Прочетен: 7600 Коментари: 30 Гласове:
Последна промяна: 22.05.2007 16:41
Имаше едно време – много отдавна - преди цели 3 месеца, един Тодор Велев, с когото се виждахме често. Но после една вечер той гледа един филм и ми каза, че няма да се срещаме докато не гледам “Изворът на живота” и не напиша нещо за филма.
Така и стана – без никакви други причини под формата на златни змейове и триглави ябълки ние прекратихме живата комуникация. Вчера обаче гледах филма и това писмо, Тодоре, е последното. Оттук нататък само ще се виждаме.
Та значи, приятелю, филмът наистина става за гледане. А щом на нас ни го вдига, както казва една любима пишеща за кино мацка, значи в него нещо има.
Знам, че човек като теб няма начин да не е наясно, че 90% от хуманитаристиката се занимава основно с два проблема – смъртта и любовта. Или в няколко вариации – страстта, страха от самотата и връзката им със смъртта и любовта. Та филмът не прави почти никакви стъпчици встрани от основната линия, която още древните красиви вътрешно и външно гърци са начертали..
Допълнението е нечовешката сай-фай визия и фабула, и приятна линия на търсене на паралел на източните религии, западния рационализъм и вярванията на маите. Като в интегрална психология, филмът установява единство и обща-обобщена система между тях, като накрая дава еднозначен отговор на въпроса “Какво щеше да се случи ако можехме да живеем вечно” (What if you could live forever).
Who wants to live forever не знам, но ще си призная, че този филм е първият и наистина единственият, след който около 5 минути си чертаех разни схеми и си обяснявах какво всъщност става накрая и какво иска да каже режисьорът. Не знам дали заради моментно умопомрачение, ама нещо не достигна до мен много бързо посланието. След прилично кратък вътрешен диалог обаче ми се изясни (и се оказа елементарно). Разбира се, това разясняване не беше нито просветление, нито ме плесна по челото като истина след дълга мисловна редица на Хюм.
Ясно е, че смъртта е единственият начин за преминаване отвъд страстта и преходността на телесното. Любовта е по подобен начин прекрачване на границите. Тоест, двете съвсем логично си стискат ръцете, когато трябва да се гради концепция за безсмъртието и битието-небитие отвъд края на тленното.
Това лежи и в основата на идеята на сценария и поради това основната идея е съвсем конкретна (ако изобщо има нещо конкретно в тази поетична любовна сай-фай психария). И ако трябва да стигнем до съвсем елементарното ниво, във филма, както сам знаеш, приятелю, става дума за следното:
Три любовни истории с подобен край се развиват в три различни епохи.
През 16 век испански конкистадор търси дървото на живота на древните маи за обречените на смърт държава и кралица.
Неврологът Том търси лек срещу тумора, който убива жената, която обича.
През 26 век в Космоса, близо до мъглявината, в която маите са вярвали, че отиват душите на мъртвите, астронавтът Томи пътува заедно с дървото към решението на уравнението на живота, любовта, страданието и смисъла.
И всичко това, накрая се решава като в твоята точна наука, Тодоре.
Не липсва и числото Пи с неговата безкрайност и невероятност. Защото макар отговорът на въпроса как да се завърши книгата, какво да стане, след като точно преди да достигнеш хармония изгубиш всичко, да е еднозначен, филмът дава много посоки на мислене и удоволствие.
Като начало, режисьор е Дарън Аронофски, който вече ни отнесе веднъж с “Реквием за една мечта”, а някои дори два пъти – ако са гледали и първия му известен филм - “Пи”. За него знаем, че снима нестандартно, анимационно, клипово, откачено. Обаче в този филм операторската и режисьорската работа върху картинката е надхвърлила всички очаквания (моите – със сигурност).
Невероятната работа с перспективата, формите, светлината и цветовете за мен е попадението на годината. Картинката е впечатляваща и от гледна точка на няколко чудесни хрумвания, сред които да използва вместо банални компютърни анимации - увеличени микроснимки на химически реакции. Кадрите са невероятно подчинени на основната идея – концентрични, симетрични, търсещи хармонята в кръгови форми и съвършени пропорции.
