2.9.

Опитвам се да извиня собствения си сантимент или с жонглиране с числа, или със записани чужди мисли. Числата открай време се свързват с качества и е почти признат дефект на нашето подсъзнание, колкото това да е спорно. При мен дефектите са на съзнателно и подсъзнателно ниво и сигурно затова числата ми действат валерианно, почти като хапчетата, които гълтам след трагедията в студентското общежитие.
Та пак... Древните мъдреци разделяли четните числа на пълни, непълни и свръхизобилни. Според тях пълните числа са добродетелни и малко на брой, а числото, получено от умножение на нечетно и четно число, се нарича хермафродит.
Пак за древните отделните числа от 1 до 13 са носели огромна информация. Ако един сън бъде сънуван 2 пъти, той представлявал истина. Точно два пъти сънувах, че пътувам към Дамаск и изглежда, щеше да се сбъдне. Три е времето – минало, настояще и бъдеще, а също и триединството на Брама (Брама, Вишну и Шива) и Светата Троица. Има 4 сезона и четири стихии – въздух, вода, земя, огън. 12 са месеците и зодиите. 13 е свещено число за маите и 13 са лунните месеци. Големите числа също съдържат тайнствен смисъл. Чрез Планон се въвежда числото 26 000, Соломон разказал 3000 притчи, Дънов за 40 години изнесъл 3860 лекции. Не съм броил дали съм произнасял името Басам три хиляди пъти или с един път повече. А и за какво би ми помогнало броенето. Той беше това, което не бях аз, и ме успокояваше както числата и хапчетата.
Лесно позволих да ме превземе твърдението, че същинското настояще е неуловимото напредване на миналото, което поглъща бъдещето. Дали тук числото действително не беше три? А тогава представите съхранена памет ли са? И ако изпитваме носталгия, тя към настоящето ли е, към бъдещето ли е, към миналото, или е по-цялостно към числото три? Нашепват ни, че вече носталгията се планира. Излиза, че се обръщаме назад по средата на нашата радост, за да я запазим за паметта, и си представяме носталгията за бъдещи събития. С неистова радост си причиняваме най-тъжна носталгия, предчувствайки опияняващото щастие да си създаваме минало. Сложно ли стана за възприемане. За мен е!
В главата ми отдавна се е настанил хаос. Хаос! Нужно ли е да го дефинирам, за да не остане съмнение? Първосигналният отговор идва без всякакво затруднение. Вид безредие или случайност. И още – нелинейност, сложност, фракталност – това пък какво беше? Изобщо пълна липса на форма или подреденост. Съществува – имах си хас – и по-сложна дефиниция. Съвкупност от процеси, които протичат по законите на случая. А една последователност от събития е случайна, ако всяко нещо, което може да се случи в нея, може да стане незабавно. Тук е наложително да използвам експертната помощ на Едуард Лоренцо, който пояснява, че обикновено се има предвид, че вероятността дадено събитие да бъде следващо по ред е същата като вероятността подобно събитие да се случи във всеки следващ момент. Най ме изкефи, че подкрепя това си твърдение с хвърлянето на монета като образец на случайност, защото едно от двете събития, които могат да се случат, е ези или тура и всяко едно от тях може да стане в следващия момент.
Хубаво, че монетата е пример за напълно случаен процес, но според по-широката дефиниция една последователност от събития е случайна, ако следващо събитие в нея е кое да е измежду няколко, макар да не е задължително всяко възможно да се сбъдне в следващия момент. Има ли смисъл да се заяждаме – всяко възможно в следващия момент, но не непременно задължително... Направо ужас.
Истина е, че хвърлихме монета. Дали действително точно тя реши случая, или това бе поредица от събития, следвайки странна своя логика, си е болезнено спорно. По-скоро е второто, отколкото първото, но пък първото си беше част от второто и главоблъсканицата си е пълна.


Коридор 3.
3.1.

