Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.12.2010 13:24 - "Лятна буря" от Сандра Браун - откъс
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1463 Коментари: 0 Гласове:
0



Ела Барън не се събуди с усещането, че я очаква съдбоносен ден.
        Не изпитваше никакво подсъзнателно предчувствие. Нямаше някаква промяна във времето, рязко падане на атмосферното налягане или някакъв странен звук, който да я изтръгне рязко от съня.
        Повечето сутрини тя се разбуждаше бавно, обикновено половин час преди разсъмване. Прозя се, протегна се, а краката й потърсиха хладно място между чаршафите. Но не можеше да продължи да се излежава. Никога не би й хрумнало да си позволи подобно удоволствие. Тя имаше отговорности, работа, която трябваше да свърши и която не търпеше отлагане. Остана в леглото само докато се сети кой ден от седмицата е. Денят за пране.
        Бързо оправи леглото, после провери Соли, който спеше дълбоко.
        Облече се с обичайната бързина. Нямаше време за суетене пред огледалото, така че събра косата си на кок, после излезе от спалнята и се отправи към кухнята. Стъпваше тихо, за да не събуди останалите обитатели на къщата.
        Това беше единственото време от деня, когато в кухнята беше тихо и прохладно. По-късно готварската печка загряваше цялата стая. Жегата нахлуваше и през мрежестата врата, и през прозореца над мивката. Ела имаше чувство, че дори движенията й действаха като генератор на топлина.
        Успоредно с покачването на термометъра се покачваше и нивото на шума. Когато наближеше време за вечеря, кухнята, която беше сърцето на дома, се изпълваше с оживление и шум и утихваше едва когато Ела изгасяше лампата късно вечерта, дълго след като пансионерите вече се бяха оттеглили по стаите си.
        Тази сутрин нямаше време да се наслади на относителната прохлада и тишина. Върза си престилката, запали фурната, сложи кафето да се вари и се зае да меси тесто за курабийки. Маргарет пристигна точно навреме, свали шапката си, окачи я на кукичката на вратата и с благодарност прие чашата подсладено кафе, която Ела й подаде. После излезе навън, за да напълни пералната машина с вода за първото зареждане за деня.
        Вероятността да си купи електрическа пералня беше толкова далечна, че Ела дори и не си мечтаеше за това. В обозримо бъдеще трябваше да продължи да се справя с наследената от майка си машина с ръчна преса за изцеждане на прането. Водата от прането се източваше в една канавка край бараката, в която се намираше пералнята.
        В летни дни като днешния още към десет сутринта в бараката ставаше непоносимо задушно. Но мокрото пране сякаш й тежеше повече, когато го вдигаше с премръзнали и вкочанени ръце през зимните месеци. Независимо от сезона, Ела мразеше дните за пране. Привечер вече не усещаше кръста си от болка.
        Соли се появи в кухнята по пижама, докато тя пържеше бекона.
        Закуската се сервираше в осем.
        До девет всички бяха приключили с храненето, а чиниите бяха измити, изсушени и прибрани. Ела остави една тенджера с лапад да къкри на котлона, приготви в съд смес за колосване, после взе Соли със себе си и излезе да простре първия кош пране, което Маргарет беше изпрала, изплакнала и изцедила.
        Беше почти единайсет, когато влезе в кухнята, за да провери как са нещата там. Докато добавяше малко сол на лапада, някой позвъни на вратата. Бършейки ръцете си в престилката, тя тръгна към сумрачното входно антре, като за миг се погледна в огледалото на стената. Лицето й беше зачервено и влажно от горещината, кокът й – увиснал на тила, но тя не спря да го оправи.
        Пред вратата стоеше д-р Кинкейд и се взираше примижал през мрежестата врата.
- Добро утро, госпожо Барън. – Бялата му сламена шапка имаше модерна червена връзка, набраздена от пот. Той почтително свали шапката и я притисна към гърдите си.
        Тя се изненада да види доктора на верандата си, но все още нищо не й подсказваше, че това ще бъде необикновен ден.