И всъщност Том трябва да завърши книгата, за да се успокои душата му и да се излекуват белезите и болката, собственото му чувство за вина, страхът, лутането му между представи и клишета. И да бъде свободен.
Това търсене на центричност при ролята на жената е прекрасно противопоставено на кадрите с мъжа, в които той винаги е в средата, център на своята и чуждата вселена. Оказва се че хармонията, намирането, отговорът е именно в бягството от математиката, в навлизането в духовното, необяснимото, трансцеденталното (което по принцип се въплъщава в образа на жената).
Предполагам, че това ти е харесало, особено ако си бил в обичайното романтично настроение за любов, нали така, инженер Велев?
Да не говорим за прецизната актьорска игра, която е толкова органична, че те въвлича на 200% в безумието на въображаемия свят, който изгражда филмът. Да си призная, съм доволна от факта, че Кейт Бланшет и Брад Пит са предпочели висшия актьорски пилотаж във Вавилон и са оставили опасния и специфичния на Хю Джакман и Рейчъл Вайс във филма на Аронофски.
Към компанията им с искрено възхищение прибавям и Стивън Макхати в ролята на Инквизитора, който само за един кадър в отдалечаващо се варио направи някакви мимически и енергийни чудеса. Трудното предаване на нещо, което не може да се изкаже със знаци, да не говорим за думи, чудесно е изказазано от енергиите, които се концетрират в погледите на играещите човечета на екрана.
И в крайна сметка истината си остава една – или избираш пръстена, или сока на живота. Или в кръчмата с приятели, или в къщи с жената. Иван Методиев казва "Не докосвай пространствата между думите, за да има къде да се движат звездите". Така че между звездите и необяснимото да кажем, че филмът не е лош. И без повече жестокости в общуването!
22.05.2007 16:29
Другият вариант е да се кефиш на некви различни форми на кино - екшъни, трилъри, комедии, европейски реализъм, и т.н.
Не е тюрлю гювеч - има си концепция и всичко, но му липсва яснота. Малко самоцелно е поразбъркан, направен сложно и самовглъбено. Затова за известно време не те пуска вътре, държи те на разстояние и ти обяснява. Евентуално ако обясненията те изкефят по-нататък има входове - чисто практически и земни неща, които ти помагат даразчетеш правилно послението.
Като цяло не ми е нито любимия филм, нито ме гръмна токова. Но в него има много, много неща, които ме възхитиха и разтърсиха. Препоръчвам да се гледа на голям екран. В къщи е все едно да плуваш във ваната.
22.05.2007 16:48
22.05.2007 16:54
ПС. Неймдропването на Хюм, Лок, Кант, Русо, Сартр, Барт, Дерида, Кръстева, Тома Аквински или който и да е било оставя лош вкус в устата - особено ако не са на място. Бих попрочел малко как пише Pauline Kael, ако наистина искаш да пишеш филмова критика, а не просто синопсис с някоя и друга остроумна фраза за цвят.
http://www.salon.com/bc/1999/02/09bc.html
22.05.2007 16:59
За мен клишетата са също толкова досадни, обичам много повече "2046" и в "Настроение за любов"(има препратка към него в статията:). Темата за смъртта повече ми харесва в ироничния и бохемски "Нашествието на варварите" и в последния на Озон.
Колкото до Хюм, това е асоциация, не самоцелно показване на някакви знания като на изпит в 9-ти клас.
И РК ще се пробва задължително. Въпреки споменатата липса:)
22.05.2007 17:14
22.05.2007 17:25
Да бъдем либерални, емпатични и да не съдим хората пък казва един мой приятел.
