Разговорът с Мариус се проведе през пролетта. Тогава, само за няколко месеца, той вече беше близо до рекордните 100 представления и се срещнахме на Благоевградския театрален фестивал, където мисля, че игра “Сътресение” за 99-ти път. Аз пък го гледах за трети.

Оттогава няколко пъти се спирах да пусна това интервю. Нечетивно, изпълнено с безкрайни пасажи - наистина се колебаех дали в интернет-медия и в забързаното делнично всекидневие има място за тези разсъждения.

Междувременно над 20 пъти отварях документа и четях различни части от него, най-вече една конкретна и разсъждавах върху нея. По-долу съм я подчертала, защото мисля, че е нещо, което е толкова реално, че боли.

Така или иначе, си мисля, че едно е сигурно – Мариус е единственият гений на своето поколение, мисля, че сме щастливи, че сме му съвременници и мисля, че който и да отиде на “Сътресение”, ще излезе променен.

Там, където се случва изкуството, няма място за българския скептицизъм и желание да отречеш и стъпчеш този, който е по-голям от теб. Там живее този луд човек. Ето какво си говорихме. Приятно четене...

След като дълго се изявявахте предимно като режисьор, изведнъж миналата година направихте актьорски спектакъл. Защо? Защо избрахте за завръщането си точно Хайтов? Какво изследвате чрез него, защо се случи това театрално „Сътресение”?

- Избрах Хайтов, защото имах необходимост, съвсем просто казано, от малко по-твърд текст. Текст, който не предлага изобилие от избори за хората, както сме свикнали. Да имаме голям избор, да имаме много решения, да имаме много чувства - една за мен преливаща и отблъскваща чувственост, на която сме се научили.

Исках героите да споделят неща, които просто са се случили, да бъдат поставени пред свършен факт. Без много умуване - просто споделяне на истина, която се е случила. Това исках да играя, не исках да изпитвам чувства по сцената, както да речем в работата ми по досегашни материали. Не исках да има страдание.

Намерил съм такива текстове, в които хората по някакъв начин са се оправяли с живота в себе си и могат да го разкажат с 3-4 истории, както е в разказите на Хайтов. Те разказват своя живот в няколко истории. Исках подкрепа от такъв човек, който вече се е справил с живота.

Това особено личи в третата част – там като че ли чрез героя проговаря близък човек. Имаше ли конкретно вдъхновение за характерността на образите ви?

Да. Исках да се опра на нещо много близко, нещо мое, и използвах начин на говорене от добруджанския край, дори конкретно - речта на дядо ми... Използвах я за третата част на спектакъла – „Засукан свят”, защото тя е за старостта... Ако мога да ги разделя на три части – младост, зрелост, старост.

Та там използвам езика на дядо ми, без да съм променил и една дума от Хайтов. Съзнателно не тръгнах да търся автентичността на родопското говорене, откъдето е Хайтов. Има като че ли някаква жилка, която пронизва цяла България – от Добруджа до Родопите – подпочвена, златна, която свързва тези краища. Може би ние прекалено търсим разделението, а него го няма. Прекалено малка е тази страна и въобще тази планета за разделението, което носим.

Така или иначе, вглеждането в езика ми беше необходимо, за да я има автентичността, която се усеща в спектакъла. В Добруджа говорят така, както в последния разказ, и в случая аз исках категорично да постигна обединение, а не разделение на различните области в България, тъй като вече играя „Сътресение” в цяла България.

Такова ми е и вътрешното послание – искам да обединявам в едно лице хората, които идват в салона. Все още искам театърът да запази шанса да обединява публиката в едно същество...

Постигате го, защото в моментите, в които има някаква пауза в спектакъла, хората, освен че са ужасно щастливи, се гледат един друг, търсят реакцията на другите. Как използвате тази огромна енергия, насочвате ли я по някакъв начин?

