Поредната книга от поредицата Съвременна европейска проза на издателство “Колибри” е “Любов без съпротива” на Жил Розие. Тя представлява брилянтна история за сексуални обсесии и човешка ранимост в една държава, обладана грубо и безцеремонно от Втората световна война.

В нея главният герой е гиманзиален учител в малък град. Той живее своя живот, изтъкан от елементарното удоволствие да чете Томас Ман и неговата “Смърт във Венеция” и да си припомня най-щастливите мигове от живота си по време на следването в Германия.

Бързо обаче доволството се изпарява – семейството е разпиляно от окупацията, в къщата остават само трима човека. Майка му се затваря в себе си, докато сестра му – едва станала вдовица - започва да прави позорна за всеки французин любов с есесовец.

Главният персонаж от своя страна измисля своя алтернативна съпротива, като крие в мазето си библиотека с книгите на забранените от нацистите автори и приютява един полски евреин, арестуван от Гестапо (където е принуден да помага поради добрия си немски). Скоро книгите са заместени от нова голяма любов – и в мазето се случва всичко забранено от властите. 

Наглед баналната история е дълбок и адски интересен анализ на човешкото поведение. Самият Розие споделя, че първоначалната му идея за романа е била да представи сближаването на двама души, говорещи на различен език, в абсурдна ситуация. Така немскоговорящ французин се сближава с поляк, четящ Хайне на идиш (германски език, на който говорят евреите от централна Европа) в едно мазе.

Всъщност романът е особено важен и на друго езиково ниво – определян като стилистично съвършенство, той не съдържа нито една граматическа форма, която да сочи пола на главното действащо лице.

Лингвистиката обаче е последното, което ме накара да прочета книгата на един дъх.

Истината е, че “Любов без съпротива” носи онова разказвателно и художествено очарование, което доставят книгите на Ерих Мария Ремарк, но съчетано с малко от духа на “Чужденецът” на Камю или отделни пасажи от ироничния и хомосексуален Капоти, или Уайлд.

Правейки косвен паралел между другостта на гейовете и тази на евреите, Розие ни въвлича в един странен вътрешен монолог, който се колебае между героизма, себеутвърждаването и себеотричането. Но който ни държи будни през цялото време на бързоразвиващия се сюжет.

Разсъжденията в книгата са илюстрация на борбата в нас и на ранимостта на човешката същност като цяло. За онези моменти на абсурден самоанализ и дисекция на желанията ни, в които всичко става неподвижно безвремие с отекващи като пиеса на Шуман думи от вътрешния ни монолог.

Едновременно нежни и жестоки, те не оставят съмнение в правотата на избрания път, а по-скоро – многоточие. Марш, в който думкането на чинелите е спряло, но ушните мембрани трептят още в някакъв далечен ритъм, далечен грохот на отдавна отминалото.

И героят не се колебае. Той просто проследява, опитва да осмисли миналото и тъгува. Всичките му разкази са просмукани с тъга и болка, която, макар че авторът твърди, че е по-скоро безразличие, наднича зад думите, избърсва прахта от лавиците с истории и пуска няколко сълзи на носталгия и непрестанна меланхолия.

Така или иначе, “Любов без съпротива” на Жил Розие е една увлекателна, провокативна и изпълнена с напрежение книга, която ми хареса. Много.

Издава: Колибри