Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.01.2011 11:07 - "Пулс" на Джулиан Барнс - откъс
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1925 Коментари: 0 Гласове:
0



Преди около три години родителите ми крачели по един селски път в Италия. Често си представям, че ги наблюдавам, винаги в гръб. Майка ми, със събрана на кок побеляла коса, сигурно е облякла широка пъстра блуза, панталони и сандали; баща ми – риза с къс ръкав, панталони в тютюнев цвят и излъскани кафяви обувки. Ризата му е грижливо изгладена, със закопчани нагръдни джобове и обърнати маншети (ако това е точният термин) на ръкавите. Той има пет-шест подобни ризи; с тях си личи отдалеч, че е летовник. Не носят и намек за атлетизъм; в най-добрия случай биха изглеждали уместни в зала за боулинг.
Двамата може би се държат за ръце; правеха го, без да усетят, независимо дали ги гледах изотзад, или не. Крачат по този път някъде из Умбрия, защото ги е подмамила една грубо надраскана с тебешир табела, предлагаща vino novello. А вървят пеш, защото погледнали дълбоките коловози в спечената глина и решили да не рискуват с взетата под наем кола. Аз бих възразил, че точно това е смисълът човек да наеме кола; но родителите ми бяха предпазлива двойка в много отношения.
Пътят минава между лозя. Когато завива наляво, отпред изниква запусната плевня, напомняща хангар. Пред нея се издига бетонно съоръжение като грамадна силажна яма – два метра високо, три и половина широко, без покрив и предница. Когато наближават на трийсетина метра, майка ми се обръща към баща ми и прави гримаса. Може дори да казва „Пфу“ или нещо подобно. Баща ми се навъсва и не отговаря. За пръв път му се случва; или по-точно за пръв път го забелязва.


Живеем в бивше пазарно градче на около петдесет километра северозападно от Лондон. Мама работи в болничната администрация; през целия си живот татко е бил адвокат. Казва, че професията му ще го надживее, но в бъдеще вече нямало да има адвокати от неговия тип – хора, които не само разбират и движат документацията, а и дават съвети от най-общ характер. Докторът, свещеникът, адвокатът, може би и учителят – в старите времена всички те били фигури, към които хората се обръщали и по въпроси далеч извън професионалната им компетентност. Днес, казва татко, хората сами си уреждат прехвърлянията на имоти, сами си пишат завещанията, уговарят се предварително за условията по разводите и не търсят съвет от никого. Ако все пак решат да се подсигурят с чуждо мнение, не го търсят при адвоката, а в популярните рубрики на вестниците и най-вече в интернет. Баща ми приема всичко това философски дори когато хората си въобразяват, че могат сами да изложат делата си пред съда. Усмихва се и по-втаря старата адвокатска поговорка: човек, който сам се представлява в съда, има много глупав клиент.
Той ме посъветва да не тръгвам по неговите стъпки, затова следвах педагогика и сега преподавам в колеж на около двайсет и пет километра от къщи. Но не виждах причина да напусна градчето, където съм израснал. Посещавам местния фитнес клуб и всяка събота излизам да тичам с група, водена от моя приятел Джейк; така се запознах с Джанис. В градче като нашето тя неминуемо бие на очи, защото има столично излъчване. Мисля, че се надяваше да поискам да се преместя в Лондон, и остана разочарована, когато не го направих. Не, не мисля – знам го.
Мама... но кой може да опише майка си? То е като в онези интервюта, в които питат какво е да бъдеш кралска особа, а човекът се смее и казва, че няма представа какво е да не бъдеш кралска особа. Аз пък нямам представа какво би било за мама да не бъде мама. Защото в такъв случай аз просто не мога да бъда аз, нали?
Доколкото знам, имала е тежко раждане. Навярно затова нямам братя и сестри; но не съм питал. В семейството не говорим за гинекология. Или за религия, защото нямаме такава. Понякога обсъждаме политиката, но рядко спорим, тъй като смятаме, че всички политици са една стока. Татко може да е малко по-десен от мама, но в общи линии разчитаме само на собствените си сили, помагаме на хората и не очакваме държавата да ни гледа от люлката до гроба. Плащаме си данъците и пенсионните осигуровки и имаме застраховка „Живот“; ползваме националното здравно обслужване и даряваме пари за благотворителност, когато можем. Ние сме обикновени, здравомислещи граждани от средната класа.
А без мама изобщо нямаше да сме такива. Когато бях малък, татко имал проблеми с алкохола, но мама го вкарала в правия път и днес той пие само по празници или на гости. Аз пък в училище бях, както се казва, „проблемно дете“, но мама вкара и мен в правия път с много търпение и обич, давайки ми да разбера точно кои граници не бива да прекрачвам. Вероятно е направила същото и с татко. Тя ни организира. Все още има лек остатък от ланкашърски акцент, но в нашето семейство не допускаме онова глупаво разделение север–юг дори на шега. Мисля си също, че когато в семейството има само едно дете, нещата са по-различни, защото не възникват двата естествени лагера – деца и възрастни. Само трима сте и макар че понякога ме глезеха, от най-ранна възраст се научих да живея в света на възрастните, защото друг просто нямаше. Може и да греша. Ако питате Джанис дали съм напълно пораснал, предполагам какво ще ви отговори.


И тъй, майка ми прави гримаса, а баща ми не реагира; или може би се навъсва. Продължават напред, докато различават ясно съдържанието на бетонната клет-ка – наклонена камара от лилаво-червеникава каша. Майка ми – тук само предполагам, макар че добре познавам нейния речник – изрича нещо от сорта на „Ама че благоухание“.
Баща ми вижда за какво става дума – купчина джибри, както ми обясни по-късно. Дотогава си мислех, че джибрите са нещо, свързано с разгонени слонове, но се оказа, че така наричат остатъците след пресоването на гроздето – изхвърлените ципи, дръжки, семки и тъй нататък. Моите родители разбират от тия неща; не изпадат във фанатизъм, но обичат добрата храна и хубавите напитки. Именно затова са на онзи селски път – търсят да си отнесат няколко бутилки от тазгодишното вино. Аз не съм безразличен към яденето и пиенето, просто гледам на тях по-прагматично. Знам кои храни са най-здравословни и най-калорични. Знам също точно каква доза алкохол може да ме отпусне и развесели и кога съм надхвърлил мярката. Джейк, който има по-спортна фигура и е по-голям хедонист от мен, веднъж ми цитира какво казвали за мартинито: „Едно е идеално. Две са много. Три – твърде малко.“ Само че в моя случай – проверил съм на практика – подходящата доза е половин мартини.
