Част Първа
Жребецът и каретата
Много неща, свързани с аромата на кафето остават мистерия
Тед Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе
Едно
Кой е той, този млад мъж, който се движи бавно към нас по Реджънт Стрийт с бастун в ръка и карамфил на ревера? Можем да предположим, че той е богат, след като е облечен толкова изтънчено, но може и да сгрешим; можем да предположим, че той обича скъпите неща след като го виждаме как спира, за да погледне във витрината на Либърти, новия универсален магазин, предлагащ последните постижения на модата, но може би той просто обича собственото си отражение, в което се взира – къдравата му, дълга до раменете коса е твърде различна от прическите на останалите минувачи?
Можем да предположим, че той е гладен, след като крачката му се ускорява видимо, за да го отведе към Кафе Роял, този лабиринт от клюки и закусвални край Пикадили; можем да предположим, и че е редовен клиент, след като поздравява сервитьора по име и си взима вестник Пал Мал от стойката на път към една от масите.
Можем дори да предположим, че е писател заради начина, по който спира, за да запише нещо в подвързаното си с кожа тефтерче.
Елате, ще ви запозная с него. Да, признавам, аз познавам този странен млад мъж и скоро вие също ще го познавате. Може би след час или два в компанията му дори ще си помислите, че го познавате твърде добре. Всъщност се съмнявам, че ще го харесате много, но това не е от значение. Самият аз не го харесвам особено. Той е... всъщност сами ще видите какъв е той. Но може би ще успеете да погледнете отвъд това и да си представите какъв би могъл да бъде. Също като кафето, което не разкрива истинския си аромат, докато не бъде набрано, обелено, изпечено и сварено, този индивид има някои добродетели, наред с пороците си, но трябва да наблюдавате внимателно, за да ги откриете… Въпреки недостатъците му, сигурно забелязвате, аз изпитвам някаква дразнеща ме привързаност към този тип.
Годината е 1894. Името му е Робърт Уолис. Той е на двадесет и четири. Той... това съм аз, моето по-младо аз, отдалечено на тридесет години от мен във времето.
Две
През 1895 бях временно изключен от Оксфорд, след като се провалих на приемните изпити. Отстраняването ми не изненада никого, освен самия мен: бях се подготвял твърде малко и бях избрал за компания група от младежи, които изпитваха твърде голяма наслада от бездействието и деградирането. Не научих почти нищо, а може би, научих прекалено много. В онези дни, сигурно ще си спомните, студентите пееха Суинбърн по време на шумните си забави в университета – Можете ли да ме нараните, сладки устни, въпреки че аз ви нараних? Мъже ги докосват и в миг се променя ленната белота от линиите на добродетелите в пурпурните рози на порока – и прислужниците в колежа все още говорят шокирано за Патер и Уайлд
Сред монашеското уединение на общежитията цареше настроение на чувствен, бездушен романтизъм, който проповядваше почитане на красотата, младостта и най-вече – преклонение пред изкуството – а младият Робърт Уолис попиваше тази опасна вяра, наред с всички останали, опияняващи аромати на това място. Прекарвах следобедите си, пишейки поезия, а благодарение на издръжката от баща ми притежавах всички онези копринени жилетки, великолепни паунови пера, томчета с поезия, подвързани с жълта телешка кожа и другите objets така важни за живота на една артистична натура. Всички те, достъпни на кредит от търговеца в Търл.
След като талантът ми да пиша стихове, подобно на издръжката ми, всъщност бе много по-незадоволителен, отколкото смеех да си призная, беше абсолютно неизбежно тази безметежност да не достигне до своя горчив край. По времето, когато бях изключен, бях изчерпал както наличните си средства, така и бащиното си търпение и бях изправен пред необходимостта да открия източник на приходи. Необходимост, която – признавам със срам – възнамерявах да игнорирам колкото се може по-дълго.
По онова време Лондон отново се превръщаше в нещо различно. Сякаш от никъде – или поне така изглеждаше – върху столицата се беше стоварила величествена вълна от фриволност. В своя траур, Кралицата се бе оттеглила от публичния живот. Освободен от надзора й, Принцът беше започнал да се забавлява и други скоро последваха примера му. Придворните общуваха с куртизанките, контетата се движеха в средите на жени със съмнително поведение, аристократите обядваха с естетите, простолюдието се смеси с хората със синя кръв. Френските вестници наричаха всичко това fin de siиcle или belle йpoque.
Английската преса пък съчини инфантилната фраза „деветдесетте на покварата”.
За хората, станали свидетели на всичко това, то бе просто една възхитителна постановка, която се разиграваше измежду театрите и кафенетата. Главните действащи лица бяха младите бохеми – хората като мен. Нашето списание беше Жълтата Книга.
