Между думите :: Части от книгата "Последната лекция" на Ранди Пауш

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.04.2009 10:05 - Части от книгата "Последната лекция" на Ранди Пауш

Автор: artdnes Категория: Изкуство

Прочетен: 4180 Коментари: 34 Гласове:

Няколко мисли:

Оплакването не е печеливша стратегия. Всички разполагаме с определено време и енергия. Малко е вероятно времето, което прекарваме във вайкане, да ни помогне да постигнем целите си. А и това няма да ни направи по-щастливи.

Независимо дали мислиш, че можеш или не можеш, ти си прав.

Според мен задачата на родителя е да окуражава децата си да развиват чувство на радост от живота и силен порив да следват собствените си мечти. Най-доброто, което можем да направим, е да им помогнем да развият собствен комплекс от умения за реализирането на тази цел.

Препятствията съществуват, за да спрат онези, които не искат нещо достатъчно силно. Съществуват, за да спрат останалите.

Аз няма да позволя на Тигър да ме напусне. Просто не мога да си представя да стана Йори. Някой ме попита какво искам да пише на надгробния ми камък. Отговорих: “Ранди Пауш: Той живя тридесет години след смъртоносна диагноза”.
Уверявам ви. Бих могъл да изпълня с много смях и развлечения тези трийсет години. Но тъй като това май няма да се случи, ще изпълня със смях и развлечения времето, което ми остава.

Всеки ден получавам помощ от хора, които ми желаят здраве и повдигат духа ми. Наистина получих възможността да видя примери за изключителна човечност и съм безкрайно благодарен за това. Никога не се почувствах самотен в пътуването, което предприемам.

Съветите на Ранди:

1. Казвайте истината. Винаги.
2. Гледайте какво правят, а не какво казват (съвет към младите дами).
3. Търсете доброто във всекиго. Ако сте достатъчно търпеливи, хората ще ви изненадат и впечатлят.
4. Показвайте своята благодарност.
5. Носете нещо, което да сложите на масата, защото това ще ви направи по-желан гост.
6. Понякога единственото, което трябва да направите, е да попитате. 7. Ако искате нещо достатъчно силно, никога не се предавайте (и приемайте помощ, когато ви я предложат).
8. По-добре да се провалите с гръм и трясък, отколкото да се справите посредствено.
9. Излезте и направете за другите това, което някой е направил за вас.
10. Позволете си да мечтаете. Подхранвайте и мечтите на децата си.

Увод
Винаги съм имал самочувствие, но знаех, че за тази лекция е нужно нещо повече от обикновено перчене. Запитах се: „Какво е това, което само аз мога да предложа?“.
И тогава, в онази чакалня, изведнъж осъзнах какво е то. Внезапно разбрах: всичките ми постижения, всичко, което обичах, водеше началото си от мечтите и целите, които съм имал като дете... и начините, по които бях успял да осъществя повечето от тях. Моята уникалност, осъзнах аз, се криеше в уникалността на мечтите ми – от невероятно смислените до определено чудноватите, които определяха четиридесет и шестте ми години живот.
Бях болен от рак, но докато седях там, си дадох сметка, че наистина вярвам, че съм един щастлив човек, защото бях изживял мечтите си. А до голяма степен ги бях изживял благодарение на нещата, научени от различни забележителни хора, които бях срещнал по пътя си. Ако успеех да разкажа историята си с патоса, който чувствах, моята лекция може би щеше да помогне и на други хора да намерят начини да осъществят своите мечти.
Ранди Пауш

Люси, прибрах се

Един топъл ден в началото на брака ни отидох до “Карнеги Мелън”, а Джей си остана вкъщи. Помня това, защото този ден стана известен в семейството ни като “Деня, в който Джей успя да блъсне едновременно двете коли”.
Седанът ни беше в гаража, а моят фолксваген кабриолет – на алеята. Джей изкарала седана от гаража, без да се замисли, че другата кола е отпред. Резултатът: мигновено хряс, тряс, бум!
Случилото се след това доказва, че понякога всички живеем като в епизод на “Аз обичам Люси”*. Джей прекарала целия ден в размисъл как да обясни всичко на Рики**, когато той се прибере вкъщи от клуб “Бабалу”***.
Решила, че ще бъде най-добре да съобщи новината при възможно най-благоприятните обстоятелства. Уверила се, че двете коли са в гаража и че вратата му е затворена. Когато се прибрах вкъщи, беше по-мила от обичайното и ме накара да й разкажа надълго и нашироко как е минал денят ми. Пусна тиха музика. Сготви любимата ми вечеря. Не беше в прозрачен халат – нямах чак такова щастие, – но направи всичко възможно да се държи като идеалната любяща съпруга.
В края на страхотната вечеря Джей ми рече:
- Ранди, трябва да ти кажа нещо. Ударих едната кола с другата.
Попитах я как е станало. Накарах я да ми опише щетите. Тя ми съобщи, че фолксвагенът е пострадал по-сериозно, но и двата автомобила вървят безпроблемно.
- Искаш ли да отидем в гаража да ги видиш?
- Не – отвърнах аз. – Нека си довършим вечерята.
Джей беше изненадана. Не бях ядосан. Не изглеждах особено развълнуван от станалото. Скоро щеше да научи, че добре обмислената ми реакция се дължи на начина, по който съм възпитан.
След вечеря отидохме в гаража. Аз не казах нищо, само свих рамене и видях как натрупаната през деня тревога се оттича от Джей.
- На сутринта – обеща ми тя – ще пресметна колко ще струва ремонтът.
Казах й, че това не е необходимо. Вдлъбнатините не бяха проблем. Родителите ми ме бяха възпитали да гледам на автомобилите като на средство да стигна от точка А до точка Б. Те са полезни машини, а не израз на социален статус. Затова казах на Джей, че не е нужно да правим козметични ремонти. Просто щяхме да си живеем с вдлъбнатините и драскотините.
Тя изглеждаше шокирана.<BR< невярващо.
- Не можеш да харесваш само част от мен, Джей – отвърнах й аз. – Ти си доволна от онази моя половина, която не се ядоса, като разбра, че две от нашите притежания са пострадали. Но другата ми половина смята, че не е нужно да се ремонтират вещи, които още могат да изпълняват предназначението си. Колите все още работят. Нека просто ги караме.
Добре, може да ви изглеждам лицемерен. Но когато кофата ви за отпадъци или ръчната ви количка леко се поочукат, не си купувате нови, нали? Може би това е така, защото не използваме кофите за боклук и ръчните колички, за да демонстрираме социално положение или идентичност пред другите. За Джей и мен очуканите коли се превърнаха в показател за брака ни. Не всичко се нуждае от поправка.