И тъй, баща ми се приближава до онази камара джибри, спира на около три метра от нея и подушва старателно. Нищо. Два метра – пак нищо. Едва не забива нос в тъмната купчина, и чак тогава нещо. Ала то е само слаб отзвук от острата миризма, която очите му – и жена му – подсказват, че съществува. Баща ми реагира по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. До края на пътуването проучва как го мами носът му. Бензинови изпарения, докато зарежда колата – нищо. Двойно еспресо в селската кръчма – нищо. Избуяли цветя по порутен зид – нищо. Глътката вино, която услужливият сервитьор налива в чашата му – нищо. Сапун, шампоан – нищо. Дез-одорант – нищо. Както ми каза, това било най-странното: да си слагаш дезодорант, а да не можеш да помиришеш нещото, целящо да премахне миризмата на друго нещо, което също не можеш да помиришеш.
Разбрали се, че няма смисъл да вземат мерки, преди да се приберат. Мама очаквала, че ще трябва дълго да опява на татко, докато го накара да се обади в здравния център. И двамата не обичаха да безпокоят лекарите за дреболии. Но всеки от тях си мислеше, че ако с другия става нещо, значи е по-сериозно, отколкото ако е с него самия. Оттам и необходимостта да си опяват взаимно. В краен случай винаги можеше единият просто да позвъни в здравния център и да уреди час на другия.
Този път обаче баща ми не чака втора покана. Попитах го как тъй се е решил. Той помълча.
– Ами, ако искаш да знаеш, сине, реших се, когато осъзнах, че не мога да помириша майка ти.
– Имаш предвид парфюма й?
– Не, не парфюма. Кожата й... самата нея.
Докато изричаше тези думи, погледът му стана унесен и нежен. Това изобщо не ме притесни. Той просто беше наясно какво изпитва към съпругата си. Някои родители демонстрират пред децата си брачни чувства: погледнете ни, вижте колко млади сме още, колко дръзки – идеалната двойка, нали? Моите родители съвсем не бяха такива. И затова още повече им завиждах – защото не се нуждаеха да го показват.


Когато тичаш в група, винаги има водач, в случая Джейк, който определя темпото и следи никой да не изостава. Най-отпред са яките спринтьори, които бягат с наведени глави, проверяват си часовниците и сърдечните монитори, а ако изобщо отварят уста, говорят само за млечна киселина, колко калории са изгорили и прочие глупости. Отзад са онези, които нямат чак толкова сили, че да тичат и същевременно да говорят. А по средата сме ние, които обичаме и натоварването, и приказките. Но има правило: не се разрешава да монополизираш някого дори ако ти е гадже. И тъй, една съботна вечер аз забавих крачка, за да се изравня с Джанис – нашето най-ново попълнение. Спортният ? екип явно не беше купен в местния магазин, откъдето пазарувахме ние; имаше по-свободна кройка, по-лъскав вид и разни излишни апликации.
– Какво ви води в нашия град?
– Всъщност съм тук вече от две години.
– Добре, какво ви доведе в нашия град?
Тя мълчаливо измина няколко метра.
– Приятелят ми.
А! Още няколко метра мълчание.
– Бившият ми приятел.
Е, това вече беше по-добре – може би бягаше, за да го забрави. Но не исках да задълбавам. А и в групата имаме още едно правило: когато тичаш, избягвай тежките теми. Никаква външна политика и никакви сериозни емоции. Понякога почваме да дрънкаме като бръснари, но правилото е полезно.
– Само още две думи, става ли?
– Става.
– Да пийнем ли по едно, като свършим?
Джанис се обърна към мен и ме изгледа от долу на горе.
– Става – повтори тя с широка усмивка.
С нея се разговаряше лесно най-вече защото слушането бе изцяло моя задача. И по-голямата част от гледането. Беше стройна, спретната, чернокоса, с добре поддържан маникюр и леко вирнато носле, което още от първия миг ми се стори секси. Непрестанно се движеше, жестикулираше, оправяше си косата, озърташе се насам-натам; това ми се стори забавно. Каза ми, че в Лондон работила като асистент на редактор в женско списание, чието име чувах за пръв път.
– Получавате ли много безплатни мостри?
Тя спря и ме погледна; не я познавах достатъчно добре, за да разбера дали наистина е смаяна, или само се преструва.
– Не мога да повярвам, че това е първото, което ме питате за работата ми.
На мен въпросът си ми изглеждаше доста логичен.
– Добре – отговорих аз. – Хайде да си представим, че вече съм ви задал четиринайсет уместни въпроса за работата. Въпрос номер петнайсет: получавате ли много безплатни мостри?
Тя се разсмя.
– Всичко ли вършите отзад напред?
– Само когато искам да разсмея някого – отвърнах аз.


Родителите ми бяха пълнички и това им отиваше. Не се занимаваха много с физически упражнения. След солиден обяд просто лягаха да си подремнат. Приемаха моята фитнес програма като младежка щуротия – единствената тема, по която се отнасяха с мен така, сякаш бях на петнайсет, а не на трийсет години. Според тях сериозните тренировки подхождаха само на войници, пожарникари и полицаи. Веднъж в Лондон бяха попаднали пред един от онези гимнастически салони, които позволяват да зърнеш какво става вътре. Това би трябвало да е привлекателно, да действа като реклама. Родителите ми обаче бяха ужасени.
– Всички изглеждаха толкова сериозни – каза майка ми.
– Повечето бяха със слушалки и слушаха музика. Или гледаха телевизия. Сякаш единственият начин за съсредоточаване върху упражненията беше да не се съсредоточават изобщо.
– Бяха подвластни на уредите. На някакви си уреди!