А, интересно... В театъра това е грамадна част от работата ми – заниманието с общата енергия на салона. Има спектакли, в които решавам да се отделя от публиката и да вървя напред, а тя да следва спектакъла. В моноспектаклите заниманието с енергията на публиката е един отделен семестър от обучението. Аз много се занимавам с това, особено в съвременния театър, който остава последно място за взаимността на тези двата компонента – актьор и публика.

Театърът със своята вековна история все още държи на това, че остава последното място, където зрителят идва, длъжен е да седне, да изключи себе си, да мълчи и да съзерцава друг човек.

Хората не се слушат сега в живота. Те вече изгубват тази способност, нямат тази способност. Никой не слуша другия, дори двама души, които се водят за близки – влюбени, или мъж и жена, или приятели... Изчезва възможността за комуникация.

Човекът се превръща в някакво самосъществуващо същество, което не се нуждае някой нещо да му казва. То взема само това, което му е необходимо за неговия монолог, за неговата вътрешна потребност. И продължава напред, без да чуе, без да сподели…

Това се превръща в много голяма болест... То е може би от страх, може би от... Ние се завръщаме към животното, вървейки в тази посока, или може би е някакъв инстинкт. А пък изкуството, тъй като от дълго време спасява хората, си върши работата.

Оставило е театъра, като някаква последна възможност, и архитектурата му е такава – изисква човекът да влезе, да седне и като в болница или някак насилствено... да мълчи и да слуша една друга история. Именно защото изкуството е живо, то се създава пред зрителя и той не може да говори или да сменя канала и трябва да гледа.

Виж, това е някакво спасение – затова и много държа на зрителската енергия. Но виждам колко по-трудно става. С всяка изминала година.

Три години не бях правил моноспектакли и за три години съм “изтървал” публиката. Идват все по-непроницаеми същества. В началото виждам как са завъртени и завихрени в нещо, което те самите не знаят какво е. Пробивът, тръгването с мен става дълго след началото на спектакъла. Не беше така преди три години, не беше чак толкова трудно тогава...

Естествено, има театрална публика, която идва и веднага се вглежда и те слуша. Аз се занимавам с напълно редовата публика, със заварените хора, които идват и просто не знаят какво да правят със себе си, накъде да гледат.

Някои даже гледат в обратната посока, други гледат към тавана, трети... Дотам сме стигнали, дотам сме стигнали... Носят фотоапарати, моля се да не ме снимат и това не е от суета, аз просто не трябва... А децата, например, новите хора, имат чувството, че аз съм “прожектиран”, че мен някой ме пуска отнякъде, че някаква холограма ли е това, или какво...

Оттам трябва да тръгнем, разбирате ли, дотам е опрял ножът - наистина опиране до някакъв кокал вече. Има съвременни творци, които категорично отказват да се занимават с това. “Ние се занимаваме със себе си, ние си правим театър, а публиката, ако иска да разбира”.

Това също може, чудесно, но аз вече не им вярвам, съжалявам. И видях този театър, който следва сам себе си, а пък публиката да прави каквото иска. Аз не говоря за слизане на нивото на разни пиеси – да се играе само Рей Куни и само български комедийници - няма такова нещо.

Говоря за голямата идея за тази комуникация, за тази връзка, за това сливане... За мен театърът има много общо с храма и той трябва да остане храм на изкуството.

Звуковият фон в спектакъла е впечатляващ. Вие ли поставихте на Емилиян Гацов-Елби задачите или работихте заедно?

По отношение на музиката на Елби, аз му поставях конкретни задачи. Записахме певица, жена, която пее – Дарина, и певец записахме, и гайда, и тъпан.

Искахме от истински звуци да направим фонограмата, но в същото време аз исках тя да е най-съвременният елемент като звучене. Защото Елби работи на компютър и някак си исках това да не е автентична музика, а да е коментар на съвременния човек към изчезналото вече звучене.