Срамежливи бели цветчета по дървета и храсти подсказваха, че пролетта е раздвижила жизнени сокове и страсти. Бяха минали близо година и два месеца от гощавката на моя съквартирант. В късния следобед, някъде към 6 часа, току-що си бяхме приключили упражнението по аналитична химия, където твърде дълго в лабораторните пещи бяхме нагрявали някакви вещества в порцеланови тигли, за да успеем най-накрая със съмнителна точност да определим наличните елементи. Опитите бяха успешни, резултатите – задоволителни. Качихме се на поредния „Икарус“, за да наблюдаваме как гофрираната му част неудачно се прави на акордеонист по завоите. Басам ме смъкна на спирката пред хотел „Плиска“. Точно на половината от пътя ни за центъра. Спешно трябвало да звънне по телефона. Неговите неща все са такива – спешни и неотложни. Там имаше пет телефонни кабини. Пет е страхотно число не само защото имаме по пет пръста на всяка ръка и дори и на краката, но защото във всеки петоъгълник има толкова математика, че да си набавиш домашно за цял живот. Басам настояваше да слезем точно там, на хотел „Плиска“, тъй като имало най-много кабини. Пет. В първата само му изгълтаха стотинките. Поиска да му правя компания и във втората се напъхахме заедно. Напоследък следвах желанията му като зомбиран, колкото и да са глупави. Пространството в кабината бе оскъдно и благодарях, че моят приятел е само дълъг, а не дебел. Якото стъкло, което би трябвало да служи като преграда със съседната, бе изцяло избито. Метален праг от тридесет сантиметра очертаваше символичната граница на съседство, където златорусо момиче стискаше телефонната слушалка с нескритото желание да я удуши.
– Защо няма смисъл? – питаше отвъд, където нямаше разделително стъкло, съседката в подстъпите на все още несбъднал се плач. Наблюдавах я с хладен интерес на вглъбен природоизследовател върху човешки типове и реакции. Басам най-накрая успя да се свърже с Юсуф, но разговорът очевидно не беше благоприятен, тъй като повтаряше „Мамка му, мамка му“ и „ Дявол да го вземе“. Не се беше научил все още да псува и това бяха най-нецензурните му реплики. Дунанмата бе за роднина, пристигнал от Сирия, който носел писмо и пари. Юсуф бил чул тази информация от Салем, а той от Абдул, който пък бил светнат от Кадем. Басам изнервено се бъркаше за поредните монети, аз му дадох своите, но и те не стигнаха, та се обърнах към съседката, която продължаваше да търси изгубения смисъл.
– Извинете, че ви притеснявам и не ми се ще да ви прекъсвам важния разговор – започнах аз внимателно и деликатно, но русокосата грациозност не само че не отлепяше поглед от слушалката, но и свирепо щ баеше:
– Какво в крайна сметка искаш да ми кажеш? Не ти се излизало никъде? Това ли е истината, или само част от нея. Въобще? Какво въобще? Въобще е най-паразитната дума, която съм чувала. Кое няма смисъл?
Гласът щ ту се извисяваше, накокошинен за бой, ту се свиваше като наплашено коте пред плач. Басам пуфтеше нервно до мен.
– Провери още веднъж дали ти е останала някаква стотинка – мърмореше той и продължаваше да пребърква своите джобове. Този път съкратих процедурата и се провикнах юнашки към съседката по кабина:
– Стотинка, стотинка за телефон да ви се намира...
Още се колебаех да повторя зова си за помощ, когато видях как лявата щ ръка ловко се вмъква във вишневочервена лачена чанта, оставена на поставката, и без да изпуска телефонната слушалка, без ни най-малко да забавя пороя от въпроси и недочакани отговори, настойчиво ровичка в пещерата за дамски вещи, докато открие съкровището и ми подаде животоспасяващата жълта монета.
– Безкрайно благодаря – казах аз възторжено и искрено, а тя отметна кичур руса коса, който беше паднал върху сините щ очи, и махна с ръка – изразителен жест, че нищо съществено не е станало, за да не щ преча повече.
– Напук ли ми говориш? Аха, не говориш, а слушаш пулса на планетата. Нашата планета ли, или някоя друга в мъглявината на Андромеда. Нямаше ли такава книга? Аз ли съм била Андромеда? Щом ми казваш – на теб може да се вярва. Особено когато лъжеш, тъй като тогава си изключително убедителен.
По време на планетарния разговор, превърнал ни в доброволни арестанти на чужди страсти, Басам успя най-накрая след третото пускане на монетата да се свърже със Семир, който потвърждаваше, че действително е дошъл роднина от Сирия, но не е носел нито писмо, нито пари. Желаел е само да го види, за да предаде поздрави от техните, и след като не го открил, на следващия ден отпрашил по свои дела в Германия. Информацията не поднасяше повод за радост. Приятелят ми измърмори поредното „дяволите да го вземат, дяволите да го вземат“ и неволно вдига поглед към момичето, на което аз се радвах не само поради ограниченото пространство от кабините. Изведнъж то тръсна рязко глава, русата коса се разпиля и палаво кичурче падна надолу върху челото, без да бъде прибрано. Ръката щ отпусна телефонната слушалка, за да я залюлее кабелът като омаломощено махало. Момичето проследи за миг движението, все едно че виждаше нещо много странно и необичайно, а после изригна:
– Идиот. Кръгъл идиот!
