Глава 1.


Една мисъл
пристига отнякъде

Беше един от онези редки есенни мигове между следобеда и вечерта, когато човек се сеща да благодари на Господ, че е жив. Слънцето галеше отдалеч и за последно.
Въздухът беше като продължение на кожата – тъкмо на ръба преди да ти стане студено – и, най-важното, беше наситен с някакъв особен, почти осезаем покой, който проникваше навсякъде.

Сякаш невидимата енергия на вселената и всичко от видимия свят, което има сетива за подобна върховна наслада, бяха застинали в момент на пълно единение и не смееха да помръднат.

Да си навън и да не усещаш това, значеше само едно: че нещо не е наред.

Ани не го усещаше. Беше дошла във Франкфурт, на Панаира на книгата, и сега, след втория ден, в главата й се разиграваше мисловна щафета от съвсем друг характер.

Каталози, книги, нови имена, лица и ангажименти на малката й литературна агенция, издатели, сметки... Мислите тичаха в надпревара да се материализират върху страниците на джобно тефтерче, в което Ани френетично се опитваше да ги улови до една.

Беше седнала на пейка, на автобусна спирка в центъра на града, и повече от хората около нея, също току-що излезли от Панаира, гледаха с подобни, леко налудничави погледи, от които сякаш се разнасяше тракането на сметачни машини.

Ето защо никой не обърна внимание, когато млада, тъмнокожа жена спря до пейката на Ани, а до нея застана дребна порода шоколадово-кафяво куче с лъскав, къс косъм. Жената явно нямаше нищо общо с издателската индустрия, защото излъчваше спокойствие и наслада от всяко вдишване на този невероятен край на деня. А кучето беше с очи от ония, за които се казва, че а-ха ще ти проговорят. 

То не проговори, но се втренчи в Ани, заразглежда я от глава до пети, подуши я и в един момент – тъкмо докато край тях профучаваха два шумни мотора – рязко стъпи с предните си лапи на пейката до нея и, гледайки я в упор, тихо, почти без глас, измяука.

При други обстоятелства Ани щеше да изпадне във възторг от поредната изненада, която животът й поднася, щеше да погали животното и да се опита да го придума да измяука отново, за да се увери, че е чула добре. Сега обаче тя въобще не го забеляза, зъдълбочена в „световните“ проблеми, решаващи се в този момент в тефтерчето и в главата й. Кучето издебна приближаването на един автобус и, в шума от навалицата, рукнала от и към него, повтори котешкото си превъплъщение. Тъй като обаче ефектът отново бе нулев, то сви опашка и тъжно седна на земята до нея.

На следващия ден по същото време, Ани се настани на същата пейка и, със същата безучастност към прелестта на околния свят, се нахвърли настървено върху тефтерчето. Скоро се появи и младата негърка с кучето. То изгледа изпитателно Ани, в очите му блесна лукаво пламъче – сякаш се засмя наум, – бързо обходи с поглед другите хора на спирката и затегли собственичката си към една жена с увиснала почти до земята голяма, пазарска чанта, в модерната за годината тигрова украска.

Щом стигна чантата, кучето буквално се пъхна под нея, подаде глава от едната страна, изви я към Ани, наежи се и изръмжа доста силно и някак си не точно по кучешки. Този път младата панаирна труженичка го удостои с поглед и дори успя да му се усмихне, но сметачната щафета в главата й начаса я издърпа обратно към малките странички върху скута й.

Дойде третата привечер на спирката, а с нея и Ани на пейката, и негърката с кучето. Щом я видя, животното оголи зъби, започна да се влачи по корем с някакви странни, приплъзващи се движения и да я стрелка с леден поглед. Сега Ани беше видимо по-спокойна. Може да се каже дори, че почти бе дошла на себе си – Панаирът бе свършил и бе освободил малко пространство в главата й.

Тъкмо в това пространство изведнъж се появи една мисъл:

„Тигър разбирам, но коте да се превърне в акула…?! Това вече на нищо не прилича!“
Мисълта със сигурност не бе нейна. Ани я прехвърли отново в ума си, както се връща обратно диск, и погледът й, който разсеяно се рееше досега наоколо, сякаш напълно на своя глава спря върху кучето. Стори й се – поне за частица от секундата, – че то й смигна и повдигна вежда в нещо като полуусмивка. Ани го загледа внимателно, а то замаха радостно с опашка, мигом сложи лапи на коленете й и повтори номера си от първата вечер. Само че, заедно с измяукването, този път направи и нещо като бързо месене с лапи.

Почти едновременно с това неочаквано и абсурдно кучешко „Мяу“ – защото, нека сме наясно, Ани съвсем не бе сигурна дали то въобще се е състояло! – втора мисъл се стрелна в изпразненото от Панаира пространство в главата й:
„Днес беше коте, нали?“

Този път мисълта можеше да е нейна. Но можеше и да е на кучето...
„На кучето?!“

Това ненадейно предположение отприщи не по-малко причудлива верижна реакция в съзнанието на Ани. Сякаш вихрушка поде всичките й мисли свързани с Панаира, завъртя ги като във фуния, така че те престанаха да се различават една от друга, и мигом ги запрати извън ума й. Едновременно с това, хората, спирката, градът – тоест всичко, което за нея досега също означаваше само Панаира и нищо друго, сякаш напусна досегашните си конкретни очертания и затрептя като сбор от милиони малки частици в различните нюанси на синьо и розово – цветовете на небето в този момент.

Невероятна лекота и ведрост изпълниха Ани. Нежната светлина на залязващото слънце близна ръцете й и тя, за пръв път през всичките тези дни, забеляза прелестта на циганското лято и вдъхна с наслада неговата свежест. Въздухът беше с такава прекрасна температура, че вече не чувстваше къде свършва кожата й и къде почва той. Обзе я усещането, че престава да бъде само територия обозначена от очертанията на тялото й, че някак си прекрачва неговите граници, и цялото й същество се сля с красотата на тази магическа привечер...