И да се учим от живота:))
22.05.2007 17:33
Елена, извинявам се, ако съм бил много рязък, просто филмът си беше тъп, а пък аз рядко чета новини и други неща, но в случая точно го бях гледал и ми попадна.. пожелавам ти много творчески успехи, ще зяпам отвреме-навреме какво пишеш и ако се намери повод за флейм, е.. тогава каквото сабя покаже.
ПС. Защо точно Парис и Менелай?! Парис е женчо, а Менелай - свиня, няма ли по-читави?
> Трябва още малко, за да бъде "запълнен" тезиса от филма. Съпоставката с личните преживявания и коментара за филма не предоставиха отговори на въпросите:
> Без смъртие или любов?
> What if you could live forever?
> Who wants to live forever?
Не знам дали има смисъл да отговарям вече:)) Но понеже все пак се питате, ще поразмишлявам над темите. За човек като мен този филм беше плосък. Абсолютно. Красив и с претенция за дъблочина. не може на тежки екзистенциални въпроси да се отговаря еднозначно. затоваи не съм написала отговорите в статията. ано филмът ги дава.
Безсмъртието и любовта за несъвместими в рамките на човешкия живот. но ако премиеш след смъртта, освободиш се от условностите на живота си вече в интелигибленото поле на вечната любов.
What if you could live forever? We could. Само че не чрез телесното. Съответно - освобождаването от него е в пряко противоречие с големия инстинкт за самосъхранение и е освобождаване от биография и същност, пт призма за въпремамне на света. В Interstate 61 главният герой беше лишен от полов огрган. Той каза на младия пич, че светът е много по-рзличен когато го гледаш извън признмата на сексуалността. Но младият включи, че той няма как да знае, чее различен след като никога не го е гледал през тази призма. Това е подобно когато става дума за горезададения въпрос - What if you could live forever? Не What if, защото единственият начин да постигнеш безсмъртие е да умреш. Това е и идеята на филма. А също и че физическата ти смърт е основа на ново начало - нещо като идеята за наследственост, мрежа от културно натоварени трупове, върху които следващите поколения творят и играят като типични homo ludens- и. Тук идва идеята за бащата, който се е пожертвал в името на живота, и фройдисткия копнеж да изчукаш майка си, който потискаме с табутата. да убиеш бащата значи да се слееш с майката, което директно отпраща към майката природа. но сливайки се с нея ти губиш част от човешката си същност - ей го на - и тук - той става безсмъртен, но губи възможността да се докосне до човекото - любимата му умира.
Who wants to live forever? Всички. Абсолютно. Затова става дума в единствената книга на Кундера, която харесвам, казва се "безсмъртие" и се говори за стремежа на човека да е безсмъртен. Един от забавните примери е с Бетина и Гьоте - или как жените намират начин да се поместят в квадратчето на матрицата от велики и безсмъртни творци-мъже. Друг филмов пример за подобно противоречие на страст, любов и безсмъртие е "Самсара" или още по-точно, следващия филм на този режисьор - "Долината на цветята.". Страстта на демона без център на вселената се бие с идеята за безсмъртие, или достигане на спокойствие, издигане над земното и материалното. Затова двамата герои се гонеха през вековете - защото страстта им (към нея отнасям в случая на фонтанът страха, болката, чувството за собственост) им пречеше да постигнат хармония.
Накрая. Да бъдем по-либерални моля за втори път. Не ме обвинявайте в плоскост, а четете между думите. Статията за кино(повтарям не критика) трябва не да разкаже и разнищи идейно и фабулно филма, а да даде посоки на мислене за него и оценки за някои от качествата му.
Да се пише смешно е лесно. Да се казват на готово поуките - още по-лесно за тези, които са ги разбрали.
От слушането на музиката ще разберете много неща.Клинт Мансел отдавна работи с Аронофски и знаят какво се иска от тях.Лек ден.
02.06.2007 12:02
24.05.2011 17:57
24.05.2011 20:40
25.05.2011 13:25
25.05.2011 13:48
25.05.2011 19:45
28.05.2011 13:38
28.05.2011 14:16
31.05.2011 17:45
31.05.2011 18:04