– Не, аз не съм идиот – с престорено равнодушие заяви Басам.
Момичето още гледаше втренчено как се люлее телефонната слушалка, без да е Жан Бернар Леон Фуко и без ни най-малко да отчита промяната на равнината и времето, после посегна бързо към нея, сграбчи я с две ръце и с яд я окачи отстрани на металния апарат.
– Прекъсна разговора – повдигна учудено рамене, като че ли все още не можеше да повярва, че се е случило, и обърна лице към нас, без ни най-малко да ни забелязва. – Идиот.
Липсата на разделително стъкло между кабините създаваше странна интимност, а лицето щ прогонваше всякакво безразличие и не успях да се удържа:
– И аз не съм идиот – обадих се, колкото да поддържам интригата.
Чак сега погледът щ фокусира върху нас и сините щ очи открито желаеха да ни подпалят.
– Откъде сте толкова сигурни, че не сте идиоти. Дори ви личи...
Ако преди това в разговора щ, който бях неволно подслушвал, имаше нотки на колебливо желание за плач, то сега думите бяха горещо запратени камъни. И позата щ беше бойна, като на боксьор, преди да нанесе нокаутиращия удар. Елементарно за отгатване бе, че вина носеше мъжката половина на човечеството.
– Хайде сега – направи се на обиден Басам. – Чак пък да ни личи...
– Ние сме от добрите... – опитах аз да омиротворя като синя каска ситуацията, но момичето не изпитваше уважение към демаркационната линия на мирното съвместно съществуване.
– Добри идиоти съществуват ли? – запита невинно и отвори вратата на кабината.
С Басам се сблъскахме в желанието кой да излезе по-напред, като аз непохватно се строполих пред краката на момичето, а моят приятел се обади утешително:
– Има, има. - И посочи мен в момента, когато мъчително се изправях. Успях само нелепо да добавя:
– Ние сме добрите от мъглявината на Андромеда.
За миг по лицето щ, което бе обявило война на досадниците, пробягна колебание дали да запази още сърдитото си изражение, но не издържа и прихна в смях.
– На всичко отгоре е невъзпитано да се подслушват чужди разговори – в думите щ имаше закачливост, но и смекчен укор.
- Не сме подслушвали, но просто не си запушихме ушите. А беше повече от наложително. Такива разтърсващи неща се чуха и за смисъла на живота, и за чистотата на родния език, и за планетарния пулс, че не само се обогатихме, а и... – каканижех аз, осъзнавайки вредата от разточителството на думи.
– Защо не вървите на майната си и не се наврете в миша дупка, скапаняците му със скапаняци – каза с ясна и изразителна артикулация момичето, завъртя стегнатия си задник, за да предизвика допълнително възхищение, и направи бързите две стъпки към автобусната спирка.
Сега Басам се оказа по-бърз от нея и прегради пътя щ. – Много се извиняваме и не сме искали да ви засегнем. Нещо повече, ние сме ви благодарни. А въпросът за смисъла вълнува всички, дори и идиотите... – Лицето щ поомекна в полуусмивка. – Защо не дойдете с нас, за да ви почерпим. Длъжници сме ви. С тази ценна монета, която ни дарихте, направо ни спасихте живота.
– Извинени сте – махна великодушно с ръка момичето, после допълни: – Всичко хубаво. – И наново направи крачка към спирката.
– Недейте да бързате, моля ви. Ще пропуснете нещо страхотно. Много ще изгубите. Не си причинявайте това страдание – казах в отчайващи усилия за задържане на момичето. За мое учудване тя спря, почти нечуто въздъхна, след което попита малко уморено, леко не заядливо и умерено заинтригувано:
– И какво има толкова фатално да пропусна?
– Първо почерпката – обади се Басам.
– В това няма нищо фатално и трагично, дори напротив – побърза тя да отвърне.
– Така ще бъдете трагично ощетена, че няма да общувате с нас. – Усетих в интонацията на приятеля ми, че губи привичната си увереност.
– Май ще предпочета щетата...
