Нов филм за великия композитор, разгледан неутрално, небрежно положително и педантично отрицателно.

В киното не е възможно да гледаш всеки филм като първи, да не го сравняваш с нищо, което някога си виждал, съзнанието ти да бъде tabula rasa, върху която режисьорът да рисува картините, които сам вижда.

Затова когато се появи някой наистина добър филм, всичко, което е съвсем малко по-посредствено от него, бива направено на пух и прах посредством десетки паралели и връзки.

Подобно нещо се случи с новия филм на полякинята Агнешка Холанд - "Партитурите на Бетовен".

Разбира се, налага се сравнението както с "Амадеус" на Форман, така и с  "Безсмъртна любима" - класика, граничеща с гениалност от 1994, с участието на неповторимия Гари Олдман в ролята на Бетовен.

Вярно, Гари Олдман е далеч по-подходящ със своето изпълнение от Ед Харис. Вярно, "Партитурите на Бетовен" е един холивудски филм, в който няма нито лудостта, нито истинските бесове, които са мъчили композитора в последните му години. Няма и капка историческа достоверност.

Но какво от това? Наистина ли е нужно всеки филм за гений като Бетовен да бъде гениален или хипероригинален? Ето това е важният въпрос, от който най-вероятно тръгват двете противоположни гледни точки по въпроса има ли смисъл да гледаш "Партитурите на Бетовен".

Затова ще разгледам филма по двата начина - като непредубеден и небрежен плюс и като минус със склонност към педантичност. Прологът между монолозите е кратка анотация:

Пролог:

Бетовен бърза да завърши новата си симфония. Минали са години от последния му успех и той е измъчван от глухота, самота и лични травми. Спешно си търси копист, за да му помогне със спешното подготвяне на нотите на целия оркестър, за предвиденото първо изпълнение на Деветата симфония, която трябва да промени музиката завинаги.

Тогава се появява младата и амбициозна студентка от Виенската консерватория Ана Холц (Даян Крюгер) и след  началните трудности двамата така се сработват, че той дори й позволява да коригира грешките му. Тя пък го обожава и разбира, което я прави негова довереница и вдъхновение в последните драматични и изпълнени с божествено откровение и открития години от живота му.

Минус

Филмът е откровена измислица. Казват, че художествена, но според мен - не съвсем. Направен по холивудски, той представя един гениален, оглушаващ, тотално затънал в лудостта си композитор като ексцентричен неангажирано влюбен в музиката чичко.

Единственото, по което си личи, че е Бетовен, е саундтракът, буйната коса, глухотата и кратковременните избухвания, които, по всеобщо мнение, са твърде характерни белези, за които актьорите първосигнално се хващат, за да бъдат разпознати като Бетовеновци.

По тази плоскост се е плъзнал (без да прекалява) и Ед Харис, но това, което наистина ни кара да съжаляваме, е не неговото изпълнение, а фактът, че ролята е писана за Антъни Хопкинс, който в последствие се отказал.

В картинката влиза измисленият персонаж на Даян Крюгер, която се прави на красива с идеята, че красотата ще спаси света, както и вдъхновението на великия композитор.

Разбира се, известно е, че той никога не е бил сам, най-малкото защото в главата му непрекъснато е звучала музика. Затова в "живия живот" не си е взел руса готина мацка да му пише нотите, а двама здрави мъжаги - добри преписвачи.

Плоският и протяжен сюжет се осмисля единствено от 10-те минути чисто екранно време за част от Деветата симфония, които обаче също биват опорочени от последните твърде близки и еротични кадри на лицата на общуващите Бетовен и Ана Холц. Краят е връх на мелодраматизма и окончателно прекратява надеждата ти нещо смислено да се случи.

Плюс

Грандиозните проекти са едно, но в съвременното кино изобщо не е задължително да се кланяме пред Бетовен и да изгаряме ритуално лентите, които не са се получили божествени.

Всеки акт на обожание и почит към композитора, както и опитът за оригинален сюжет, дори той да е въображаем, е достатъчен повод да му дадем шанс. Най-малкото защото ни припомня на съвременен език онова, което напоследък нямаме време да се сетим, защото обичаме да хрупкаме картофки по бирариите, вместо да послушаме симфонична музика.

Този филм е порция хрупкава и сладка бърза храна, но с ясен привкус на голямото откровение и изкуство, което е скритото вдъхновение за измислицата.

"Партитурите на Бетовен" е направен с любов - както към самия композитор, така и към киното. Еротизмът, който присъства във всеки акт на творчество, тук е пресъздаден чрез образа на една жена.

В ролята на Ана Холц е Даян Крюгер. Нея никой не я приемаше много насериозно като актриса (освен милионите пролетарии, които съвсем не на шега я пожелаха след "Троя"), обаче тук можем да забележим, че я бива.

Филмът съдържа и няколко прекрасни монолога на Ед Харис, които те усмихват и те карат да помечтаеш. Освен това сценаристите са успели да предадат по най-внушителния начин величието в музикално отношение на композитора - огромното влияние, урагана от идеи, който довява нова епоха в композирането.

Всичко това е подкрепено от впечатляващия запис от 1996-та на великата Девета симфония на Бернард Хайтинк и Кралския концертгебауф оркестър от Амстердам. Музиката на саундтрака  е очаквано величествена - тя не е фон, а равностоен по внушение компонент - достатъчен повод да отидеш и да гледаш филма.

На Бетовен му разгониха фамилията в Капитал, и с право!

В седмицата направо на гъз и коприва, дори Дияна от Програмата, която е по принцип задължително либерална беше доста лаконична по отношение на този филм...
МОже би дилемата освен за самия филм е дали можеш да погледнеш непредубедено на тема към която никой не е безразличен... И която се е предъвквала доста пъти...

Наистина е жалко, че авторите на филма дори не са опитали да запознаят зрителите със същността на Бетовен, защото човекът е не по-малко велик от композитора. Едва ли има личност, която по-ярко да олицетворява "героичния жизнен път", за който говори Шопенхауер.
Удивявайки се на нелепия образ, който ни представят за Бетовен в тази бледа холивудска продукция се сещам за спомените на Росини от срещата му с Гения станала по същото време, в което се развива действието във филма: "Очите му бяха тъжни, толкова тъжни, че никоя картина не може да предаде безмерната тъга, която изразяваха те. Когато се сбогувахме и изразих благодарност, че съм имал възможност да срещна най-великият композитор на епохата той само ме погледна тъжно и каза: "нещастният аз""
Бетовен винаги е бил самотен, трагично самотен и неразбран от повечето си съграждани и съвременници.
Само този, който познава самотата може да разбере драмата на Гения и да почувства изкуството му. За тези, които наистина искат да разберат Бетовен препоръчвам книгата на Едуард Ерио "Бетовен", а така също многобройните трудове по темата на Ромен Ролан.

филмът няма нищо общо с Бетовен освен саундтракът. той е един романтично -мелодраматичен филм за композитор. към това призовавам - толерантност и без високи аршини.. че ако ги опънем тъжно малко заглавия ще ги прескочат.