на Беърдсли; нашият символ беше зеленият карамфил; нашият стил стана известен като nouveau; нашето изразно средство беше епиграмата – колкото по-парадоксална, толкова по-добре; за предпочитане вметната небрежно в разговора с добре оттренирано изражение на отегчена меланхолия. Ние почитахме изкуственото повече от естественото, артистичното – повече от практичното и обожавахме Оскар Уайлд, въпреки че говореше за някакви екстравагантни пороци, които малко от нас имаха някакво намерение да опитат на практика. Бяха страхотни времена да бъдеш млад и да бъдеш в Лондон, а аз – дяволите да го вземат! – щях да ги пропусна заради една случайна забележка, която направих по време на закуската си в Кафе Роял. Забележка, дочута от мъж на име Пинкър.
Три
Основният фактор, оказващ влияние на вкуса, е селекцията на зърната
Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе
Закусвах – плато от сурови стриди и чиния тънко нарязана шунка със зелен сос – когато сервитьорът ми донесе кафето. Без да вдигам поглед от вестника си, отпих, намръщих се и промърморих:
-Дявол да го вземе, Марсдън, това кафе има вкус на ръжда.
-Това кафе е съзтото, като кафето, което пият взички останали клиенти – отвърна сервитьорът надменно – И никой от тях, доколкото ми е извезтно, не е намерил причина да се оплаква.
-Да не намекваш, че съм прекалено придирчив, Марсдън?
-Зте зелаете ли незто друго, сър?
-Като сервитьор си усвоил всички възможни умения, освен сервирането, Марсдън. Усвоил си и всички изисквания, за да бъдеш забавен и остроумен, освен хумора.
-Благо-давигоначукам-ря ви, сър.
-И да, придирчив съм. Защото добре приготвената чаша кафе е перфектното начало на един идеален ден. Неговият аромат обещава наслада; вкусът му е мимолетен и оставя след себе си единствено горчивина и съжаление. По това кафето несъмнено прилича на любовната наслада.
Доста доволен от това си apercu6 отпих отново от кафето, което Марсдън ми беше донесъл и добавих:
-Докато това тук ми напомня за тиня. С лек, остатъчен вкус на изгнили кайсии.
-Удоволзтвието е изцяло мое, сър.
-Не се и съмнявам – казах, връщайки вниманието си обратно към вестника.
Сервитьорът се забави за момент.
-А зте благоволи ли младият гозподин да зи плати закузката тази зутрин? – попита той със следа от модерната, уморена меланхолия в гласа.
-Пиши я на сметката ми, Марсдън. Хайде, добро момче, размахай опашка и тичай да занесеш пръчката на някой друг клиент!
След малко осъзнах, че някой е седнал на масата ми. Хвърляйки един поглед на ръба на вестника установих, че неканеният ми гост е нисък, подобен на гном господин, чийто класически редингот го отличаваше от обичайно екстравагантните контета и новобогаташи, които обикновено посещаваха това заведение. Самият аз очаквах всеки момент към мен да се присъединят приятелите ми Морган и Хънт, но тъй като все още беше рано и заведението не беше особено пълно, нямаше да представлява сериозно неудобство да се преместим на друга маса, когато дойдат. Въпреки това ситуацията беше любопитна, защото наличието на предостатъчно маси правеше натрапването на непознатия още по-изненадващо
-Самюъл Пинкър, сър, на вашите услуги – каза гномът, накланяйки леко глава.
-Робърт Уолис.
-Без да искам чух забележката ви към сервитьора. Може ли? – попита мъжа и без да изчака отговора се протегна към чашата ми, вдигна я към носа си и я помириса с деликатността, с която самият аз тази сутрин бях помирисал цветето, старателно подбрано за ревера ми.
Наблюдавах го без да съм наясно дали да бъда притеснен или развеселен. Много ексцентрични образи посещаваха Кафе Роял, това беше ясно, но тяхната ексцентричност обикновено беше от по-превзет тип, свързана с носене на букетчета от теменужки, обличане на къси, кадифени панталони или въртене в ръка на бастун с диамантена топка в края. Душенето на кафето на друг клиент беше, поне долкото знаех, нещо нечувано.
Самюъл Пинкър изглеждаше невъзмутим. С притворени очи той вдиша аромата, издигащ се от черната течност още два пъти, много бавно. После доближи чашата до устните си и отпи. Веднага щом го направи, издаде странен, всмукващ звук, след което бързо изплези и прибра езика си, подобно на раздразнена змия, сякаш се опитваше да почисти остатъците от течността около устата си.
-Робуста – каза той със съжаление – преварено, че и препечено. Доста сте прав обаче. Част от партидата е била развалена. Вкусът на загнил плод е слаб, но много ясно изразен. Мога ли да ви попитам дали сте в търговията?
-Коя търговия?
-Е, как – търговията с кафе.
Мисля, че се изсмях на глас:
-Бога ми, не.
-В такъв случай мога ли да ви попитам, сър – настоя Пинкър – в коя точно търговия сте?
-В никаква търговия не съм.
-Простете ми. Трябваше да попитам каква е професията ви.
-Не съм особен професионалист в нищо. Нито съм доктор, нито съм адвокат, като цяло не съм нищо полезно.
