Откъс от книгата „На изток – в рая“ на
Изабела Шопова
Вместо увод
Аз съм потомствена емигрантка.
Майка ми е от бежански род. Животът на семейството ѝ бил белязан от бедност и изолация. Нали били другоселци.
Моите родители се преселили от село в града. Така че и аз израснах като имигрантка. Без да го знам. Пак сред бедност и изолация. Пак бяхме другоселци.
Съпругът ми също е наследник на емигранти. Родът на баща му е бежански – маджури от Беломорска Тракия (от турско-арабската дума „мухаджир“ – изселник, емигрант, чужденец). Майка му също е изселена от родния си град – от комунистите. Пак бедност и дълъг процес на адаптация.
Ние на свой ред емигрирахме в Нова Зеландия. Продължихме изселническата традиция. С такова родово наследство просто нямахме избор.
Дъщеря ни е потомствена емигрантка. Наследник на семейната традиция. Не смея дори да гадая къде ще живеят внуците ми.
Докато се преборвахме с културния шок в чуждата, чуждоезична, невъобразимо далечна страна, непрекъснато ми се натрапваха паралели с живота на моите родители в чуждия окръжен град. Разликите бяха малко. Имаше повече прилики. После прочетох някъде термина „вътрешна имиграция“ и внезапно проумях, че всички сме имигранти. Емиграцията не е временно явление, нито е ограничена географски, нито е предопределена икономически, исторически, политически. Нито е обвързана с паспорти.
Емиграцията е състояние на духа, самоопределение, принадлежност към онази част от човечеството, дето все търси и не намира, дето не може мирно да седи. Любимият ми Яворов стих, сега разбирам, е квинтесенция на емигрантската душа.
Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная...
Никога не съм възприемала живота ни в Нова Зеландия като изгнаничество, нито емиграцията като мъченическа. Животът ни в Аотеароа беше приключение и предизвикателство.
Тази книга е опит да разкажа за трудностите и възторзите, страданията и радостите, ежедневното и необичайното, приключенското и баналното, с които се сблъскахме през шестте години в Нова Зеландия. За приятелите, които намерихме. За клишетата, които преборихме. За чудесата, които видяхме. За хората, които срещнахме. За уроците, които научихме. За страната, която обикнахме.
За Аотеароа – Земята на дългия бял облак.
За Нова Зеландия – от обратната страна на света.
