Отдавна сме засвидетелствали любов и преданост към доброто европейско кино. Затова няма как да не се радваме на новия “Елементарни частици”, който ни блъсна като тежкотоварен влак, събори ни на земята, хвана ни за гърлото и не ни пусна до финалните си надписи.
Направен по романа на Мишел Уелбек “Елементарни частици”, филмът остава не по-малко смел в безмилостната дисекция на сексуалността на съвременния човек. А разминаването с оригинала е толкова кинаджийско, че филмът май повече ни харесва от книгата.
В лентата бруталният нихилизъм и вярата на Уелбек, че в съвременността единственият начин да си щастлив, е да си асексуален безсмъртен хермафродит, са заменени от романтиката на намереното щастие, от свързването на елементарните частици помежду си в името на цялостна и стабилна конфигурация.
Всъщност си мислим, че филмът по-скоро е коментар на бруталния роман и дори – отговор на тоталното му неверие, че сексуалното удоволствие и задоволеност на модерния човек са постижими.
И точно тази основна част от адаптацията ни накара да мислим с дни за него, да го гледаме отново и да достигнем до извода, че е едно от най-силните заглавия, излизали у нас в последните месеци.
В това си мнение не сме единствени - “Елементарни частици”, дело на режисьора Оскар Рьохлер, има награда Сребърна мечка 2006 за най-добър актьор (Мориц Блейбтру от Бягай, Лола), номинация Златна мечка 2006 за най-добър филм и номинация за най-добър филм на Европейски филмови награди 2006.
Сюжетът се занимава с двама братя – изоставени от ексцентричната си майка-хипи, те се търсят и не се намират в голяма мозайка. Отчасти, защото сами са се оплели яко, от друга – защото нямат представа какво да правят с празнината в себе си.
Михаел е отгледан от баба си. С очила и проблеми в общуването, години по-късно той става математик и молекулярен биолог – толкова гениален, колкото и самотен.
Брат му - Бруно – е нещастен преподавател, напълно обладан от нестихващия си нагон и изгарящ вътрешен гняв и незадоволеност, които бавно го тласкат към полудявяне.
Историята и на двамата започва от някакъв момент в близкото минало, следва мозаечно подреждане на моменти от детството, юношеството и настоящето докато разбърканото време не очертае една насочена надолу пътека, която води към зловещо нещастие въпреки привиден успех.
Самотата, незадоволеността и всички комплекси, натрупвани с годините, превръщат Михаел и Бруно в емоционални инвалиди, тотално неспособни да живеят живота, който сами са си създали. И в момента на кризата се появяват Жените. Половинките.
Онези единствени същества, които могат да ги направят щастливи, да се свържат с тях на безпрекословния магнитен принцип и да сфомират ядрото на бъдещия устойчив атом.
Щастието, което е изглежало толкова невъзможно, им се случва. За съжаление – хепи-ендът не е задължителен в живота. Затова краят е така противоречив за тълкуване.
Така или иначе, аз плаках горе голу по време на 50% от филма. Защото, направен на ръба на искрената мелодрама и на философията, “Елементарни частици” със сигурност може да докосне само модерен човек, който е изпитвал цялата тежест на факта, че е сам. И че всъщност не може и не иска да бъде такъв.
Да си сериозен не е куул, обаче „Елементарни частици“ не си играе с плоски смешки и клиширани модели.
Точно обратното – той се опитва да разбере, да изследва, да намери решение на невъзможното уравнение – успешна кариера+вътрешна удовлетвореност+любов+секс=щастие и завършеност.
Къде е грешката можем само да гадаем...
Сега поне пиша в месечник за култура и материалите имат време да се обмислят и улегнат в съзнанието, отразени чрез по-стабилизиран словесен израз.
Не бих могла да се себеизразявам, и аз като теб, в сгъстена и максимално изчистена форма. Може би това е поради твърде бързия мисловен бяг, или заради преливащото ниво на емоционалност, трудно сдържана в схлокастично рамкиране...
Фактът си е факт, това е начинът, по който отразяваме вътрешните си същности.
Явно има хора, които го ценят:)
Така че - учейки се и пораствайки професионално, всъщност май не е необходимо да се сменя първоосновата, нали:) Точно тя е отличителният белег на една мислеща душа, творяща със страст в приемливи граници, съчетана с достатъчна доза емоционална наситеност.
Лек ден!
На мен този материал ми хареса, заинтригуваме, на всяка цена ще гледам филма.
Проблемът засегнат в него е вечен. Той е драма не само на съвременния човек, а и на редица бележити личности от миналото - Паскал, Бетовен, Шуберт, Киркегор, Шопенхауер, Ницше...
Изглежда самотата е цената, която трябва да платиш за това, че си различен и желаеш да останеш такъв какъвто си...
От друга страна - за самотата... нали се сещаш как Крап се обрече на нея в името на голямата си цел - и накрая на живота си озъсна, че е грешка.
Много е тънка границата между самотата на избрания и на този, който се обрича на самота, заради глупава самозаблуда. Може би в крайна сметка и самотата, и социума не могат да ти дадат най-важното - задоволеност. Защото тя идва отвътре. Без значение дали си мислител или мелничар..
Разбира се, че не всеки самотник е гений, а и не всеки гений е самотник :)))
В реалния живот много рядко някой доброволно се обрича на самота, по-често тя е в резултат от стечение на обстоятелствата или дълбока вътрешна криза.
Въпроса за завоволеността е още по-сложен, вероятно в никоя друга епоха хората не са си го задавали толкова често колкото днес...
24.05.2011 04:00
24.05.2011 08:15
24.05.2011 11:09
24.05.2011 12:11
24.05.2011 14:45
24.05.2011 14:58
24.05.2011 15:39
24.05.2011 18:27
25.05.2011 14:10
25.05.2011 17:38
25.05.2011 18:25
25.05.2011 18:28
25.05.2011 18:45
28.05.2011 12:44
28.05.2011 13:46
28.05.2011 14:27
28.05.2011 14:27
28.05.2011 14:34
31.05.2011 16:22
31.05.2011 17:43
31.05.2011 17:49
31.05.2011 18:14
31.05.2011 18:22