Тя изви глава и откри част от красивата си шия. Сините очи с цвят на метличина, русата коса и онова кичурче, което непокорно се спускаше пред челото, стройната фигура с подскачащото задниче, нахъсеното говорене – всичко в нея ми харесваше. Дали това не е момичето на моя живот, би бил съвсем резонен въпрос. Вместо това ми дойде прилив на енергия, тогава така евфемистично назовавахме ерекцията, и вълна от пагубни илюзии ми вдъхна сила да дърдоря мъдрости.
– Момент – ще ви разясним теоремата за непълнота на Гьодел.
– Алергична съм към теореми и математика. – Това момиче със всяка измината секунда ми харесваше все повече, но направи още една стъпка към грешната посока.
– А кой цвят обичате? – Явно, че и Басам не се беше отказал от битката за капка внимание. Обектът на нашите мераци отново спря и се обърна към нас със заслепяващото си великолепие.
– Синия и червения.
– Много сложно. И кое синьо? – продължаваше цветовата анкета моят приятел.
– Да подхожда на очите ми. Защо?
– Светлосиният цвят е на пътешествениците и учените. Щом не обичате математиката, едва ли науката ще е най-силната ви страна. Тъмносиньото е принадлежност на артистите и художниците, на жизнелюбивите и енергичните. Това пт ви пасва. Червеният цвят е на властолюбивите, самоуверените, амбициозните, които се стремят към лидерство. Те рядко страдат от угризения на съвестта. Всичко това съчетава ли се у вас?
– Знам ли? И да, и не...
– Ето, видяхте ли колко е важен изборът! – възкликнах почти радостен, че се прикачвам в разговора. – Пред човек непрекъснато възникват проблеми и трябва да избира от две или повече възможности. Червено или синьо. Да приема ли поканата, или не. Да зарежа ли любимия, който не ме обича достатъчно, или не. Знаете ли защо изборът има екзистенциален смисъл?
– Пак ли опряхме до смисъла? И на всичко отгоре екзистенциален? Има ли смисъл? – игриво попита тя.
– Има, защото човекът е по-скоро избираният, докато личността избира и носи отговорността. Всеки се измерва личност ли е? А човек може да избира вместо личността, когато са пропуснати възможностите за свободен избор. Сьорен Киркегор казва...
Басам бе възвърнал присъщата си самоувереност и се намеси:
– А баба ти какво казва? – Момичето не успя да удържи бликналия смях. – Не го усуквай толкова, мой човек! Попитай простичко – идва ли с нас дамата, за да я почерпим.
– Хубаво. Ето питам – идва ли с нас дамата?
– Дамата не идва – отговори новата ни позната, като направи пауза след първата дума. Едновременно с моя съквартирант проточихме почти напоено със сълзи „ееее“, но тя вдигна ръка, за да прекъсне мученето и повтори: – Дамата не идва с вас, но разрешава да я придружите до следващата спирка.
Едвам се сдържахме да не заподскачаме синхронно във въздуха. След половин час имала среща със своя приятелка и затова можела малко да се поразходи, за да мине времето. Разговорът беше естествен и без превземки от нейна страна. Учила начална педагогика и много обичала децата. Баща щ бил военен. Военен бил и брат щ. Доста по-късно щяхме да разберем, че е полубрат или по-просто – доведен. Възпитанието било строго, без глезотии, с ред и отговорности. С приятеля щ нещата действително вървели на приключване. Така я съветвала и приятелката, с която щяла да се среща след малко. И ние всичко си казахме. Че сме се запознали на изпит по математика и че обичаме теоремите. Че вече от доста време сме съквартиранти. Че обичаме да играем шах и дори по едно време се е стигало до бой от тази сраст, макар да си мислим, че този период вече е изживян. Казвала се Ани. Повдигна вежди от учудване, когато чу името на Басам. Побързах да поясня, че се прави на сириец или от време на време се прави на българин. Призна, че по говора му трудно можела да го разгадае. Не усетихме кога сме достигнали до ресторант „Ропотамо“.
– Тук трябва да се разделим – каза момичето и подаде ръка първо към мен. – Беше ми приятно.
– Защо ли трябваше да ви убеждаваме толкова, че няма да ви е неприятно? – попита Басам.
– За да разбера смисъла на избора вероятно – усмихна се ведро Ана, а аз небрежно и без особени надежди подхвърлих:
– Нали ще ни дадете телефонния си номер, за да ви се обадим?
– Защо да не ви го дам? – отвърна с въпрос и ръката щ чевръсто се мушна във виненочервената лачена чанта, за да извади оттам бяло листче и химикалка. Написа бързо номера, предаде съкровеното късче хартия, махна мило за сбогом и с енергична походка се смали между блоковете