-С какво се занимавате, сър – настоя нетърпеливо Пинкър. – Как се издържате?
Истината беше, че по това време не се издържах. Баща ми беше пратил наскоро доста малка, предвид литературното ми величие, сума, давайки ми да разбера, че тя ще бъде последната. Във всеки случай ми изглеждаше абсурдно да продължа да си играя със смисъла на думите.
-Поет съм – признах с уморена меланхолия в гласа.
-Известен? Велик? – попита енергично Пинкър.
-Уви, не. Славата все още не ме е притиснала в капризните си обятия.
-Чудесно – промърмори той с изненадващо въодушевление. След което добави:
-Но можете да пишете, нали? Справяте се добре с думите?
-Като писател се считам за властелин на всичко, освен на езика.
-Проклети да са тези епиграми – изкрещя Пинкър. – Имам предвид – можете ли да описвате? Всъщност, естествено че можете. Нали описахте това кафе.
-Така ли направих?
-Нарекохте го „ръждиво”. И, да, то наистина е „ръждиво”. Никога нямаше да си го помисля – думата нямаше да ми хрумне – но „ръждиво” е... е...
-Mot Juste?
-Именно! – Пинкър ме погледна по начин, напомнящ ми за моя оксфордски преподавател; поглед съчетаващ колебливост и някаква стоманена решителност. – Стига приказки. Ще ви дам визитката си.
-И аз със сигурност ще я приема – казах леко озадачено – въпреки, че надали ще имам нужда от услугите ви.
Той драскаше нещо на гърба на бързо появилата се на масата картичка. Нямаше как да не забележа, че това беше една доста добра визитка, изработена от дебела хартия с цвят на слонова кост.
-Погрешно сте ме разбрали, сър. Аз имам нужда от вас.
-Имате предвид като някакъв вид секретар. Опасявам се, че...
Пинкър се изкикоти:
-Не, не. Вече си имам трима секретари, всичките – много вещи в това, с което се занимават. Вие, ако мога да се изразя така, бихте били доста жалка добавка към редиците им.
-Тогава какво – попитах, донякъде обидено. Нямах абсолютно никакво желание да ставам секретар, но винаги бях смятал, че съм способен да стана такъв, ако се наложи.
-Нуждая се – каза Пинкър, гледайки ме в очите – от естет, от писател. Когато открия този даровит индивид, той ще се присъедини към мен в едно търговско начинание, което ще направи и двама ни фантастично богати.
Подаде ми визитката си:
-Потърсете ме на този адрес утре следобед.
Моят приятел Джордж Хънт изказа мнение, че мистериозният господин Пинкър явно има намерение да издава литературно списание. От много време подобна беше амбицията на самия Хънт – основно защото нито едно от съществуващите литературни списания в Лондон не беше счело за добра идея да публикува стиховете му – и той вярваше, че трябва да приема предложението на търговеца на кафе и да му се обадя.
-Не ми се стори като човек на литературата.
Завъртях визитката. На гърба й беше написано с молив: Явете се в офиса ми, моля. С.П.
- Огледай се – каза Хънт, обхващайки с жест заведението около нас. – Това място е пълно с хора, които са се вкопчили в полите на Музата.
Истина беше – в Кафе Роял имаше колкото навлеци, толкова и писатели или художници.
-Но той особено много хареса това, че нарекох кафето „ръждиво”.
Третият член на нашата групичка, художникът Пърсивал Морган, който до този момент не беше взел участие в хипотезите ни, внезапно се изсмя:
-Схванах – обяви той. – Знам какво иска господин Пинкър.
-И какво е то?
Морган разгъна задната страница на вестника и почука с пръст по нещо на нея:
-„От Брана патентоваха освежаващи прахчета – зачете той на глас – гарантиращи, че могат да възстановят здравословната руменина на възстановяващите се от болест. Насладете се на живителната енергия от ободряваща почивка във високопланински санаториум, побрала се в една лъжица”. Очевидно е. Този човек иска от теб да му пишеш рекламите.
Трябваше да призная, че това звучеше много по-реалистично от идеята за списанието. Всъщност, колкото повече го обмислях, толкова по-вероятно ми изглеждаше. Пинкър специално ме беше попитал дали съм добър в описанията – странен въпрос за собственик на списание, но определено придобиващ смисъл, ако става дума за някой, търсещ си човек, който да му съчинява реклами. Без съмнение той просто имаше някакъв нов вид кафе, около който искаше да се вдигне шум. „Ободряващото кафе на Пинкър за всяка ваша закуска. Добре изпечено, за да бъдете здрави и бодри” или някоя друга подобна глупост. Почувствах смътно разочарование. За момент се бях надявал, че... ами, че ще става дума за нещо по-възбуждащо.
-Рекламата – произнесе Хънт замислено – е отвратителното изражение на една отвратителна епоха.
-Точно обратното – настоя Морган – Аз благовея пред рекламата. Това е единствената форма на модерно изкуство, демонстираща, макар и бегло, отношение към истините в живота.