Тухлените стени съществуват с основание. Те са там, за да ви покажат колко силно искате нещо.

Бъди Първи пингвин

Когато не постигнеш това, което желаеш, придобиваш опит.
Това е израз, който научих, когато взех творчески отпуск и работих в “Електроник Артс” – фирмата производител на видеоигри. Той толкова ми хареса, че взех да го повтарям отново и отново на студентите си.
Това е фраза, над която си струва да се замисляме всеки път, когато се сблъскаме с непреодолима трудност, и при всяко разочарование. Освен това тя напомня, че неуспехът е не просто допустим, но и често крайно необходим.
Когато водех курса “Изграждане на виртуални светове”, насърчавах студентите си да пробват с трудни неща и да не се страхуват от провал. Исках да поощря този начин на мислене. Така че в края на всеки семестър връчвах на един от студентските екипи плюшен пингвин. Наричаше се награда “Първи пингвин” и се връчваше на екипа, който бе поел най-голям риск в изпробването на нови идеи и технологии, но същевременно не бе успял да изпълни поставените му задачи. По същество това бе награда за “бляскав провал” и отдаваше почит на разкрепостеното мислене и дръзкия полет на въображението.
Другите студенти стигнаха до извода: носителите на “Първи пингвин” бяха губещи, които определено щяха да стигнат далеч.
Наименованието на наградата ми хрумна от представата, че когато пингвините се канят да скочат във водите на океана, където вероятно дебнат хищници, някой от тях все пак трябва да бъде пръв. Първоначално я бях нарекъл “Награда за най-добър провал”, но “провал” поражда толкова много отрицателни асоциации, че студентите не можаха да приемат самата дума.
През годините счетох за важно да им обяснявам, че в развлекателната индустрия има безброй неуспешни продукти. Това не е като да строиш къщи, във всяка от които може да живее някой. Една видеоигра може да бъде създадена и никога да не мине през проучване и разработване. Или пък може да излезе на пазара и никой да не иска да играе на нея. Да, създателите на видеоигри, които имат успехи, са високо ценени. Но и тези, които са се провалили, също са ценени – понякога дори повече.
Новооткритите компании често предпочитат да назначат директор с неуспешен старт в своята професионална реализация. Човек, който е претърпял неуспех, знае как да избягва бъдещи провали. Човек, който е имал само успехи, може по-лесно да пропусне подводните камъни.
Когато не постигнеш това, което желаеш, придобиваш опит. Често пъти опитът е най-ценното нещо, което можеш да предложиш.

Решението на петъчната вечер

Бях назначен на постоянно място година по-рано от обичайното. Това явно впечатли другите младши членове на факултета.
- О, рано стана щатен професор – казаха ми те. – Как успя да го постигнеш?
Отговорих:
- Много просто. Обадете се в кабинета ми която и да е петъчна вечер към десет часа и ще ви кажа. (Разбира се, това беше, преди да стана семеен.)
Много хора търсят пряк път. Аз открих, че най-прекият път е дългият, който се резюмира в две думи: работи усилено.
Според мен, ако работиш повече часове от някой друг, през това време ти ставаш по-добър в съответната област. Това може да те направи по-продуктивен, по-компетентен, по-щастлив. Усилената работа е като сложната лихва в банката. Печалбата нараства по-бързо.
Същото важи и за живота ти извън работата. През целия си живот на зрял човек изпитвах нуждата да разпитвам двойки с дълъг брачен живот как са успели да останат заедно толкова дълго време. Всички ми отговаряха едно и също: “Положихме много усилия за това”.

Нагоре

Тагове: смъртта, рак,

Гласувай:

Подобни постинги

Германска нова медицина® - ТРЕТИ БИОЛОГИ...
Германска нова медицина® - ПЕТИ БИОЛОГИЧ...

Прочелите постинга прочетоха и:

Следващ постинг

Предишен постинг

Bio на Biohazard

Cut Out/ Sky на En Knap

Коментари

1. анонимен - Прекрасно
16.04.2009 14:01

Толкова хубави мисли и така лесно стигат до сърцето. Благодаря на автора