Тази година програмата на Варненско лято наистина ни потопи в чудесни случки. След страстните каталунски танцьори,  откровението на Брук и “Филоктет”-а на Гочев, последва наистина забележителния спектакъл “Соня”.

Според мен представлението беше най-очакваното в цялата програма на фестивала и със сигурност – с най-бързо свършили билети.

Режисьор е латвиецът Алвис Херманис, който е определян за едно от ярките, интересни и нестандартни явления в новия европейски театър. Артистичен директор е на Нов театър – Рига, тази година – носител на 9-та европейска театрална награда за нови театрални форми.

За представленията му билетите се разпродават за три години напред, хората се записват за ред и когато той дойде за някой зрител, от касата му се обаждат, за да го уведомят. Наскоро обаче, когато от театъра позвънили да зарадват поредния си почитател с билет, се оказало, че той не е дочакал реда си. Бил починал.

Тази история освен че натъжава с иронията си, показва и до какво сме се докоснали всички ние, които гледахме представлението на Херманис във Варна (някои избрани гледаха още две на Солунския фестивал, който беше скоро).

Характерно за режисьора е преплитането на различни знаци, характеризиращи различните култури (често противопоставени едни на други), на натурализма и бруталната експресия, съчетани с романтизма, нежността и чувствеността.

Представлението, с което режисьорът гостува в България беше една от най-новите му продукции - “Соня” - по едноименния разказ на руската писателка Татяна Толстая. Внучка на Толстой. Не квартала в София, а руският класик, моля ви. Истински впечатляващото в представлението беше режисьорското решение за текста.

Спектакълът започва с празната и тъмна стая, обзаведена в бесния и абсолютно общовалиден соц-стил на старите къщи на нашите баби – същите шкафове, същите маси, изобщо – все едно сме си у нас. В един момент в стаята с намъкват двама крадци. И ровейки между старите албуми, в гардероба с овехтели дрехи и в шкафовете с чинии, всичко се преобразява и единият се превръща в разказвача, а другият – в Соня .

Соня е грозновата, тотално самотна, смотана жена. Без роднини, тя обича да гледа чуждите деца, да готви, да мечтае. Приятелката й Ада обаче решава да я накаже за това, че е толкова самотна и задръстена. И измисля своя “адов” план. Започва да й пише любовни писма от името на измислен влюбен в нея невъзможен любовник.

И Соня за първи път се чувства щастлива. А публиката се чуди как е възможно един мъж да предаде така искрено женската душа. Херманис има директно обяснение за решението мъж да играе Соня – душата няма пол.

Спектакълът, редувайки ирония и мелодрама, гротеска и тъга, предлага иновативен театрален език, изграден върху съчетанието на преувеличена театралност и хиперреалистична образност. Честите препратки към различни стилове го правят смесица между абсурдна комедия, водевил и пределно искрена история.

Дали злобата, която изгражда щастие не става истина? Дали щастието, градено върху лъжа е способно да обърне света и да се превърне в истинско, собствено, безсмъртно?

Може ли Ада да бъде този, от името на когото пише писмата си. Може ли Соня всъщност да обича Ада? Защо накрая на Ада не й се живее, а на Соня – не й се умира? И защо накрая от целия живот на човек остава само името...

Каквото и да е.., Остава само малко пудра и торта върху лицата на актьорите. И сладко-горчиво у нас... И едно име. Соня.