Чуват се гласове, звучат чанове, обаждания. Последният музикален фон на третата част се казва „Излитане” – писта за отлепяне, където душата вече набира скорост да си отиде, да замине. Звуци от целия свят се чуват, звуци от целия живот на героя. Много харесвам това парче – то е много равно, но в него има много неща от живота на тези забравени хора.

Исках звученето да е като от старо, също забравено, радио, в което се смесват станциите. В никакъв случай не искахме да постигаме автентично изпълнение на гайда или нещо такова. По-скоро музиката на сцената да е спомен за отминалото време. Да звучи някак си като негово ехо.

Ако трябва да проследите как се развива Сътресение, как ще го направите? Какво се случва от първия разказ – с активно движение по сцената, през втория – изпълнен с тъмнина и търсене на нови за театъра сетива и възприятия, до третия – пасивен, словесен, приказен и спокоен?

Да речем, в първия разказ намерих героя в активната му младост, където е паникьосан, където не знае какво става. Така си го представях първия разказ. Той е хвърлен в хаоса и действа по объркан начин.

Затова и исках да постигна по-житейски, по-весел, дори хаотичен, по-свързан дори със сегашния свят ход. Исках с него да вляза в спектакъла, младостта по този начин да я представя – чрез по-развихрена актьорска техника, по-етюдно да бъде представлението, повече театър да има.

Вече във втората част, която е зрелостта, е налице периодът между младостта и старостта.

Там човекът според мен е подвластен на страха – когато есента е прекъснала младостта, а има още много живот, и когато изведнъж застанеш очи в очи с живота, вече си наистина по средата на пътя и се появява диханието на смъртта, но пък животът ти е още силен. Мисля, че тогава идват страховете и не случайно Хайтов е кръстил разказа така мощно - „Страх”.

Но е необходимо справяне със страха и тогава човекът достига до идеята, че Петелът е неговият Господ, неговото спасение. А когато закукуригат петлите, идва и слънцето... Оттук и героят открива своята вяра. В какво да вярваш? В изгряващата зора... В тази възраст човекът като че ли за втори път се ражда и вече открива зад какво ще стои до края на живота си.

Помъдряването, мъдростта се разкриват в „Засукан свят”, където човекът никого не обвинява, никого не наранява, приема дори хората, които го бият. Притихнал е, а в същото време е активен към света.

В случая думите, тази ефективна информация, трябва да бълват в една спокойна атмосфера, където хората да я поемат с лекота. Като при старец някакъв, като при свой старец, при свой дядо, където са отишли и им се споделя. Или като в детството, както детето слуша, има нещо такова, като при учител. Детето слуша приказките на дядо си, както отчаян човек би слушал своя учител.

Мисля, че тези три възрасти се отчитат в спектакъла и те довеждат до песента на мъдростта от последния разказ, която наистина звучи като библейска песен.

Наша, родена тук, в тези места. От хората, които са живели по селата и са стигнали до открития, и ги нареждат вече като подредени знания, които могат да вършат работа на хората, могат да спасяват.

Mnogo mi haresa intervuto.
Napravo se 4udq na Marius, kak pri tazi ni6teta v bg uspqva da nameri tolkova interesni sujeti i ne6ta da pravi. Toi naistina e mnogo talantliv i jivee v drugi svetove.

jalko 4e ne e na angliiski.
pak vsi4ko si ostava edno lokalno malko i na krai sveta, nqkak si selsko v malkata bg.
Prosto kakvoto i genialno da se prykne v Bg nqkak si otminava nezabelejimo, dava nqkakvi plodove na umira ot slabost i v zabrava a Stadoto si ostava vse taka Stado. Ovcete hodqt na predstavleniq opitvat se da bydat ne6to drugo ... plqskat tropat s kopitca, no nakraq probleivat v star stil i promqna ne se zabelqzva a spasenie ot klannicata sy6to

Vie ot ovcete li ste?