Отдавна чакахме с нетърпение да започне тазгодишният Джаз+ фестивал. Отбелязвахме си оставащите дни и се самоопитомявахме и самообучавахме на търпение, мъдрост и спокойствие.
Така почти достигнали до хармония със света и времето, се добрахме до 12 май и до зала България (аз - с известно закъснение, но за него винаги има извинения). И фестивалът беше открит. На него, какво ви съобщихме вече, се изявяват най-актуалните джаз музиканти от Испания, Франция, Швеция и Полша.
Откриването даде шанс да ни зарадват групите на Улф Вакениус (Швеция) и Лоран де Вилд (Франция).
Концертът беше открит с композицията на Улф Вакениус “Brasil”, която той изсвири сам – нещо, като да подгряваш публиката за самия себе си. Е, публиката схвана намека и се разгорещи (все пак бразилски мотиви – няма как). После към китариста се присъединиха и останалите от групата му (оказа се, че вместо обявеното трио, получихме един музикант бонус и свириха квартет).
И пътуването, вдъхновено първоначално от слънчевата Южна Америка, премина през толкова тонове, акорди и емоции, че към края стигна чак до Япония – във втората самостоятелна композиция на китариста - “Japan”. Между тях чухме оригиналния прочит на музикантите на творби на Кийт Джарет.
Групата на Улф Вакениус се състои от наистина прекрасни музиканти – непрекъснато импровизиращи, със стегната и в същото време – въздушна - мисъл за музика. Композициите им бяха с адски широк диапазон, разнообразни и подвижни. Посоката на импровизация за моя изненада всеки път я даваше Мортен Лунд (барабани), следван от Йеспер Бодилсен (контрабас) и завършен по виртуозен начин от Вакениус и Хенрик Гунде (пиано).
Последният беше адски забавен и усмихнат, свири със страхотен ентусиазъм, непрекъснато предизвикваше останалите , след което безпогрешно се включваше в тяхната посока. Направи няколко забележителни сола и накрая така се изкефи, че сам си свири известно време – преди последната композиция за вечерта.
В почивката чух до мен следната реплика “Ти осъзнаваш ли тези хора какво направиха тази вечер? Пианистът се забавляваше, беше феноменалното допълнение към грандиозния талант на Улф”.
Разбира се, става дума за невероятни джазмени. Импровизациите им са слънчеви, по-скоро мажорни, и винаги звучат толкова свободно, че направо се чудиш как след това влизат в основната тема толкова едновременно. Всъщност за мен голямата дилема беше “добре сега, тази вариация мислена ли е, или се получава спонтанно толкова яка”. Така си мислех докато се отказах от тази неподходяща за времето и мястото дейност и започнах просто да се забавлявам и да усещам музиката с цялото си същество. Изобщо – купон голям.
След края на концерта започна паузата и хората се разбягаха като келнери в час пик – кой за пуш, кой за пиш-пауза. В това време, аз, с изпълнени мисии, се приближих максимално близо до сцената и се залисах саундчека на втората група за вечерта(истинско шоу, ако пиотате мен) – триото на Лоран де Вилд. За моя най-голяма изненада, големият пианист си има цял екип за настройки.
Три микрофона за рояла, един човек, който следи точното поставяне на мониторите(колоните, от които музикантите слушат останалите инструменти и себе си) и специален човек, който около 30 минути настройваше рояла. Да, правилно прочетохте – не знам колко от големите музиканти имат специално някой, който да акордира инструмента преди те да седнтат на него, но аз за първи път виждам такова нещо. И бях еднакво очарована и учудена от абсолютния перфекционизъм и професионализъм на французите.
Така концертът им започна...
Музикантът е особено популярен в Европа с електронния си проект, и албумите, записани на границата между джаза и електрониката (Time for Change (от 2000) и Stories, (от 2003) се превръщат в емблема на течението nu-jazz във Франция. През изминалата 2006 г се завръща към акустичното звучене с триото си (Дарил Хол, контрабас и Лоран Робен, ударни) и макар че първоначалната идея на организаторите е била да го поканят с предишните два емблематични аблуба, той е избрал да представи в София последния - "The Present".
триото откри концерта с изпълнение по Дюк Елингтън, последвана от няколко композиции на самия Лоран де Вилд - “Move on”, “The Present” и др. Аз през цялото време се чудех къде точно да гледам – толкова омагьосващо виртуозно беше свиренето както на самия де Вилд, така и на Дарил Хол и Лоран Робен.
Композициите на групата следват една и съща структира – започват от една простичка и адски чувствена тема, и после като буря, или като спокоен пролетен дъжд тя се разраства, еволюира, простира се отвъд първоначалното, за да се завърне накрая отново към него. И в тих акорд да замре между клавишите и струните.
Хората бяха буквално омагьосани от силата на таланта и музиката на триото, от простата им и адски симпатична идея да правят музика, която те кара да пътуваш, да мечтаеш, докато пак не те приземи и те остави в изходно положение, но достатъчно отворено, за да можеш да направиш пътуването отново. Изобщо – кеф голям.
Откриването беше супер. Със сигурност така ще бъде и днес – на предстоящия трети концерт от програмата на Джаз+ фестивал – на култовия Томаш Станко в зала България.
