Още за "Теодор Буун. Момчето адвокат" чети тук!

***

Теодор Буун нямаше братя и сестри и обикновено закусваше сам. Всеки ден твърде заетият му баща излизаше рано от къщи, за да се срещне с колеги адвокати в едно кафене в центъра. Виждаха се точно в седем и обсъждаха най-новите клюки. Майката на Тео, също адвокат, вече десет години се опитваше да отслабне и пиеше само кафе със сутрешния вестник. Ето защо Тео седеше без компания в кухнята и довършваше закуската си – овесени ядки и портокалов сок, – като не откъсваше очи от часовника. Домът на семейство Буун бе отрупан с часовници – красноречиво доказателство за дисциплинираността на членовете му.
В осем часа Тео изми купичката и сложи млякото и сока в хладилника. После отиде в дневната при майка си, целуна я по бузата и каза:
– Тръгвам за училище.
– Имаш ли пари за обяд? – поинтересува се тя. Задаваше му този въпрос по пет пъти на седмица.
– Разбира се.
– Написа ли си домашните?
– Да, мамо.
– Кога ще се видим?
– Ще се отбия в кантората след училище.
Тео го правеше всеки ден без изключение, но госпожа Буун винаги питаше.
– Пази се – добави тя. – И не забравяй да се усмихваш.
От две години Тео носеше шини на зъбите и отчаяно искаше да се отърве от тях. Междувременно майка му непрекъснато го подканваше да се усмихва, за да разпръсква добро настроение.
– Няма, мамо.
– Обичам те, Теди.
– И аз теб.
Тео се усмихна, въпреки че току-що го бяха нарекли „Теди“, прехвърли раницата през рамо и излезе през кухненската врата. Скочи на колелото и се спусна с висока скорост по Малард Лейн, тясна улица в най-старата част на града. Помаха на господин Нънери, който седеше на верандата и се подготвяше за пореден път да съзерцава оскъдното движение в квартала. В следващия миг Тео прелетя покрай госпожа Гудлоу, но не я поздрави, тъй като тя бе изгубила слуха си и голяма част от своя разсъдък. Все пак той ѝ се усмихна и не получи отговор. Възрастната жена бе забравила зъбните си протези вкъщи.
В началото на април въздухът беше свеж и хладен. Тео въртеше бързо педалите, а вятърът брулеше лицето му. Часът на класния ръководител започваше в осем и половина, но той трябваше да свърши нещо важно преди училище. Сви рязко в следващата пряка, набра скорост, проправи си път сред колите и профуча край знака „стоп“. Познаваше добре маршрута, тъй като минаваше по него всеки ден. След четири преки къщите отстъпиха място на офис сгради и магазини.

***