Антъни Капела: Това е труден въпрос за всеки писател. Книгите са за хората, за различните характери – не за теми или послания. Докато пишете някаква история, със сигурност ще развиете определени идеи, които ще имат свой собствен живот. Определено се вълнувах от начина, по който отношенията между Емили и Робърт се развиват в хода на историята – той осъзна в по-голяма степен своите отговорности, тя – своята емоционалност и сексуалност. Отчасти промяната в тях е свързана с различния начин, по който мъжете и жените реагират на определени неща. Има много мъже идеалисти, но със сигурност те притежават по-малко страст от Емили... В известна степен историята е и вид комедия на общуването. Наръчникът, който пишат, е опит за комуникация, за пренасяне на вкусовете и ароматите през огромни пространства, но неговите автори, работейки в една и съща стая, не могат дори да изразят своите емоции и желания. Жителите на далечните места, в които отива Робърт, дори не говорят един и същ език, а какво остава за едни и същи идеи. Друга тема е свободата – всички в книгата искат да бъдат свободни, но всеки дефинира свободата по различен начин. За Емили тя е политическа – свободата на жените, равенството между половете; за Робърт това е свободата на един артист, както и сексуалната свобода, и свободата от отговорности; за робинята Фикре – тя е бягство; за търговеца Пинкър – тя е просто свободата на пазара. И всеки се опитва по различен начин да се освободи от миналото.

Каква е ролята на кафето в книгата?

Антъни Капела: Както кафето има хиляда различни аромата, така и историята за кафето означава различни неща за различните хора. В началото на книгата Пинкър заявява, че кафето е средство за нравствена промяна. За Емили то е шанс да покаже способностите си. За Робърт - първоначално е извинение да бъде близо до Емили, после става невероятно сетивно изживяване и шанс да опознае себе си. Кафето може да бъде просто някаква култура или пък навик, страст, марка, наркотик, удоволствие, малък семеен бизнес, който се ражда по време на велики исторически събития. За мен кафето не е някакъв символ или таен код: то е посредникът, който ни помага да разберем тези истории.

Как да си направим хубава чаша кафе?

Антъни Капела: Докато пишех книгата, съм изпил по моя преценка около две хиляди чаши кафе. Когато започнах - даже се срамувам да го кажа - пиех от време на време разтворимо кафе... Сега вече съм ценител. Е, не изпичам зърната за кафето си – което трябва да правите, ако искате да бъдете истински маниаци, - но се отнасям много сериозно към това, което пия.

Работата е там, че няма конкретен начин за направата на съвършената чаша кафе. Това занимание може да бъде донякъде забавно, но определено прави живота по-сложен. Има няколко неща, които трябва със сигурност да избягвате – филтрите, всичко, което пази кафето топло и следователно изпарява аромата му. Как да направиш нещата правилно обаче е друг въпрос.

Лично аз не харесвам френските кафетерии. Прекалено лесно е да накиснеш утайката и да добавиш вода; така се получава прекалено лек, слаб вкус, но с по-високо съотношение на киселини в зърната и по-малко мазнини, в резултат на което кафето е по-воднисто, но изглежда чисто и хубаво в чашата. В другата крайност са тези високо технологични еспресо машини, които извличат парата от утайката със силен натиск и правят вкусно, плътно и „мазно” кафе с лешниково кафяв крем или пяна, подсладено от естествените кафеени мазнини. То е чудесно. Все пак някой беше казал, че еспресото е чудесен начин, за да получиш една добра чаша кафе, но ужасен начин за получаването на чудесна чаша кафе. Същата плътност и богатство на мазнини, която е идеална за извличането на най-доброто от евтините сортове като робустата, може да съсипе някой от по-фините, неуловими тонове на арабиката. И така, какво кафе трябва да пиете? Забравете щанда с пакетираните кафета в супермаркета. Въобще, забравете супермаркета. Зърната сигурно са печени преди месеци, а на вас ви трябват свежите, пълни с аромат и живот току-що печени зърна. Намерете си добър магазин за прясно кафе. Потърсете контакти в интернет. И започнете да изследвате света.

До колко исторически и практически точно е описанието на кафеената индустрия в романа?

Антъни Капела: Сравнителното тестване на кафето вероятно е започнало още през ХVІІ век като начин търговците да оценят качеството на сортовете кафе, които им били предлагани. До 80-те години на ХVІІІ век американци като Кларънс Бикфорд и братята Хилс вече са развили една по-систематична методика на описване на вкусовите характеристики на една чаша кафе. Отделни фирми и вносители на кафе започват да правят свои собствени наръчници за вкусовите особености на кафето, като например Дж. Арън, Л.К. Смит, Нестле... Обаче едва след като Тед Лингъл създава „Наръчник на оценителя на кафе” за „Кофи Дивелъпмънт Груп” в Америка - един наистина систематизиран списък на ароматите и вкусовете на видовете кафе - може да са каже, че тестването на кафе се е превърнало в наука.

Бразилската програма за валоризация (покачване на цените), която описвам, продължава от началото на ХХ век до трийсетте години. Основната идея е, че бразилското правителство, заедно с най-големите световни производители и търговци на кафе, изкуствено надува цените. Схемата се натъква на известни проблеми, претърпява някои провали, но някак оцелява – може би единствената схема в историята, която успява да задържи високи цените на един продукт в целия световен пазар. Клиентите са тези, които плащат цената, разбира се, пълнейки джобовете на посредниците и големите производители, но някои допълнителни печалби и изгоди все пак стигат и до по-долните нива – селяните, фермерите, пеоните, кулитата – което ги окуражава да отделят повече земеделска площ за кафето, отколкото за обичайните земеделски култури. Когато схемата рухва, последва изкореняване и опожаряване на огромни кафеени площи – свидетел на това е Хенрих Джейкъб, който го описва в книгата си „Търговската история на кафето”.

За атмосферата в „С дъх на кафе”

Антъни Капела: Романът е уловил артистичната атмосфера на онези времена. Движението на естетизма е странно, кратко разцъфтяване на една тенденция, която винаги е съществувала в изкуството. Също като готиката и минимализма, то е всъщност поджанр, но в един кратък период – от 90-те години на ХІХ век до около 1910 г. – някак си се превръща в основна тенденция. Макар обикновено да го свързваме само с епиграмите на Оскар Уайлд, корените му са в арт критиката и най-вече в трудовете на представителя на Оксфорд, Уолтър Патер: „Във всеки един момент някоя форма ни изглежда по-съвършена от другите; някое настроение или страст, или мисъл, или интелектуално прозрение ни се струват неустоимо реални или привлекателни – за този единствен момент. Не резултатът от преживяването, а самото преживяване е целта. Повишеният брой удари на сърцето е достатъчен, за да ни осигури разнообразен, драматичен живот. Как е възможно в този единствен момент да видим всичко, което съвършените ни сетива са способни да ни разкрият? Как е възможно да минаваме бавно и пълноценно от една точка до друга и същевременно да сме фокусирани винаги там, където най-многото жизнени сили се обединяват в една чиста енергия? Да изгаряш винаги в този силен, подобен на съвършена скъпоценност пламък, да поддържаш този екстаз – това означава да успееш в живота...”