И двамата ме погледнаха с очакване. Само дето, по някаква причина, вече не бях в правилното настроение за епиграми.
Последвалия следобед ме завари да стоя на бюрото си и да превеждам една поема на Бодлер. До мен, чаша от жълто венецианско стъкло беше пълна с рейнско вино. Пишех със сребърна писалка върху бледоморава хартия с аромат на бергамот, бях изпушил неизброимо количество цигари с турски тютюн, и въпреки че всичко си беше както трябва, работата ми се струваше извънредно скучна. Бодлер, разбира се, е велик и вълнуващо перверзен поет, но наред с това е прекалено двусмислен, което правеше превода бавен и ако не бяха трите паунда, които издателят ми беше обещал за работата, сигурно щях да я зарежа преди часове. Стаите ми се намираха на Ууд Хай Стрийт в Сейнт Джон, близо до парк Реджънт и в слънчев ден като този можех да чуя далечните викове на продавачите на сладолед, докато се движеха напред-назад през портите. Всъщност денят беше толкова хубав, че вече започвах да усещам осезателно как четирите стени ме притискат. А и по някаква причина, единствената рима на „порок”, за която се сещах беше „ягодов сок”.
-По дяволите! – изругах на глас и оставих писалката.
Визитната картичка на Пинкър лежеше в единия край на бюрото. Вдигнах я и я погледнах отново. „Самюъл ПИНКЪР, вносител и дистрибутор на кафе. Фирмата е основана през 1857 година. Адрес на Нароу Стрийт, Лаймхаус”. Идеята да изляза от стаята си, дори и само за час-два, ме теглеше като куче, опъващо каишката си.
От другата страна на бюрото имаше купчина със сметки. Естествено, беше неизбежно един поет да има дългове. Всъщност, едва ли можеш да се наречеш човек на изкуството, ако нямаш такива. Въпреки това за миг се почувствах обезсърчен при мисълта, че в някакъв момент трябва да намеря средствата, за да ги изплатя. Завъртях между пръстите си най-горната – беше от търговеца ми на вино в Сейнт Джеймс. Рейнското вино не просто беше златисто на цвят – то струваше почти колкото проклето злато. От друга страна, ако се съгласях да правя рекламите на господин Пинкър... Нямах си идея що за човек трябва да бъдеш, за да ти възложат писането на подобни глупости. След това обаче осъзнах, че щом Пинкър бе прибегнал до висене в Кафе Роял, за да търси писател, той беше точно толкова неопитен в този бизнес, колкото и самият аз. Ами ако търговецът на кафе можеше да бъде убеден не просто да ми плати еднократно, а да сключи договор с мен? Да кажем – достигнах до една разумна сума и след като я сметнах за недостатъчна я учетворих – четиридесет паунда на година? А ако Пинкър има приятели и познати в търговията, които също искат подобни услуги. Движейки се по този път, човек не след дълго можеше да достигне приход от четиристотин паунда на година, при това пишейки изречения като „Насладете се на живителната енергия от ободряваща почивка във високопланински санаториум, побрала се в една лъжица”. Със сигурност щеше да остава много време и за Бодлер. Да, Музата можеше и да се почувства малко пренебрегната от факта, че някой проституира с таланта си по този начин, но ако човек успееше да запази цялата работа в тайна от познатите си в литературните кръгове, може би и Музата нямаше да разбере.
Взех решение. Спрях се само колкото да вдигна картичката на Пинкър и да дръпна от гардероба едно палто с индийски десен, което бях купил от Либърти предишната седмица. После се забързах към вратата.