Знаех, че е безсмислено да убеждавам родителите си каква наслада и полза носят физическите упражнения – от нараснали мисловни способности до повишена сексуална активност. Не се хваля, уверявам ви. Всичко е вярно и документирано. Джейк, който ходи на излети с най-различни приятелки, веднъж ми разправи какъв парадокс открил. Каза, че ако например ходиш три-четири часа, огладняваш, наслаждаваш се на вечерята и най-често заспиваш още щом докоснеш възглавницата. Ако ходиш обаче седем-осем часа, откриваш, че не си толкова гладен, но когато си легнеш, изведнъж те обземат палави настроения – и партньорката също. Може би има научно обяснение за това. Или пък самото спадане на очакванията почти до нула освобождава либидото.
Не възнамерявам да правя догадки за сексуалния живот на родителите ми. Нямам основания да предполагам, че е бил нещо друго освен онова, което са желали да бъде – макар да разбирам, че изразът е доста усукан. Не знам дали са били все още щастливо активни, в спокоен упадък или сексът вече се е превръщал в гаснещ спомен. Както казвам, родителите ми се държаха за ръце, когато им се приискаше. Танцуваха със съсредоточено изящество и търсена старомодност. Всъщност не ми трябваше отговор на въпрос, който, така или иначе, нямах намерение да задавам. Защото бях видял погледа на баща ми, когато казваше, че не може да усети мириса на жена си. Нямаше ни най-малко значение дали все още правят секс, или не. Интимността помежду им бе още жива.
Когато тръгнах с Джанис, отначало след всяко тичане се отправяхме към нейната квартира. Тя ми заръчваше да си събуя маратонките и чорапите и да изчакам на леглото, докато си вземе един бърз душ. Знаейки какво предстои, аз обикновено бях силно възбуден, когато тя се появяваше откъм банята, увита в хавлиена кърпа. Нали знаете онзи женски трик да закрепят хавлията точно над гърдите си, като пъхват единия край под ръба? Джанис имаше друг трик – закрепваше хавлията точно под гърдите си.
– Я виж какво имало на леглото ми – казваше тя и по устните й трепваше усмивка. – Що за грамаден звяр се е настанил там?
Преди нея никой не ме беше наричал така, а аз съм податлив на ласкателства като всеки нормален човек.
После тя коленичеше на леглото и се преструваше, че ме изследва.
– Я да видим що за голям потен звяр имаме тук?
Хващаше члена ми през шортите и започваше да ме души – първо челото, след това шията, после под миш-ниците, после вдигаше тениската и започваше да лиже гърдите ми, вдишвайки миризмата, като през цялото време продължаваше да работи с ръката. Когато това ми се случи за пръв път, свърших тутакси. По-късно свикнах да се удържам.
А необикновеното беше, че тя не миришеше само на душ. Парфюмираше си гърдите и ги провесваше над лицето ми.
– Ето ти безплатните мостри – казваше тя.
После отпускаше едното връхче да погъделичка носа ми и ме караше да позная марката на парфюма. Никога не знаех отговора, но, така или иначе, вече се чувствах в Рая и обикновено измислях някакво щуро название. Нали знаете, „Шанел 69“ или нещо подобно.
И като стана дума... Понякога, след като си поиграеше с носа ми, Джанис се завърташе над мен, кърпата изчезваше, тя се отпускаше върху лицето ми и дръпваше надолу края на шортите ми.
– Какво имаме тук? – изричаше тя с дрезгав шепот. – Един голям, потен, миризлив звяр, това имаме.
И после го поемаше в уста.
* * *
Лекарят прегледал ноздрите на баща ми и казал, че тия неща често отминават с времето. Можело да е про-сто остатъчен ефект от някой вирус, за който баща ми дори не знаел. Препоръчал му да изчака около шест седмици. Татко изчакал шест седмици, върнал се и получил рецепта за някакъв спрей. По две впръсквания във всяка ноздра сутрин и вечер. До края на лечението нищо не се променило. Лекарят предложил да го прати на специалист; естествено, баща ми не пожелал да досажда на хората.
– Много е интересно, ще знаеш.
– Интересно?
Бях в къщата на нашите, където в момента ухаеше на сутрешно нескафе. Не смятах, че може да бъде „интересно“, когато нещо в тялото ти се прецака. Болезнено, дразнещо, плашещо, досадно, но не и интересно. Именно затова полагах такива грижи за собственото си тяло.
– Хората се сещат за най-очевидното – рози, яхния, бира. Аз обаче никога не съм си падал по аромата на розите.
– Но без мирис не можеш да усещаш и вкус, нали?
– Така разправят – че вкусът всъщност е миризма. Но в моя случай май е по-различно. Както винаги продължавам да усещам вкуса на храната. – Той помълча. – Не, не е точно така. Някои бели вина ми се струват по-кисели, отколкото преди. Чудя се защо ли.
– И това ли е интересното?
– Не. Точно обратното. Въпросът не е какво ти липсва, а какво не ти липсва. Истинско облекчение е например да не усещам миризмата на уличното движение. Минаваш по пазарния площад, а там стои автобус с включен двигател. Бълва мазни изпарения. По-рано в такъв случай спирах да дишам.
– На твое място бих го правил и занапред, татко. Нима ще вдишваш вредните газове, без дори да усетиш? В края на краищата не случайно имаме носове.
– Не забелязваш миризмата на цигари – още един плюс. Или миризмата им върху някого – винаги съм я мразил. Мирис на пот, колички за хотдог, повръщано по тротоара в събота вечер...
– Кучешки изпражнения – подсказах аз.
– Странно, че го споменаваш. От тая миризма винаги ми е призлявало. Но онзи ден настъпих едно и изобщо не се притесних, докато го почиствах. По-рано сигурно щях да оставя обувката пред вратата на задния двор за няколко дни. А, и вече режа лук вместо майка ти. Не ми пречи ни най-малко. Нито сълзи, нито нищо. Това е предимство.
– Наистина интересно – казах аз, макар че всъщност не знаех какво да мисля. Баща ми проявяваше типичната си способност да приема почти всичко в положителна светлина. Той би казал, че му е станало навик да разглежда нещата от всяка възможна гледна точка. Аз пък го смятах за непоправим оптимист.
– Но знаеш ли... има и други неща, като например да излезеш рано сутрин в задния двор и да подушиш въздуха. Сега усещам само дали е топло или прохладно. Липсва ми миризмата на препарат за мебели. И на боя за обувки. Досега не бях мислил за това. Само си представи – да си лъскаш обувките, без да усещаш миризмата.
