Романът "Къщата" от Богдан Русев се издава от Обсидиан.

Клуб «Devils» беше на подземния етаж на един от старите хотели в центъра. За да вляза в него, трябваше да мина през фоайето на хотела, където ми се стори, че някои от гостите ме гледат или обвинително, или съучастнически. Слязох по мраморни стълби с тъмночервен килим и се озовах пред една внушителна врата.

Вратата беше с две крила и изглеждаше тежка. От двете й страни имаше гипсови статуи, които изобразяваха някакви злокобни същества от египетската митология. Или дизайнерът беше подходил по-свободно по темата за подземния свят, или статуите бяха останали от предишната концепция на клуба.

Пред съществата, на високи барови столчета, седяха две други същества – високи почти по два метра, тежки по над сто килограма и изтупани в тесни черни тениски, черни панталони с ръб и лъснати до блясък черни обувки. И двамата изглеждаха така, все едно щяха да се чувстват по-удобно в долнища на анцузи и изрязани памучни потници с картинка на булдог, който стиска щанга между зъбите си. Бяха с обръснати глави първи номер, имаха страшни татуировки и си приличаха като братя. Ако наистина бяха братя, майка им сигурно понякога си мислеше, че животът й можеше да се подреди и по друг начин.

Дадох на единия десет лева, а другият ми откъсна някакво билетче. Взех си билетчето и влязох през ужасната врата. Нито един от двамата не се помръдна от мястото си, за да ми помогне да я отворя.

Интериорът на клуб «Devils» поставяше още по-остро въпроса за дизайнера. Всъщност вътре изглеждаше така, все едно шестима различни дизайнери са се сражавали до смърт на полето на дизайна, без да пестят и най-мръсните си номера. Имаше още гипсови статуи, тапети с релефни кадифени орнаменти и плюшена тапицерия на ниските мебели. Имаше прозрачен светещ под, под който се виждаше имитация на морско дъно с корали, потънали кораби и отворени сандъци, пълни със съкровища. Имаше и десетина отделни кръгли подиуми, оборудвани с пилон, като на всеки от тях танцуваше по една повече или по-малко гола млада жена.

Седнах в едно сепаре и си поръчах едно ненужно скъпо малко джони. Сервитьорката лукаво ме попита с какъв етикет го искам, но аз знаех правилния отговор, така че да не ми струва трицифрено число. Когато ми го донесе, изсипах почти всички кубчета от чашата с лед в чашата с уиски и се заех да се ориентирам в обстановката.

Освен момичетата на пилоните, сервитьорките, барманите и един окаян диджей, в клуб «Devils» имаше още няколко клиенти – само мъже, по един или по двама, които седяха в отделни сепарета, ритмично отпиваха от чашите пред себе си и се опитваха да не гледат много изцъклено. Очевидно беше рано за големите компании, които пристигаха тук в края на вечерта, и момичетата по-скоро се поклащаха около пилоните, вместо да се премятат през глава. В края на всяко парче, всяко момиче слизаше от своя подиум и внимателно се придвижваше до съседния по часовниковата стрелка. Повечето бяха на толкова абсурдно високи токове, че се налагаше да се придържат една друга, за да не паднат. От една врата вдясно от бара излизаше ново момиче, което заставаше на първия подиум от обиколката, за да не остане празен; в същото време, момичето от последния подиум слизаше от него, за да го освободи за предпоследното момиче, минаваше покрай бара и влизаше някъде през същата врата. Вляво от бара също имаше врата, през която не влизаше и не излизаше никой.

Изпих три много малки уискита с много лед, преди от вратата отново да излезе едно момиче, което вече познавах. Беше висока брюнетка с впечатляващи устни и толкова дълги крака, че токчетата й бяха високи по някакви си десетина сантиметра и не й се налагаше да се държи за колежките си, за да се придвижва из помещението. Когато беше стигнала до последния подиум, беше само по дантелени бикини – при това не ги носеше по общоприетия начин, а като жартиер на бедрото си. Сега, когато отново излезе на първия подиум в началото на обиколката, беше с друго бельо с корсет и ръкавици, и изглеждаше готова за още един рунд. Пресметнах, че в клуб «Devils» работят около петнайсет момичета, като във всеки момент танцуват десет от тях, а останалите са в почивка зад вратата вдясно от бара. Вратата вляво от бара се беше отворила един-единствен път, за да пропусне навън един пълничък мъж на средна възраст, с костюм и без вратовръзка, който мина покрай мен с щастлива усмивка и излезе през вратата с египетските чудовища. Няколко минути след него от същата врата беше излязла и една блондинка (в интерес на истината, тя също беше малко пълничка), която мина покрай бара и влезе през другата врата. В момента същата блондинка героично танцуваше на един от пилоните към средата на обиколката.

Повиках сервитьорката и кимнах към моята брюнетка:

- Как се казва това момиче?

Сервитьорката се усмихна, обърна се да погледне и когато отново се обърна към мен, усмивката й беше още по-широка:

- Това е Дейзи. Искате ли да се запознаете с нея?

- Да се запозная с нея? – повторих.

- Да я поканите във вашето сепаре – обясни сервитьорката. – Да я почерпите едно питие.

- Какво пие Дейзи? – попитах.

Сервитьорката се усмихваше като Чешърския котарак.

- Всички момичета пият шампанско – отвърна тя.

- А какво друго може да направи Дейзи? – попитах аз.

- Може да ви направи частен танц – обясни сервитьорката. – Или да излезе.

Тя изведнъж сви устни, хвърли още един поглед към моята брюнетка и се поправи:

- Всъщност не, Дейзи не може да излезе. Но можете да си изберете друго момиче.

- Когато казваш «излезе», имаш предвид да отидем заедно зад онази врата, нали така?

Сервитьорката кимна с въодушевление.

- Какво има зад онази врата? – попитах.

- Стая – отвърна тя. – И баня.

- Колко ще ми струва това?

Сервитьорката ми каза. Един час с Дейзи щеше да ми струва толкова, колкото аз изкарвам за един ден. От друга страна, един час с Дейзи със сигурност щеше да бъде по-интересен, отколкото един мой работен ден. От трета страна, за Дейзи вероятно не оставаха и половината от тези пари.

- Този клуб има ли управител? – попитах аз.

Сервитьорката ме погледна малко по-внимателно. Усмивката й се задържа още две-три секунди, после плю на цялата история и изчезна без следа.

- Да, разбира се – каза тя.

- Може ли да говоря с него? – попитах аз.

Сервитьорката хвърли поглед към изхода, после към бара и накрая отново към мен.

- Да, разбира се – повтори тя.

После се изправи, взе ми чашата (в която имаше още мъничко уиски и още доста лед) и отиде до бара. Барманът се наведе към нея през бара и тя му каза нещо. Барманът вдигна един телефон към ухото си и също каза нещо. Външната врата се отвори и двете момчета от охраната влязоха в клуб «Devils». Огледаха се, видяха ме и тръгнаха право към мен.