Нека тръгнем през Лондон от Сейнт Джонс Ууд към Лаймхаус. Казано по този начин не звучи особено вълнуващо, нали? Позволете ми тогава да перефразирам поканата си. Нека пресечем най-великия, най-гъсто населен град в света, точно в пиковия му момент – пътешествие, по време на което, ако ме придружите, ще трябва да разчитате на всяко едно от сетивата си. Тук, край Примроуз Хил въздухът – подушете го! – е сравнително свеж, със съвсем лек серен нюанс, идващ от въглищата, които по това време на годината, горят във всяка къща. Истинската забава започва, стигнем ли веднъж до Мерилбоун. От двуколесните файтони и каретите се излъчва силна миризма на кожа и конска пот; техните колела трополят по камъните; канавките са препълнени с меки, влажни изпражнения. Движението по улиците почти е спряло заради трафика – карети, открити и закрити файтони, коли, каляски, двуколки - всички се борят в опитите си да се придвижат в някаква посока. Някои от каретите дори са конструирани във формата на гигантски високи шапки, с името на шапкаря, изписано върху тях със златни букви. В хаоса на трафика, водачите на омнибусите са най-активните нарушители, движещи се постоянно от единия към другия край на пътя, спиращи край пешеходците, опитващи се да ги примамят вътре за три пенса или – за пени по-малко – да ги качат на покрива. Да не забравяме и велосипедите на две и три колела, врещящите гъски, подкарани към пазарите, окичените с рекламни плакати индивиди, пробиващи си път през тълпата и млекарите, които просто обикалят улиците с кофа, че и с крава, очаквайки някой да ги спре, за да си купи мляко. Амбулантните търговци разхождат своите табли с пайове и сладки; продавачите на цветя ти тикат в ръцете лупини и невени, а лулите и пурите, добавят своя остър парфюм към цялата тази смес. Някакъв мъж, приготвящ херинга от Ярмут на скарата си, размахва една, забучена на вилица риба, под носа ти. „Прясно опечена”, крещи, „два пенса за бройка”. Моментално, сякаш в отговор, наоколо се надига хор от други крясъци. „Кестени, ‘опли, ‘опли, едно пени кесийката... Лъскане на обувки, иднопени за обувка... Чудни орехи – шестнайсет за пени...” дерат се викачите на търговците. „Ето ви репите” реве фермер от магарешката си каруца. Остриетата на ножовете пищят, срещнали колелата на точиларите. Просяците мълчаливо протягат ярко оцветени кутии от кибрит с няколко пенита в тях. А в периферията на тълпата – винаги, винаги – се тътрят сякаш призрачните фигури на мизерстващите: босите, гладните, бездомните, безпаричните, чакащи, за да се възползват дори от най-беглата усмивка на съдбата. Ако хванем подземната железница от Бейкър Стрийт до Ватерло, ще споделяме тесния перон с горещата, влажна, тъмна пара от локомотивите; ако тръгнем по големите нови булеварди, като Нортъмбърланд Авеню, прорязващи бедните квартали на централен Лондон, ще се озовем сред тълпите на некъпаната част от човечеството, защото красивите нови улици са заобиколени от порутени общежития, а всяко общежитие е котило, побрало в себе си стотици семейства; хора, живеещи притиснати един в друг, насред зловонната миризма на пот, джин, хляб и кожа. Но денят е хубав, нека се поразходим. Въпреки че много очи ще ни следят, докато бързаме по задните улички на Ковънт Гардън, оглеждайки ни за подаваща се от джобовете ни ръкавица или портфейл, от чиято тежест незабавно да ни освободят, единствените, които ни заговарят са младите курви с техния евтин и крещящ грим, мърморещи сладострастни поздрави с надеждата да доловят мигновена искра похот, в която да се вкопчат. Но ние нямаме време за тях – всъщност нямаме време за нищо, ужасно закъсняваме. Може би в крайна сметка трябва да вземем такси – вижте, там има едно.
Докато колелата тракат по паважа на Друри Лейн усещаме пълзящата по тези странични улички, подобно на отровна мъгла, лека миризма, която трудно може да мине за приятна, Това е миризмата на реката. Наистина, благодарение на новите канали, Темза вече не е отговорна за смрадта на разлагащи се човешки изпражнения, толкова отвратителна, че наскоро членовете на парламента бяха принудени да накиснат пердетата на сградата в лимонов разтвор и дебатите бяха преустановени, докато миризмата на гранясало се разсее. Каналите обаче са ефикасни единствено за тези, чиито модерни тоалетни са свързани с тях. В евтините сгради гнусните септични ями продължават да бъдат нещо обичайно, а зловонното им съдържание достига до подземните течения и така, в края на краищата, и до реката. Нека добавим и всички индустриални производства, скупчени – по причини свързани с по-удобния достъп – край бреговата линия. Миризмата на изпечения хмел от пивоварните е една от най-приемливите, подобно на полъха с аромат на хвойна, идващ откъм дестиларните за джин, но към тях трябва да добавим още смрадта на варящите се конски кости, идваща от фабриките за лепило и кипящата мазнина от майсторите на сапун, рибешките вътрешности от Билингсгейт, разлагащите се кучешки изпражнения от кучкарниците на Бермъндзи. Не е чудно, че хората с деликатни носове носят букетчета или брошки, пълни с евкалиптови соли, закачени на реверите им.
Докато се приближаваме към лондонското пристанище, минаваме под огромните, извисяващи се подобно на мрачни скали, складове. От този до нас долита острата миризма на тютюневи листа, от следващия се носи сладникавото ухание на меласа или ром, от друг – неприятните изпарения на опиума. Насам преминаването ще е лепкаво, заради останките на разбила се бъчва с вино; от тук пък пътят ни е блокиран от преминаващи в боен строй войници в червени униформи. Навсякъде се чува говор на поне дузина различни езици: светлоруси германски моряци, китайци, пристегнали черните си коси в плитки, негри с ярки кърпи, вързани на главите. Касапин, облечен в широка синя риза носи на рамото си табла с месо; след него индиец със сламена шапка внимателно носи зелен папагал в бамбукова кошница. Американци пеят шумни, моряшки песни; бъчвари търкалят празни бурета по калдаръма, в оглушителна, напомняща за барабанен ритъм, какофония; кози блеят от клетките си, докато ги товарят на корабите. А реката, реката е пълна с плавателни съдове; мачти и комини се издигат до където ти поглед стига: платноходи и шхуни, и малки търговски кораби, кораби пълни с бирени бурета и кораби за превозване на въглища, малки едномачтови лодки, клипери и кораби за презокеански екскурзии, блестящи параходи с махагонови палуби и мръсни работни баржи, всичките, в пълен безпорядък, пробиващи си път през хаоса, който кънти от пронизителното пищене на парните свирки, крясъците на въглищарите, сирените на пилотните лодки и непрестанно звънящите камбани на баржите.