Не желаех да си представям. Надявах се никога да не стигна дотам, че да тъгувам за миризмата на кутийка вакса.
– И разбира се, майка ти.
Да, майка ми.
И двамата ми родители носеха очила и понякога си ги представях как четат седнали в леглото, после оставят книгата или списанието и изключват нощната лампа. Кога ли си казваха „лека нощ“? Преди да си свалят очилата или след това? Преди да изключат лампата или след това? Но сега изведнъж си помислих: нима мирисът не е създаден като основен фактор в сексуалното привличане? Феромоните, тия примитивни нещица, които ни командват точно когато си мислим, че владеем положението. Баща ми се оплакваше, че не усеща миризмата на майка ми. Може би имаше предвид – както винаги – нещо повече.


Джейк казваше, че имам страхотен нюх за неприятностите. По женска линия. Ето защо на трийсет години още не съм бил женен. Ти също, отговарях аз. Да, но на мен така ми харесва, възразяваше той. Джейк е едър, висок и къдрав мъж, но към жените подхожда кротко и добродушно. Сякаш им казва: Вижте, ето ме, забавен съм, не си падам по дългосрочните връзки, но сигурно ще ви е приятно с мен, а после можем да си останем приятели. Просто не проумявам как успява да прати толкова сложно послание само с една широка усмивка и леко вдигната вежда. Може и това да е дело на феромоните.
Родителите на Джейк се разделили, когато бил де-сетгодишен. Той твърди, че затова няма големи надежди. Радвай се на деня, казва, и гледай всичко откъм светлата му страна. Сякаш прилага правилата на спортната група към целия си живот. Понякога тази позиция ме впечатлява, но не му завиждам и не бих желал да съм като него.
Първия път, когато скъсахме с Джанис, Джейк ме отмъкна в една винарна и докато отпивах от дневната си дажба – една чаша, повече никога не си позволявам, – той ми разказа със съчувствени намеци, че според него тя била невярна, манипулативна, а може би и смахната. Аз отговорих, че е жизнена и секси, но понякога става толкова сложна, че направо не я разбирам, особено в момента. Джейк още по-заобиколно попита дали знам, че Джанис го натиснала в кухнята, когато й гостувал на вечеря преди три седмици. Казах му, че просто е изтълкувал погрешно нейната дружелюбност. „Точно затова е смахната“, отговори той.
Но Джейк често наричаше хората смахнати, ако бяха по-целенасочени от него, затова не се засегнах особено и две седмици по-късно пак бяхме заедно с Джанис. През онзи пръв вихър на подновен секс, вълнение и откровеност едва не ? казах какво е споделил Джейк, но в последния момент се отказах. Вместо това я попитах дали някога е мислила да тръгне с друг мъж, а тя каза „да, за около трийсет секунди“. Дадох й отлична оценка за честност и попитах кого е имала предвид, тя каза, че не го познавам, аз приех това и не след дълго се сгодихме.
Попитах майка си:
– Ти харесваш Джанис, нали?
– Разбира се, че я харесвам. Стига да те прави щастлив.
– Това звучи някак... условно.
– Ами да. Така си е. Майчината любов е безусловна. Но не и любовта на свекървата. Винаги е било така.
– Ами ако ме направи нещастен?
Майка ми не отговори.
– А ако аз те направя нещастна?
Тя се усмихна.
– Ще те нашляпам.
Малко остана сватбата да се провали. И двамата отложихме по веднъж, дори получихме официално предупреждение от Джейк да не обсъждаме сериозни теми по време на бягане. Когато отложих аз, Джанис каза, че се боя от обвързване. Когато отложи тя, беше, защото не знаела дали иска да се омъжи за човек, който се бои от обвързване. Така че и двата пъти аз се оказах виновен.


Един от партньорите по бридж на баща ми го посъветва да опита с акупунктура. Иглите били чудодейни за ишиаса му.
– Но ти не вярваш в тия неща, татко.
– Ако ме излекуват, ще повярвам – отвърна той.
– Но ти си рационалист като мен.
– Западът няма монопол над знанието. И други страни знаят това-онова.
– Вярно – съгласих се аз.
Но изпитвах тревога, сякаш ситуацията се изплъзваше от ръцете ми. Родителите ни трябва да бъдат непоклатими, нали? Още повече когато самите ние порас-нем.
– Помниш ли – не, бил си твърде малък – онези снимки на китайски пациенти по време на сърдечна операция? Никаква упойка – само акупунктура и червената книжка на Мао.
– Каква е вероятността да са били фалшиви?
– Че защо да го правят?
– Заради култа към Мао. Доказателство за превъзходството на китайското общество. Освен това, ако наистина действа, би понижило медицинските разходи.
– Виждаш ли, сам го каза: ако наистина действа.
– Нямах предвид това.
– Прекалено си циничен, сине.
– А ти не си достатъчно циничен, татко.
Той отиде в онази... нямам представа как се наричат клиниките по акупунктура... с две думи, в онази къща на другия край на града. После разказа, че госпожа Роза носела бяла престилка като зъболекарка или медицинска сестра; била на около четирийсет години и изглеждала здравомислеща. Изслушала го, записала си неговите медицински данни, попитала го дали страда от запек и обяснила принципите на китайската акупунктура. После напуснала стаята, докато той се съблякъл по бельо и легнал завит с одеяло и хартиен чаршаф.
– Всичко беше много професионално – докладва той. – Най-напред ти измерва пулсовете.
– Това да не е множествено число за „пулс“, татко?
– В китайската медицина има шест пулса, по три от всяка страна. Но тези на лявата китка са най-важни, защото са свързани с главните органи – сърцето, черния дроб и бъбреците.
Не казах нищо – само усетих как тревогата ми нараства. Той навярно долови настроението ми.
– Казах на госпожа Роза: „Трябва да ви предупредя, че съм малко скептичен“, а тя отговори, че няма значение, защото акупунктурата действала независимо дали вярваш в нея, или не.
Само дето лечението на скептиците е по-бавно и струва по-скъпо, помислих си аз. Но и това не му казах. Оставих го да ни разправи как госпожа Роза измерила гърба му и нанесла знаци с флумастер, после сипала върху кожата му малки купчинки от някакъв прах и ги запалила, а той трябвало да запее, когато усещал топлината, и тогава тя ги отстранявала. После ново мерене и драскане с флумастер и накрая започнала да забива иг-ли. Всичко било много хигиенично, имало кутия, в която прибирала използваните игли.
