На 4 юли Михаил Мутафов отпразнува 60-годишния си юбилей. С представление и купон. Подаръкът е отличие на Съюза на артистите в България за доказани професионални качества и за всеотдайна работа като творец и общественик .
За съжаление съм прекалено млада за да мога да кажа колко велик актьор е Михаил Мутафов. Едно обаче е сигурно – наистина е всеотдаен. Гледала съм малка част от представленията, в които е играл - предимно тези на Явор Гърдев (изключителни роли в “Бастард”, “Марат/Сад” и “Пухеният:). Но това не пречи да го боготворя.
И тъй като гледах най-новата постановка, в която той има главна роля скоро (на Варненско лято), този текст за варненското представление е един чудесен повод да се сетим за големия талант на Михаил Мутафов и да си пожелаем да го гледаме още дълги години на сцената на така любимия ни Варненски драматичен театър.
Крум е постановка на Явор Гърдев по текстове на Ханох Левин. Софийската публика познава израелския драматург като абсурдист. Защото второто представление, което Явор направи по негови текстове - “Старицата от Калкута” е именно в традициите на абсурдизма.
Първата среща на режисьора с Левин обаче беше миналото лято, когато започнаха репетициите на най-известната творба на автора - “Крум”. Асистент в начинанието му беше Йордан Славейков, в екипа бяха и обичайните заподозрени – композиторът Калин Николов и сценографът Никола Тороманов. Всички потропвахме нетърпеливо с крака какво ще излизе.
И то излезе. Сигурно е било прекрасно излюпване. Ама какво от това, като беше чак във Варна... Дойде тук, но наистина само богоизбрани се добраха до постановките в Театър София.
И аз така цял сезон се каних да отида до Варна и да го гледам, уговаряхме се и с актьорите, ама нещо не се случи. Та година след това с 300 зора на фестивала го гледах (благодарение на Явор, за което му благодаря много).
Действието на “Крум” се развива в малък квартал, някъде в някой град. Все тая къде. Защото, макар че героите си мислят, че мястото е определящо за живота на човек, се оказва, че всичко е в главата ти – включително животът, който никога не се случва.
Метафората за повторението, безсмислието и херметичното затваряне в клишето по неповторим начин е предадена чрез сценографията. Сцената е кръгла, картините се редят калейдоскопично с подредени симетрични емоции. Смяната е бърза, светкавична и ти все едно гледаш през шпионка, но избирателно. Този тип особено реалити (невероятно органичната игра на актьорите наистина прави преживяването доста реалистично) ти влиза под кожата и минималната емпатичност те кара да съпреживяваш толкова дълбоко, че в един момент ставаш един от героите.
За това благоприятства не само близкият контакт с публиката, а и близката ситуация с нашата действителност. Защото макар че, според мен, емиграцията е малко поостаряла тема за тукашните ширини, синдромът на маргинализирания от западния свят човек си важи в пълна сила за нас.
И за героите в “Крум”. Те се опитват да намерят път към света, към себе си, към истината. Но подходът им е грешен. И те са загубени – между миналото и бъдещето. Така и не успяват да заживеят в настоящето, да си изградят реалност, която да не ги потиска, да не ги кара да се чувстват ограбени и незначителни.
Всеки от тях се блъска между стените на тясната си къщурка и социална роля, блъска се в глупавата и ограничена представа за себе си и този сблъсък го наранява жестоко. Всички са белязани – не съществуват въпроси, а убеждения, кухи формулировки на идеите как трябва да живеем живота си и какво ни е нужно, за да бъдем щастливи.
Но персонажите нищо не правят. Нищо. Всичко се осъществява по вълшебната формула “от утре”. Времето минава, никакво развитие, нито вън, нито вътре. Всички стават еднакви въпреки че на пръв поглед са ярки и ексцентрични. Ексцентричността обаче не търпи формули и клишета, тя изисква свобода – нещо, до което героите на “Крум” никога не са се докосвали.
Наистина се чудех дали тези от тях, които заминаваха натам, откъдето главният персонаж - Крум - се връщаше същият, имат шанс за изход от нерешимия ребус на психологическата и личностна безизходица чрез елементарното бягство. Дали ще намерят това, което търсят. И не знам... Но по-скоро – не.
Защото до края на постановката процесът беше неминуем - всички стават еднакви, апатични, разочаровани, в безизходица. Без отговор. Без грешка. Просто в пространството. В кръга. В безкрайното...
24.05.2011 21:34
25.05.2011 13:59
25.05.2011 19:59
31.05.2011 17:29