Емоциите на всеки човек би следвало да се обявят за мъртви, ако в него не се прокрадне неспокойната възбуда от досега с тази безгранична енергия, с цялата тази заетост, с инициативността и промишлеността, с човешките усилия, които се разпростират от този велик град към целия свят, сякаш именно Лондон е центърът на световния кошер, към който прииждат всички пчели, за да създадат грандиозната си восъчна пита. Наблюдавах през прозореца на таксито и гледката ме изпълваше с енергия. Тук не се забелязваха прокламираната човешка сила на духа или непреходните морални ценности и в това имаше нещо безумно и възбуждащо, нещо абсолютно нелепо, сякаш край мен преминаваше пъстър цирков парад и аз го приветствах с ентусиазма на хлапе. Предполагам бе трудно на човек като Пинкър да види нещо повече от прост хаос, да осъзнае при досега си с тази освободена енергия, че Цивилизацията, и Търговията, и Християнството в крайна сметка са едно и също нещо. Да осъзнае, че най-обикновената нужда да се купува и продава, по-велика от всички закони и норми, би могла да бъде инструментът, способен да създаде светлина, дори и в най-тъмните кътчета на света.
Четири
„Чедър” – този прелестен, свеж, провинциален аромат на необработено дърво, почти идентичен с мириса на стърготини от току-що подострен молив. Той е типичен за естественото масло, добивано от атласовия чедър. Най-ясно изразен е при напълно узрелите сортове.
Жан ЛьоНоа, Le Nez du Cafe
Младият мъж, приблизително на моите години, който ми отвори вратата към къщата на Нароу Стрийт, очевидно беше един от вещите секретари, за които ми беше споменал Пинкър. Той беше безупречно, дори консервативно облечен; бялата му яка бе внимателно колосана, а косата му, обилно намазана с лосион и блестяща, беше къса – много по-къса от моята, дълга до раменете и наподобяваща доста точно прическата на Байрон.
-Мога ли да ви помогна – попита той, хвърляйки ми хладен поглед.
Подадох му визитната картичка на Пинкър.
-Ще предадете ли на работодателя си, че Робърт Уолис, поетът, е дошъл, за да се срещне с него.
Младият мъж огледа картичката.
-Той ще ви приеме – каза той. – Последвайте ме.
Тръгнах след него навътре в сградата, която всъщност беше – чак сега осъзнах – един огромен склад. Коридорът ни отведе към широко, отворено пространство, поддържано от стоманени колони, под които бучеше реката. Моряците на някаква баржа разтоварваха върху близкия дървения кей чували от зебло, които веднага биваха поемани от бързащи работници, нарамващи по един на всяко рамо и поемащи към различни краища на склада. Междувременно други идваха от дълбините на обширното помещение, мъкнейки още чували, които потъваха в трюмовете баржата. Миризмата на изпечено кафе ме удари в носа подобно на силна подправка. В сградата имаше над хиляда чувала, пълни с ароматните зърна, а Пинкър държеше големите си пещи работещи ден и нощ. О, тази миризма... Това беше уханието, намерило пресечната точка между слюнкоотделянето и насълзяването на очите; горчив, черен, измамен парфюм, който се задържаше в гърлото, изпълваше ноздрите и мозъка. Човек би могъл да се пристрасти към тази миризма толкова бързо, колкото към всеки опиум.
Секретарят ме поведе нагоре по някакви стълби и ме въведе в офиса. Един от прозорците гледаше към Нароу Стрийт, но друг – далеч по-голям – бе обърнат към вътрешността на склада. Именно край втория стоеше Самюъл Пинкър, наблюдавайки работата долу. До него, под някаква стъкленица, малко устройство потракваше тихо, размотавайки ролка тънка хартия, с напечатани върху нея букви и цифри. Нагънатата лента, рисуваща екстравагантна водна лилия върху линолеума беше единственият признак за безпорядък в стаята. Друг секретар, облечен подобно на първия, стоеше зад бюрото, записвайки си нещо.
Пинкър се обърна и ме погледна:
-Ще взема четири тона бразилско и един тон от Сейлон – произнесе твърдо.
-Моля? – попитах не особено дружелюбно.
-Заплащането трябва да бъде на борда с уговорката, че никой няма да го открадне по време на пътя.
Осъзнах, че диктуваше. Да, бе, разбира се. Продължавай.
Той се намръщи при вида на моята нетърпеливост.