Като минал един час, тя напуснала стаята, той се облякъл и платил петдесет и пет лири. После отишъл в супермаркета да купи вечеря. Описа ни как стоял там някак замаян, без да знае какво иска – или по-скоро искал всичко, което му попаднело пред очите. Обикалял насам-натам, купувал какво ли не, накрая се прибра у дома изтощен и трябваше да си подремне.
– Ето, виждаш ли, очевидно дава ефект.
– Искаш да кажеш, че си усетил мириса на вечерята?
– Не, много е рано – това ми е първата процедура. Искам да кажа, че явно имаше някакъв ефект. Както телесен, така и душевен.
Помислих си: да се изтощиш и да купуваш каквото ти падне не ми прилича на изцеление.
– Ти какво мислиш, мамо?
– Съгласна съм да изпробва нещо различно, щом така му се иска.
Тя се пресегна през масата и погали ръката му някъде около мястото, където се криеха тайнствените нови пулсове. Можех и да не питам – със сигурност бяха обсъдили предварително всичко, за да стигнат до общ извод. А както отдавна знаех, политиката „разделяй и владей“ не действаше върху родителите ми.
– Ако дава ефект, може да го изпробвам за коляното си – добави тя.
– Какво ти е на коляното, мамо?
– О, усуках го някак. Препънах се и го ударих на стълбището. Станах малко тромава на стари години.
Майка ми беше на петдесет и осем. Имаше широк ханш, доста нисък център на тежестта и никога не носеше лекомислени обувки.
– Искаш да кажеш, че не ти е за пръв път?
– Няма страшно. От възрастта е. На всекиго се случва.


Веднъж Джанис каза: „С родителите никога не си наясно.“ Попитах я какво има предвид. Тя отговори, че докато станеш способен да ги разбираш, вече е твърде късно. Никога няма да узнаеш какви са били, преди да се срещнат, по време на запознанството, преди да бъдеш заченат, след това, когато си бил малко дете...
– Децата често разбират много неща – казах аз. – Инстинктивно.
– Разбират каквото им позволяват родителите.
– Не съм съгласен.
– Тъй да бъде. Но другото си остава истина. Докато сметнеш, че си способен да разбереш родителите си, повечето важни неща в живота им вече са минали. Те са такива, каквито са. Или по-точно те са такива, каквито са решили да бъдат – пред теб, когато си с тях.
– Не съм съгласен – повторих аз. Не можех да си представя, че щом затворят вратата, родителите ми се преобразяват.
– Колко често си мислиш за баща си като за бивш алкохолик?
– Никога. Не мисля за него по този начин. Аз съм негов син, а не социален работник.
– Именно. Искаш да бъде „просто татко“. Никой не е „просто татко“ или „просто мама“. Не става така. Сигурно в живота на майка ти има някаква голяма тайна, за която не подозираш.
– Не ставай смешна – казах аз.
Тя ме погледна.
– Мисля, че с времето повечето двойки намират начин за съвместен живот, който е неискрен по принцип. Сякаш връзката им зависи от взаимно гарантирана самозаблуда. Това е основната настройка в семейството.
– Е, аз пък отново не съм съгласен.
А наум добавих: глупости. Взаимно гарантирана самозаблуда – това просто не звучи в твоя стил. Прочела си го в някое списание. Или си го чула от някой тип, с когото нямаш нищо против да се изчукаш.
Но на глас казах само:
– Да не би да наричаш родителите ми лицемери?
– Говоря в широк смисъл. Защо приемаш всичко лично?
– В такъв случай не разбирам какво говориш. А ако разбирам, изобщо не съм наясно защо искаш да се омъжиш за мен или за когото и да било.
– Тъй да бъде.
Тази нейна фраза започваше да ме дразни.


Тате призна, че не е очаквал да го боли толкова от акупунктурата.
– Казваш ли й?
– Естествено. Охкам.
Оказа се, че ако госпожа Роза забие игла и не получи очакваната реакция, повтаря убождането близо до първоначалната точка, докато постигне каквото търси.
– И какво е то?
– Нещо като магнитно придърпване, изблик на енергия. Няма начин да сбъркаш, защото тогава боли най-много.
– А после?
– После го прави на други места. На опакото на китките, на глезените. Там боли още повече – където няма много плът.
– Така си е.
– Но междувременно трябва да следи как се променят енергийните ти нива, затова винаги проверява пулсовете.
Тук вече съвсем се обърках.
– За бога, татко. Има само един пулс, знаеш го. По дефиниция. Пулсът на сърцето, пулсът на кръвта.
Баща ми не отговори, само тихичко се изкашля и погледна майка ми. В нашето семейство не се караме. Нито желаем, нито знаем как да го правим. Затова настана тишина, после мама смени темата.


Двайсет минути след четвъртия си сеанс баща ми влязъл в „Старбъкс“ и за пръв път от месеци насам усетил аромат на кафе. После отишъл в парфюмерията да купи шампоан за мама и казваше, че било като да го ударят по главата с рододендронов храст. Едва не му призляло. Миризмите били тъй мощни, че сякаш имали ярки цветове.
– Е, какво ще кажеш сега?
– Не знам какво да кажа, татко, освен да те поздравя.
Мислех си, че навярно е съвпадение или самовнушение.
– Нали няма да претендираш, че е съвпадение?
– Не, татко, няма.
За негова изненада госпожа Роза приела разказа му съвсем безразлично, само кимнала леко и надраскала нещо в бележника си. После обяснила как възнамерява да действа. Ако нямал нищо против, щели да се срещат веднъж на две седмици до лятото – имала предвид не британското, а китайското лято, защото според рождената дата на баща ми тогава щял да бъде най-възприемчив. Добавила, че енергийните му нива нарастват при всяко мерене на пулсовете.
– Чувстваш ли се по-енергичен, татко?
– Не е там въпросът.
– А усетил ли си някакви миризми след последния сеанс?
– Не.
Ясно, значи „енергийните нива“ нямат нищо общо с „нивата на енергия“ и нарастването им не се отразява върху обонянието. Чудесно.