        Кабинетът на доктор Кинкейд се намираше в центъра на града, на Хил Стрийт, но той правеше и посещения по домовете, обикновено при раждания, а понякога, за да попречи на някой заразен пациент да разпространи болестта си в Гилиъд – името на града им с население от две хиляди души.
        Самата Ела беше викала доктора в дома си веднъж преди няколко години, когато един от квартирантите беше паднал от леглото си през нощта. Възрастният господин Блакуел, за щастие, беше по-скоро притеснен, отколкото наранен, и твърдеше, че няма нужда от преглед, дори когато доктор Кинкейд се съгласи с Ела, че такъв е необходим за всеки случай. Господин Блакуел вече не живееше в пансиона й. Малко след инцидента роднините му го преместиха в старчески дом в Уейко. Той напразно протестираше срещу това нежелано от него местене.
        Дали някой от квартирантите й беше повикал лекаря днес? Почти нищо от случващото се в къщата не убягваше от вниманието на Ела, но тя беше прекарала по-голямата част от сутринта навън, така че беше възможно някоя от сестрите да е използвала телефона, без Ела да разбере.
- Добро утро, доктор Кинкейд. Някоя от сестрите Дън ли ви е повикала?
- Не. Не съм тук за преглед.
- Тогава с какво мога да ви помогна?
- В неудобен момент ли идвам?
        Тя се замисли за купа дрехите, готови за колосване, но колата трябваше да изстине още малко.
- Съвсем не. Заповядайте. – Тя свали резето на вратата и я отвори.
        Д-р Кинкейд се обърна надясно и направи с шапката си знак, че кани някого да влезе. Ела не беше забелязала другия мъж, докато той не заобиколи голямата папрат до вратата и не застана на прага.
        Първото й впечатление беше, че непознатият е много висок и слаб. Имаше вид на недохранен. Беше облечен в черен костюм, с бяла риза, черна вратовръзка и държеше в ръка черна филцова шапка. Ела си помисли, че облеклото му изглежда много строго и неподходящо за такава гореща сутрин, особено в сравнение с крепонения костюм и бялата шапка на д-р Кинкейд.
        Лекарят представи мъжа.
- Госпожо Барън, това е господин Рейнуотър.
        Той сведе глава почтително.
- Госпожо.
- Господин Рейнуотър.
        Тя се дръпна настрани и ги покани с жест да влязат. Д-р Кинкейд направи път на другия мъж. Като пристъпи навътре в антрето, непознатият господин спря, за да свикнат очите му със сумрака. После се огледа, като разсеяно прокарваше дългите си тънки пръсти по ръба на шапката си.
- Насам моля. – Ела заобиколи двамата мъже и ги насочи към официалната гостна. – Заповядайте, седнете.
- Май някой звънеше на вратата.
        Пискливият глас накара Ела да се обърне. Госпожици Вайълет и Пърл Дън стояха на най-долното стъпало. Облечени в пастелните си рокли на цветчета и старомодни обувки, те изглеждаха почти като близначки. И двете имаха ореол от бели коси. Ръцете им, с изпъкнали вени и старчески петна, стискаха почти еднакви кърпички, изящно поръбени и избродирани от майка им, както бяха обяснили на Ела.
        С неприкрито любопитство двете надзъртаха иззад рамото на Ела, за да видят кои са посетителите. Всеки гост в къщата беше събитие за тях.
- Това доктор Кинкейд ли е? – попита Пърл, по-любопитната от двете. – Здравейте, доктор Кинкейд – извика тя.
- Добро утро, госпожице Пърл.
- Кого сте довел?
        Госпожица Вайълет се намръщи неодобрително на сестра си.
- Тъкмо слизахме да са играем на карти до обяд – прошепна тя на Ела. – Ще ви пречим ли?
- Ни най-малко.
