“Когато си изправен лице в лице със страха от смъртта, единственото, което ти остава, е да й се присмееш” – казва Явор Гърдев и се усмихва, все едно точно вчера се е изправил пред този страх. Темите за смъртта и страха обаче отдавна са център на пиесите, които поставя.
Но докато досега той ги разглеждаше по малко по-сериозен начин, в новото представление “Старицата от Калкута” драматичният подход директно се обръща в игрови, забавен, абсурден.
Едва ли някой си е представял, че онтологичните въпроси за битието, неговия смисъл и крайност могат да се разгледат чрез разговори за отделителните нужди, еротиката и ерекцията.
Може би защото дори европейският абсурдизъм рядко достига толкова далеч във формата, която предлага различни решения и въпроси по тези теми.
Именно заради това спектакълът не е по текстове на европейски автор. Съставен е от кратки пиеси, миниатюри и етюди на еврейския драматург Ханох Левин.
След като се срещна с неговата пиеса “Крум”, режисьорът е разгледал малко по-обстойно други негови текстове и още през лятото е решил да направи втори спектакъл – много по-различен като форма, но подобен като внушения на първия. И се оказа, че другото лице на драматургията на автора е забавно.
Левин пише донякъде в традициите на абсурдизма – в текстовете на спектакъла има въпроси и за загубата на смисъл, за намирането му в привидно безсмислени неща, за странните страхове и прегради, които си изграждаме, за да се предпазим от колапса на съзнанието за празнотата на битието си.
Скечовете му не могат да бъдат разказани или обяснени. Но те не са чисто забавление, макар да се разцепваш от смях. Дори напротив – зад комичното стои екзистенциалното питане, лутането между реалността и подсъзнанието, ровенето в тъмната страна на човешките обсесии и депресии, свързани със съществуването. И макар че решенията на въпросите са по-скоро песимистични, ми се струва невъзможно да излезеш от салона потиснат или отчаян.
Защото “Старицата от Калкута” е алтернативата на вглъбеното човъркане в болката и страха от загубата на смисъл, което има например при Бекет, Пинтър, Йонеско и Адамов. В спектакъла има купища модерна ирония, доведена почти до висотата на феноменологичното верую, че светът винаги ни се явява в трагично-комични образи и просто трябва да се вгледаме, за да осъзнаем колко смешна може да е една проста ситуация.
За да бъде пълно внушението, вглеждането трябва да е отстрани, иронично и на здравословната дистанция, позволяваща безпристрастно и здравословно надсмиване, способно да те освободи от напрежението на пряката обвързаност с тъгата и радостта.
Когато съзнанието е настроено на тази вълна, то открива хиляди примери как малкият завой на въображението може да ни предостави коренно различен ъгъл към елементарна ситуация като ходенето по голяма нужда (“с извинение”) в тоалетната.
Как животът и светът са територия на радикалния релативизъм, който достига такива мащаби, че няма как да не се възхитим на въображението на Ханох Левин да измисли някои крайни негови проявления, които най-вероятно повечето от нас не биха могли да си представят.
Тази относителност позволява да се отдадеш изцяло на скепсиса и хедонизма. И посоката, която задава режисьорът в текста и с мелодията на смеха, е да изпишеш на tabula rasa “Applause за абсурда”.
Затова, когато гледаш представлението, от една страна се смееш, радваш се на прекрасния игрови подход, на актьорските импровизации и текста, а от друга, в главата ти се прожектират цели ленти от образи и представи, които, поставени в същия абсурден контекст, те доближават до случващото се на сцената.
И въображаемите субтитри гласят както “Ха-ха-ха”, така и “Леле, това и на мен ми се е случвало, как не съм го видял от тази страна” (примерно).
Смъртта и особеният песимизъм на спектакъла спокойно могат да се свържат конотационно с черния цвят. Той присъства и като задължителен фон на любимото на Гърдев “карнавално гробище”. Комбиниран с тонове тъмночерен хумор, с грима и костюмите на актьорите, с фрагментарността на действието и комико-трагичния еротизъм, той жанрово доближава “Старицата от Калкута” до филм-noir.
Филмът обаче е наживо, с театрален декор, на фона на който, вживяна до крайност, Снежина Петрова пее за нерегламентираното със закон пикаене вечер преди лягане, а Вяра Коларова е невзрачна жена, поканена за главнокомандващ на генералния щаб на китайската армия.
Музиката и сценографията (съответно на Никола Тороманов и Калин Николов - верни творчески другари на Явор Гърдев от край време), допълват по съвършен начин представлението и го превръщат в един нов жанр – кабаре-noir – смесица от филмова и телевизионна стилистика, стенд-ъп комедия, театър на абсурда и комедия дел’арте.
Всичко това, съчетано с виртуозната актьорска игра, смеха и бурните аплодисменти, прави „Старицата от Калкута“ едно от любимите ни представления евър и затова без никакви номинации и гласувания собственоклавиатурно го обявяваме за шедьовър!