-Десет процента ще бъдат задържани за бъдещи мостри. Искрено ваш, и така нататък. Седнете.
Последното очевидно беше насочено към мен, така че седнах.
-Кафе, Дженкс, ако обичаш – обърна се Пинкър към секретаря си. Номер четири и номер девет, след това номер осемнадесет. Ще подпиша тези, докато те няма.
Отново ме погледна.
-Казахте, че сте писател, господин Уолис – произнесе някак мрачно.
-Именно това казах.
-И въпреки това моят секретар не успя да намери нито едно ваше произведение в никоя от книжарниците на Черинг Крос. В библиотеката на У. Х. Смит никога не са чували за вас. Дори и литературният редактор на списанието на Блекууд е странно незапознат с името ви.
-Аз съм поет – заявих, леко притеснен от усърдността на проучването, което беше направил Пинкър. – Но все още не съм публикувал нищо. Мисля, че бях достатъчно ясен по този въпрос.
-Казахте, че все още не сте известен. Сега установявам, че всъщност никой не е чувал за вас. Трудно ми е да проумея как бихте могли да бъдете едното, без да сте другото, не е ли така?
Той седна от другата страна на масата и впери в мен поглед на базилиск.
-Извинявам се, ако съм оставил погрешно впечатление, но...
-Оставете впечатлението. Бъдете точен в изказванията си, господин Уолис. Всичко, което искам от вас и от всеки друг е съвършена точност.
В Кафе Роял Пинкър изглеждаше различен, несигурен в себе си. Сега, в собствените си офиси, поведението му бе по-авторитетно. Той взе писалка, свали капачката й и се пресегна към купчината писма. Подписа всяко едно от тях с бърз жест, докато говореше:
-Вземете мен за пример. Дали щях да бъда търговец, ако никога не бях продал и един единствен чувал с кафе?
-Това е интересен въпрос...
-Не, не е – отсече. – Търговецът е някой, който търгува. Следователно, ако не търгувам, аз не съм търговец.
-Но писател, водейки се от същата логика, би следвало да е човек, който пише – отбелязах. – Не е строго необходимо и да го четат. Просто е желателно.
-Писател, когото не четат е като търговец, който купува без намерение да продава. Той много бързо ще остане без работа.
-Приемаме, че всичко се крие в намерението. А аз имам много сериозно намерение да продам произведенията си, въпреки че все още ми предстои да открия купувач.
-Хммм – Пинкър сякаш претегли думите ми. След това кимна – Много добре.
Останах с усещането, че съм издържал някакво изпитание.
Секретарят се върна с поднос, върху който носеше четири мънички чашки с размерите на напръстник и две димящи кани с кафе.
-И така – каза работодателят му, правейки жест към мен – Кажете ми какво мислите за тези.
Налях си една чашка от първата кана, след което се огледах за мляко или захар.
-В този дом – каза Пинкър, сякаш прочел мислите ми – трябва да се научите да пиете кафето чисто.
Кафето определено беше прясно изпечено – миризмата му бе дълбока и приятна. Отпих малко, докато Пинкър ме наблюдаваше с очакване.
-Е? – попита търговецът.
-Отлично е.
Пинкър изсумтя:
-И? Вие сте писател, нали така. Думите са инструментите на вашия занаят. Използвайте ги
-Аха – сега осъзнах какво точно искаше. – То е съвършено ободряващо. Подобно на алпийски санаториум – не – подобно на крайморска почивка. Не мога да се сетя за нещо по-ароматно, по-освежаващо от кафето на Пинкър, приготвено специално за вашата закуска. То едновременно ще подобри храносмилането ви, ще възстанови концентрацията ви и ще изпълни тялото ви с бодрост.
-Какво? – Пинкър се беше вторачил в мен.
-Разбира се, има нужда от малка преработка – отбелязах скромно – но мисля, че като цяло насоката е добра.
-Опитайте другото – каза Пинкър нетърпеливо.
Посегнах да си сипя от втората кана.
-Не в същата чаша! – просъска той.
-Извинявам се.
Напълних си другата чашка-напръстник и отпих от нея.
-Различно е – отбелязах изненадано.
-Разбира се – тросна се Пинкър. – И?
До този момент така и не бях осъзнал факта, че има кафе и кафе. Разбира се, кафето можеше да бъде добре приготвено или старо, или преварено – всъщност, често и трите неща бяха валидни за една единствена чаша – но тук имах две кафета, и двете несъмнено великолепни, но тяхното великолепие беше различно, както са различни сиренето и тебеширът.
-Как някой би могъл да опише тази различност с думи? – попита той и въпреки че изражението му не се беше променило, имах усещането, че сме достигнали до най-важния момент от разговора си; сега ме наблюдаваше по-съсредоточено.
-Това – казах бавно, посочвайки втората чаша – има по-скоро... опушен вкус.
Пинкър кимна:
-Така е.
-Докато това – посочих първата – е по-скоро... като току-що разтворил се цвят. Разцъфнало?
