Дълго, след като свърши “Чайка” на проф. Крикор Азарян в Армията, в главата ми се блъскаха разбити на буквички и звуци няколко изречения от известния текст на Лорка за дуендето: “Duende е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор-китарист ми каза: “Duende не е в гърлото, то идва от петите.” Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие”.

Подреждах всичко, което изживях и установих, че до голяма степен тези изречения описват случващото се на сцената. И под нея. Защото постановката не ме блъсна само в кацата с размисли. Удари ме от главата до петите, където според едно плюещо племе, се крие душата.

“Чайка” на Азарян е дълбока и плътна откъм идеи, теми и реализация постановка. Една от най-особените пиеси на Чехов е разгледана без никакви опити за нови форми, преразглеждане на герои или експерименти. За сметка на това всичката енергия е канализирана в река от мисли, теми и въпроси, които рисуват специфичния Чехов свят.

И те потапят в него – не толкова дълбоко, колкото плътно и цялостно – едно усещане, което отдавна не съм имала... И което най-вероятно се дължи на внимателното вглеждане и изследване на текста и неговия смисъл и логика.

“Представлението скоро ще започне“ - казва Маша в началото. И то започва - с първата реплика от пиесата - “Защо винаги ходите в черно?“.

Започват да се редят сцени като в черно бял филм, който обаче се случва толкова наистина и толкова близо, все едно гледаш Бергман, Фелини или Чаплин на живо. Аналогията не е случайна – Чехов нарича пиесата си “комедия”, а Чаплин в биографията си многократно споменава, че през голямата тъга се стига до смеха.

Това се случва и в “Чайка” - едни ужасно нещастни герои някъде далеч във хронотопа, но достатъчно близки, познати и разпознаваеми. И достатъчно истински – нещо, което Азарян със сигурност знае как се постига. Никой не “играе” героя си, всеки е героя си.

Работата му с актьорите е довела до страхотна и забавна Аркадина на Бойка Велкова, наивна, а след това луда Заречная на Александра Сърчаджиева, истеричен и отчаян Трепльов на Иван Радоев, малодушен и дезориентиран Тригорин на Иван Ласкин, блестящ безмълвен Медвенко на Иван Бърнев, ироничен и незадоволен Сорин (Мирослав Косев ), отчаяна Полина Андреева (на Меглена Караламбова) и прекрасна, тъжна, тиха, разплакана Маша (забележителна роля на Анастасия Ингилизова, която, честно да си призная, следях почти през цялото време).

Сцените преминават една в друга като безкраен поток от мисли, като река и публиката без проблем следи посоката. Само понякога над съсредоточените във вътрешната празнота погледи се чува крясъкът на някоя чайка. От онези, които убиваш “от скука”.

Пиесата е изпълнена със скучна безсъбитийност и болезнено очакване, убийствено с протяжността си. И в крайна сметка носи равносметката, че, докато си чакал да дойде животът, той всъщност си е отишъл, докато си чакал точното време, си закъснял и връщане назад няма.

Всички в постановката са така завладяни от страсти, от главоблъсканици, свързани със смисъла, творчеството и въпросите за новите форми, че така и не забелязват важното, дори то да е под носа им.

Егоизмът и егоцентризмът на дълбоко нещастните е точно толкова голям, колкото на щастливите. Но по-зарбзен. И всичката тъга, провинциална затвореност и безнадеждност са пресъздадени с едно наистина прекрасно сценично решение. В кратка, безмълвна и казваща всичко сцена, героите пушат на фона на тъжно фадо, всеки потънал в себе си и загледан във всичките си несбъднати мечти, отлитащи като дим, без значение.

И залутани между “къде сбърках” и “кога ще живея”, те бавно изпускат времето през пръстите си. Остава само горчив смях и прикрити съкрушени надежди.

Край на полета. И на опита за него...

Браво Елена, много хубав материал. Гледах миналата седмица Чайка и останах с много приятно усещане след края на спектакъла. Особено много ми хареса сщената в началото на 2-ро действие, когато на фона на ФАДО мисля всички пушеха мълчаливо. Гениално !