Понякога се чудех защо съм толкова строг към баща ми. Случваше му се да усеща миризми, но трябваше да бъдат силни, за да пробият – сапун, кафе, прегоряла филийка, почистващи препарати; на два пъти чаша червено вино; веднъж, за негова радост, миризмата на дъжд. Китайското лято дойде и отмина; госпожа Роза каза, че акупунктурата е направила каквото е могла. Баща ми, естествено, обвини собствения си скептицизъм, но госпожа Роза повтаряше, че умствената настройка ня-ма значение. Тъй като тя сама предложи да прекратят лечението, реших, че не е шарлатанка. Но може би по-скоро не исках да мисля за татко като за човек, който вярва на шарлатани.
– Всъщност за майка ти се тревожа.
– Защо?
– Изглежда ми... знам ли, някак извън релси напоследък. Може би е просто умора. Станала е по-бавна.
– Какво казва?
– О, казва, че нищо й няма. Или ако има, сигурно е на хормонална основа.
– В какъв смисъл?
– Надявах се ти да ми обясниш.
Това беше още една приятна черта на родителите ми. Не се вкопчваха във властта и знанието, както правят някои други родители. Всички бяхме възрастни и общувахме на равни начала.
– Едва ли знам повече от теб, татко. Но от опит съм научил, че „хормони“ е универсална дума за случаите, когато жените не искат да кажат нещо. Винаги си мисля: чакай малко, мъжете нямат ли хормони? Защо не ги използваме като оправдание?
Баща ми се изкиска, но виждах, че тревогата му не е отминала. Затова когато дойде поредната му вечер за бридж, аз наминах да видя мама. Докато седяхме в кухнята, веднага усетих, че не се е хванала на обяснението ми „просто минавах наблизо“.
– Чай или кафе?
– Безкофеиново или билков чай, каквото имаш.
– Е, на мен пък ми трябва солидна доза кофеин.
Не знам защо, но това бе достатъчно, за да премина на въпроса.
– Татко се тревожи за теб. Аз също.
– Татко ти се тревожи за всичко.
– Той те обича. Затова забелязва какво става с теб. Ако не те обичаше, нямаше да забелязва.
– Да, сигурно си прав.
Погледнах я, но тя се взираше настрани. Беше ми съвършено ясно, че мисли за обичта. Би трябвало да изпитам завист, но не изпитах.
– Хайде сега, кажи ми какво ти е и недей да се оправдаваш с хормони.
Тя се усмихна.
– Малко съм уморена. Малко тромава. Това е.


След около осемнайсет месеца брак Джанис ме обвини, че не съм откровен. Разбира се, не го каза чак толкова откровено. Попита ме защо винаги предпочитам да обсъждам незначителните проблеми вместо най-важните. Казах, че според мен не е така, но във всеки случай големите неща понякога са толкова големи, че нямаме какво да кажем за тях, докато дребните се обсъждат по-лесно. А понякога си мислим, че това е проблемът, докато всъщност е онова и тогава това ни се струва съвсем тривиално. Тя ме погледна като някой от най-непослушните ми ученици и каза, че това е типично – типично оправдание на вродената ми безотговорност, на отказа да приемам фактите и да преодолявам последствията. Каза, че винаги надушвала кога лъжа. Точно така се изрази.
– Добре тогава – отвърнах аз. – Нека да бъдем откровени. Да преодолеем последствията. Ти имаш връзка и аз имам връзка. Това приемане на фактите ли е, или не?
– Така си мислиш. Ти слагаш всичко под един знаменател.
После тя обясни фалша на привидната ми откровеност и разликата между нашите изневери – нейната родена от отчаяние, моята от мъст – и колко е симптоматично, че смятам за важни самите извънбрачни връзки, а не обстоятелствата, довели до тях. Тъй описахме пълен кръг и се върнахме пак на първоначалните обвинения.
Какво търсим в партньора? Човек подобен на нас, или различен? А може би като нас, но различен, или различен, но като нас? Някой, който да ни допълва? О, знам, че не можем да обобщаваме, но все пак. Проблемът е, че когато търсим човек, с когото си пасваме, мислим само за добрите страни. Ами ако си пасваме в лошото? Не мислите ли, че понякога ни влече към хора със същите недостатъци като нас?


Майка ми. Когато си мисля за нея сега, идва ми наум една фраза – онази, която използвах, когато баща ми разправяше врели-некипели за шестте си китайски пулса. Татко, казах му аз, има само един пулс, пулсът на сърцето, пулсът на кръвта. Снимките на родителите ми, които най-много харесвам, са направени преди моето раждане. И – благодаря ти, Джанис – наистина мисля, че знам какви са били тогава.
Родителите ми седят на непознат каменист плаж, той я прегръща през рамото, облечен е със спортно сако с кожени кръпки на лактите, тя с лятна рокля на точки, двамата гледат в обектива със страстна надежда. Родителите ми на меден месец в Испания, на фона на планини, и двамата са с тъмни очила, тъй че за настроението им трябва да се досещам по стойката, по очевидната им спокойна увереност един в друг и по коварния, но многозначителен факт, че тя е бръкнала в джоба на панталона му. И още една снимка, която трябва да е означавала много за тях въпреки недостатъците си – двамата на гости, очевидно подпийнали; от фотосветкавицата очите им изглеждат розови като на бели мишки. Баща ми е с потресаващо дълги бакенбарди, мама с накъдрена коса, кафтан и грамадни халки на ушите. И двамата не приличат на хора, които някога ще пораснат и ще станат родители. Подозирам, че това е най-първата им обща снимка, първото документално доказателство, че споделят едно пространство и дишат общ въздух.
На бюфета има и моя снимка с тях. Аз съм около петгодишен, стоя помежду им с изражението на дете, на което са казали да види как ще изскочи птичката или каквото там са измислили – съсредоточено, но в същото време не съвсем сигурно какво точно става. Държа мъничка лейка, макар че не помня да са ми подарявали детски градинарски комплект и изобщо да съм проявявал какъвто и да било интерес към градинарството.