-Разцъфнало! – Пинкър не откъсваше поглед от мен. – Разцъфнало!
Изглеждаше заинтересован, дори бих казал – впечатлен.
-Нека си запиша това – той придърпа бележника на секретаря си и надраска думата „разцъфнало”. – Продължавайте.
-Кафето от втора чаша има остър аромат.
-Опишете остротата.
-Напомня за стърготините от острене на молив.
-Стърготини – Пинкър си записа и това – Много точно казано.
Всичко това ми напомняше за салонна игра – забавна, но безсмислена.
-В другото кафе се долавя ухание на... кестени, може би.
-Може би – каза Пинкър, отбелязвайки си нещо в бележника – Какво друго?
-Това – отново посочих към втората чаша – ми се струва по-изгоряло.
-Това се отнася до метода на изпичане, не
отивам на плажа с разпечатката
Ето линка:
http://www.dnes.bg/knigi/2009/06/24/s-dyh-na-liubov.73199
25.06.2009 13:27
24.05.2011 06:40
24.05.2011 15:40
24.05.2011 18:09
25.05.2011 13:17
25.05.2011 17:45
25.05.2011 20:17
28.05.2011 13:38
28.05.2011 14:13
31.05.2011 18:48
31.05.2011 18:50
17.01.2012 10:40
25.02.2012 02:16
Решили сделать ремонт квартиры? Есть два варианта:
Первый - если совсем не хотите ничего делать самостоятельно и у Вас достаточно денег, то можно нанять бригаду ремонтников.
ремонт квартиры своими рукамиВторой вариант - если у Вас есть желание делать ремонт квартиры своими руками, то почитав на этом сайте советы сами без труда сможете применить полученные знания и сэкономите не одну тысячу рублей. Ваша семья Вам будет благодарна, а сэкономленные деньги можно будет потратить на что-то другое для квартиры.
Здесь можно найти практически всё: технологию производства различных строительных работ в квартире, поклейка обоев, укладка ламината, паркета, плитки, тёплые полы, монтаж подвесных потолков или стеновых панелей, отделка гипсокартоном, ванные комнаты, выравнивание пола, стен, потолков, чистовая отделка стен, пола ламинатом, новые технологии, современные материалы и многое-многое другое.
Обширный подбор статей на данном сайте поможет подготовиться к предстоящему ремонту квартиры своими руками, правильно выбрать необходимые материалы и провести все необходимые ремонтные работы в вашей квартире.
Знания, полученные с помощью этого сайта, помогут определиться с бюджетом предстоящего ремонта квартиры и избежать досадных ошибок!
<a href=http://remontlegco.ru/shtukaturka-i-shpaklevanie-sten.html>допустимая толщина штукатурки</a>
<a href=http://remontlegco.ru/pravila-provedenija-remonta-kvartir.html>экономичный ремонт квартиры своими руками с чего начать</a>
<a href=http://remontlegco.ru/eljektronnyj-eljektrichjeskij-schjetchik-nje-dast-obmanut.html>np 545</a>
<a href=http://remontlegco.ru/montaj-sajjdinga-s-uteplitelem.html>монтаж сайдинга видео с утеплителем</a>
27.02.2012 20:26
Мы предлагаем вам натяжные потолки в Санкт-Петербурге Европейского качества по самым доступным ценам в городе. У нас огромный опыт по продаже и монтажу натяжных потолков в Спб. При этом стоимость потолков заметно ниже нежели у наших конкурентов. В нашем штате только квалифицированные специалисты, которые помогут вам с выбором потолка и установят его качественно в самые короткие сроки.
<a href=http://www.elite-potolki.ru/natyazhnye-potolki/gde-kupit-natyazhnye-potolki>покупка полтна для потолка</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/v-kvartire/natyazhnye-potolki-na-kyhne>дизайн потолков для кухни фото</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/francuzkie-natyazhnye-potolki/shvi-na-natyazhnyh-potolkah>как выглядит шов на натяжном потолке</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/vopros-otvet/na-skolko-opyskaetsya-natyazhnoy-potolok>натяжные потолки какое минимальное расстояние от потолка</a>
02.03.2012 04:46
Мы предлагаем вам натяжные потолки в Санкт-Петербурге Европейского качества по самым доступным ценам в городе. У нас огромный опыт по продаже и монтажу натяжных потолков в Спб. При этом стоимость потолков заметно ниже нежели у наших конкурентов. В нашем штате только квалифицированные специалисты, которые помогут вам с выбором потолка и установят его качественно в самые короткие сроки.
<a href=http://www.elite-potolki.ru/foto>фото для вся потолки</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/vopros-otvet/kak-vybrat-potolok>как выбирать натяжной потолок</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/remont-natyazhnyh-potolkov/zakleit-dyrku-v-potolke>в подвесном потолке дыра что делать</a>
<a href=http://www.elite-potolki.ru/v-kvartire/natyazhnye-potolki-na-kyhne>дизайн потолка в кухне</a>