        Ела ги помоли да отидат в другата всекидневна и ги заведе до там. Когато те се настаниха на масата за карти, тя каза:
- Моля да ме извините, дами. – И затвори тежката дъбова двойна врата, разделяща голямото помещение на две. Върна се при господата в официалната гостна, която гледаше към верандата. Въпреки поканата й да седнат, те бяха останали прави.
        Д-р Кинкейд си вееше с шапката. Ела включи вентилатора на масата в ъгъла, насочи го да духа към лекаря и покани мъжете да седнат на двете кресла.
- Заповядайте.
        Двамата я изчакаха да седне първа.
        Тъй като беше лято и ден за пране, не си беше обула чорапи сутринта. Смутена заради голите си крака, тя ги кръстоса при глезените и ги сви под стола.
- Да ви предложа по чаша лимонада? Или чай?
- Звучи чудесно, госпожо Барън, но ще трябва да откажа – отвърна лекарят. – В клиниката ме чакат пациенти.
        Тя погледна Рейнуотър.
- Не, благодаря – каза той.
        Отиването до кухнята щеше да й осигури възможност да си свали престилката, която имаше мокро петно на мястото, където Ела беше изсушила ръцете си, както и да стегне кока си. Но тъй като гостите отказаха предложените питиета, тя щеше да си остане с неугледния вид до края на посещението им, целта на което те все още не бяха й съобщили. Ела се зачуди с какво се заминава в момента Соли и колко време ще трае тази неочаквана среща. Надяваше се господин Рейнуотър да не е някой пътуващ търговец. Нямаше време да го изслуша, защото не възнамеряваше да купува предлаганите от него стоки, каквито и да бяха те.
        Силният аромат на къкрещия лапад се усещаше дори в гостната. Докторът извади голяма бяла носна кърпа от джоба на сакото си и попи потта от оплешивяващата си глава. Оса се заби в мрежата на прозореца и продължи упорито да се опитва да мине през нея. Бръмченето на вентилатора и на осата изпълваха стаята.
        За облекчение на Ела д-р Кинкейд се прокашля и каза:
- Чух, че един от пансионерите ви е напуснал.
- Точно така. Госпожа Мортън отиде да живее при болнавата си сестра. Някъде в Източна Луизиана, доколкото разбрах.
- Доста е далече оттук – отбеляза той.
- Племенникът й дойде да я придружи с влака.
- Сигурен съм, че се е зарадвала. Някой питал ли е за стаята й?
- Тя замина едва преди два дни. Не съм имала време да пускам обяви.
- Ами, добре тогава. Добре – каза лекарят и започна да си вее енергично, сякаш приветстваше някого.
        Ела вече се досети за повода за посещението и погледна господин Рейнуотър. Той седеше леко наведен напред, поставил двата си крака един до друг. Черните му обувки бяха лъснати – забеляза тя. Гъстата му тъмна коса беше пригладена назад, но един кичур, прав и лъскав като сатенена панделка, непокорно се беше отпуснал върху широкото му чело. Имаше изпъкнали скули и лъскави гарвановочерни вежди. Поразително сините му очи бяха вперени в нея.
- Квартира ли си търсите, господин Рейнуотър?
- Да. Търся си място, където да отседна.
- Не съм имала време да направя основно почистване на освободената стая, но веднага щом е готова, ще ви я покажа с удоволствие. - Не съм придирчив. – Той се усмихна и Ела видя белите му, макар и леко назъбени по края, зъби. – Ще наема стаята както си е.
- О, страхувам се, че не може да я наемете веднага – каза бързо тя. – Първо трябва да проветря завивките, да изтъркам всичко, да лъсна пода. Имам много високи стандарти.
- За квартирантите или за чистотата?
- И за двете.
- Точно затова го доведох тук – каза бързо лекарят. – Обясних на господин Рейнуотър, че поддържате къщата в безупречен ред и чистота. Да не говорим за отличната храна, на която се радват квартирантите ви. Той си търси тихо и спокойно място, което се поддържа добре.
        Точно тогава откъм кухнята се чу ужасен шум, последван от смразяващ кръвта писък.


Тагове:   откъс,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1737635
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205