Когато разглеждам днес тази снимка – майка ми ме гледа покровителствено, баща ми се усмихва към обектива с чаша в едната ръка и цигара в другата, – неволно си спомням думите на Джанис. Как родителите решават какви да бъдат, преди детето да го е осъзнало, как изграждат фасада, отвъд която то никога няма да проникне. Съзнателно или не, имаше нещо отровно в нейната забележка: „Искаш да бъде „просто татко“. Никой не е „просто татко“ или „просто мама“. И по-нататък: „Сигурно в живота на майка ти има някаква голяма тайна, за която не подозираш.“ Какво да правя с тази мисъл? Дори ако тръгна по нейната диря и открия, че не води наникъде?
В майка ми няма нищо префърцунено или вятърничаво – ако обичаш, отбележи си го, Джанис, – нищо невротично или мелодраматично. Тя е солидно присъствие в стаята, независимо дали говори, или мълчи. Нея търсиш, ако нещо се обърка. Веднъж, когато бях малък, тя си поряза дълбоко бедрото. Повечето хора на нейно място биха позвънили на бърза помощ или поне биха викнали мъжа си от работа. Но мама просто взе игла и хирургически конец, събра краищата на раната и ги заши. Би направила същото за всеки друг, без да ? мигне окото. Такава си е. Ако в живота ? има тайна, тя е, че сигурно е помогнала някому, без да го разгласява. С две думи, майната ти, Джанис.
Родителите ми се запознали малко след като татко получил адвокатски права. Той твърдеше, че трябвало да се пребори с цял куп съперници. Мама пък казваше, че изобщо нямало нужда от борба, защото всичко ? станало ясно още от първата среща. Да, отговаряше татко, но другите момчета не били на това мнение. Майка ми го поглеждаше нежно и аз така и не разбрах на кого да повярвам. А може би точно това е определението за щастлив брак: и двете страни казват истината, макар че версиите им са несъвместими.
Разбира се, възхищението ми към техния брак донякъде е обусловено от провала на моя. Може би техният пример ме караше да си въобразявам, че бракът е нещо по-откровено, отколкото се оказа за мен. Мислите ли, че има хора с брачен талант, или просто е въпрос на късмет? От друга страна, навярно би могло да се каже, че е късмет да имаш подобен талант. Когато споменах на мама, че с Джанис сме навлезли в лош период и се опитваме да изгладим брака си, тя каза:
– Никога не съм разбирала какво означава това. Ако обичаш работата си, не я усещаш като бреме. Ако обичаш брака си, не усещаш потребност да го изглаждаш. Навярно можеш да изгладиш това-онова. Просто не усещаш потребност – повтори тя. И след кратко мълчание добави: – Не че имам нещо против Джанис.
– Да не говорим за Джанис – казах аз. Вече бях говорил до втръсване на тази тема с жена ми. Каквото и да бяхме донесли в брака, нямаше да изнесем от него нищо освен законния дял пари и имущество.
Нима не изглежда логично, ако си дете на щастлив брак, собственият ти брак да е над средното ниво – или благодарение на някаква генетична наследственост, или защото си се поучил от чуждия пример? Но явно не става така. Значи може би ни трябва отрицателен пример – да видим грешките, за да не ги повтаряме. Това обаче би означавало, че най-добрият начин родителите да осигурят щастлив брак за своите деца е самите те да имат нещастни семейства. Тогава какъв е отговорът? Не знам. Знам само, че не упреквам родителите си; всъщност не упреквам и Джанис.
Майка ми обеща да се обърне към личния лекар, ако и татко се съгласи да потърси специалист за проблемите с обонянието. Типично за него, баща ми не искаше да досажда на специалист. Казваше, че други хора били далеч по-зле от него. Той все още можел да усеща вкуса на храната, докато за някои храненето било като да дъвчат картон и пластмаса. Потърсил в интернет и прочел за още по-крайни случаи – например обонятелни халюцинации. Представете си прясното мляко изведнъж да ви замирише на вкиснато, от шоколад да ви се повдига или месото да ви заприлича на гъба, напоена с кръв.
– Ако си счупиш пръста – възрази майка ми, – не отказваш да го прегледат само защото някой друг си е счупил крака.
И тъй се споразумяха. Започна чакането и бюрокрацията, и двамата минаха на скенер в една и съща седмица. Питам се какви ли са шансовете за подобно съвпадение.
* * *
Не съм сигурен дали успяваме да разберем кога точно е свършил бракът ни. Помним отделни етапи, преходи, спорове; разногласия, които растат, докато станат непреодолими и непоносими. Мисля, че през по-голямата част от времето, когато Джанис ме нападаше – или, както се изразяваше тя, когато престанах да ? обръщам внимание и просто изчезвах, – не съм допускал сериозно това да е краят на нашия брак. Едва когато по необясними за мен причини взе да напада родителите ми, аз си помислих за пръв път: „О, сега вече наистина прекали.“ Вярно, бяхме пийнали. И наистина бях надхвърлил мярката – при това доста.
– Един от проблемите ти е увереността, че родителите ти имат съвършен брак.
– Защо да е проблем?
– Защото те кара да смяташ собствения си брак за по-лош, отколкото е в действителност.
– А, значи вината е тяхна, така ли?
– Не, вашите са добри хора.
– Но?
– Казах, че са добри хора. Но не съм казала, че са съвършени.
– Винаги търсиш първо недостатъците, нали?
– Във всеки случай харесвам баща ти, той винаги е бил мил с мен.
– Тоест?
– Тоест не е като някои майки и единствените им синове. Да уточнявам ли?
– Мисля, че току-що го направи.
През един съботен следобед няколко седмици по-късно мама ми позвъни и заговори с притеснен глас. Отскочила до един панаир за антики в съседно градче да купи подарък за рождения ден на баща ми, на връщане спукала гума и едва се добрала до най-близката бензиностанция, но се оказало, че касиерите не желаят до-ри да излязат от кабинките си. Впрочем едва ли знаели как се сменя гума. Татко бил казал, че смята да си подремне и...
– Не се безпокой, мамо, пристигам след десет-петнайсет минути.
Така или иначе, нямах какво друго да кажа. Но преди да затворя, Джанис, която следеше репликите ми, се провикна към мен:
– Защо не вземе да викне пътна помощ, по дяволите?
Нямаше съмнение, че мама е чула и Джанис целеше точно това.
Аз оставих слушалката и казах:
– Можеш да дойдеш и ти. И да легнеш под колата, докато я вдигам с крика.
И докато вземах ключовете за колата, през главата ми мина: Е, това вече не се понася.


