„Краищата на мустаците си носеха сплетени като бич. Не се смееха поколения наред и бръчките бележеха годините само в горната част на лицата им. Старееха от мисъл, не от радост. Знаеха, че юдеите ги наричат идумеи; те самите наричаха себе си “сол”. Много време трябва на човек, за да изяде шепа сол – мислеха си те, и бяха търпеливи. Носеха два знака: знака на агнеца и знака на рибата. На агнеца даваха питки, замесени със сълзи, а на рибата - пръстен от тесто, защото тя е невяста на душата.”

(„Пейзаж, рисуван с чай”)

„Имаше съвсем плитка усмивка, така че като се усмихнеше, човек можеше да се опре в носа й. Когато го целуна, той си помисли – това е една от онези целувки, които си разменят противниците, преди да кръстосат шпаги. Остави за миг греблата и пусна водата да ги насочи по вятъра. Завъртаха се бавно и вятърът постепенно увиваше косата около врата й. В лодката имаха куче и вестник. Тя четеше от вестника хороскопа на кучето си, а после си дръпна дим от лулата му.”

„Пейзаж, рисуван с чай”

“Само хляб, дрехи, обувки и омраза човек може да харчи в големи количества – мислеше си госпожа Амалия в Пеща. – От всичко друго: любов, мъдрост, красота има много повече, отколкото сме в състояние да употребим. Винаги твърде много скъпоценни неща и никога достатъчно обикновени...”

(„Пейзаж, рисуван с чай”)