Повечето хора не обичат да досаждат на лекаря си. Не им допада мисълта, че са болни. И никак не им харесва да бъдат обвинявани, дори с намек, че прахосват времето на лекарите. Затова на теория отиването при лекар е печеливша ситуация независимо от резултата: или се оказваш здрав, или не си му прахосал времето. Скенерът разкри, че баща ми има хронично заболяване на синусите, за което му предписаха антибиотици и пак спрей; ако това не помогнеше, оставаше възможността за операция. Майка ми – след кръвни тестове, електромиография, ядрено-магнитен резонанс и процес на елиминиране – получи диагнозата болест на моторните неврони.
– Ще наглеждаш баща си, нали?
– Разбира се, мамо – отговорих аз, без да знам дали пита за близките дни или изобщо. Предполагам, че беше провела подобен разговор и с баща ми за мен.
Баща ми каза:
– Погледни Стивън Хокинг. Той е с такава болест вече четирийсет години.
Сигурно бе посетил същия уебсайт като мен; от там трябваше да е научил и това, че петдесет на сто от заболелите умират до четиринайсет месеца.
Татко много се възмути от начина, по който подходиха в болницата. Още щом специалистът обяснил изводите си, ги отвели в някакъв склад и им показали инвалидните колички и другите приспособления, които щели да станат необходими при неизбежното влошаване на нейното състояние. Казваше, че било като посещение на зала за инквизиции. Беше много разстроен – според мен най-вече заради мама. Каза, че тя го приела спокойно. Но майка ми беше работила в тази болница цели петнайсет години и знаеше какво има из складовете.
Трудно ми бе да разговарям с татко за ставащото – на него също. Непрестанно си мислех: Мама умира, но тат-ко я губи. Струваше ми се, че ако повтарям тази фраза достатъчно дълго, тя ще придобие смисъл. Или нещата ще се променят. Или... не знам какво. Мислех си още: Винаги търсим мама, когато нещо се обърка; а от кого да потърсим помощ, когато нещо се случи с нея? Междувременно – докато чакахме отговорите – двамата с татко обсъждахме всекидневните ? потребности: кой ще се грижи за нея, в какво настроение е, какво е казала, какви лекарства ще взема (или по-скоро няма да взема, и дали да настояваме за рилузол). Можехме да обсъждаме тази тема безкрайно и наистина го правехме. Но за самата катастрофа – за нейната внезапност, дали можехме да я предвидим, доколко я е прикривала мама, прогнозата, неизбежния край – можехме само да намекваме от време на време. Може би просто бяхме твърде изтощени. Нуждаехме се от разговари за нормални английски неща, например вероятното отражение на проекта за околовръстно шосе върху местния бизнес. Или пък питах татко как е с обонянието и двамата се преструвахме, че темата все още ни интересува. Отначало антибиотиците подействали и миризмите мощно нахлули в живота му; но скоро – след около три дни – ефектът отминал. Както винаги той решил да си премълчи; това му се струвало безобидна шега в сравнение с бедите на мама.
Някъде четох, че хората с тежко болен роднина започват да се занимават с кръстословици и главоблъсканици в часовете, когато не стоят до леглото му. Първо, защото не могат да се съсредоточат върху нещо по-сериозно; но има и друга причина. Съзнателно или не, те изпитват потребност да работят над нещо с правила, закони, отговори и цялостно решение; нещо, което може да се поправи, за разлика от болестта. Разбира се, болестта има свои закони и правила, понякога дори отговори, но когато стоиш до леглото на болния, не мислиш така. А не бива да забравяме и безмилостната надежда. Дори когато изчезне надеждата за изцеление, остава вярата в други неща – някои конкретни, други не. Надеждата означава несигурност и упорства дори когато ти кажат, че има само един отговор, една сигурност – единствената и неприемливата.
Аз не се заех с кръстословици и главоблъсканици – нямам нито ума, нито нагласата за това. Но се вманиачих на тема тренировки. Вдигах повече тежести и ускорих темпото на пътечката за бягане. На кросовете в събота излизах напред, при сериозните бегачи, които не разговаряха. Това ме устройваше. Носех сърдечен монитор, следях си пулса, гледах часовника, разговарях колко калории съм изхабил. Накрая бях в по-добра физическа форма от когато и да било. И понякога – колкото и безумно да звучи – имах чувството, че така съм помогнал с нещо.


Дадох апартамента под наем и се преселих при родителите си. Знаех, че мама ще е против тази идея – заради мен, не заради себе си, – затова просто я поставих пред свършен факт. Татко си взе три месеца неплатен отпуск; аз отрязах всички извънкласни дейности; потърсихме помощ от приятели, по-късно наехме медицински сестри. Из къщата изникнаха парапети и рампи за инвалидна количка. Мама се премести на долния етаж; татко не се отдели от нея нито една нощ, докато не я преместиха в хосписа. Спомням си го като време на абсолютна паника, но и като време с желязна всекидневна логика. Следвахме логиката и това сякаш държеше паниката на разстояние.
Мама бе изумителна. Знам, че хората с нейната диагноза изпадат в депресия по-рядко, отколкото страдащите от други дегенеративни заболявания, но тя наистина беше невероятна. Не се правеше на храбра; не се боеше да заплаче пред нас; не се шегуваше, за да ни ободри. Приемаше ставащото трезво, без да си затваря очите пред истината, но и без да рухва пред онова, което щеше да унищожи сетивата ? едно по едно. Разговаряше – караше и нас да разговаряме – за своя и нашия живот. Нито веднъж не спомена за Джанис и за надеждата да има внуци. Не ни възлагаше нищо, не ни караше да даваме обещания за след смъртта ?. По някое време драстично отслабна и всяко вдишване беше като катерене на Еверест; тогава се питах дали си мисли за онова място в Швейцария, където могат да ти осигурят до-стоен край. Но прогоних тази мисъл – мама не би искала да ни създава толкова „затруднения“. Това също показваше, че тя владее положението – поне доколкото ? позволяваха силите, – дори когато умираше. Именно тя провери дали в хосписа са готови да я приемат и ни каза, че ще е по-добре да постъпи по-рано, защото не се знае кога отново ще има свободни места.
Колкото по-голяма е една беда, толкова по-малко можем да кажем. Не да почувстваме, а да кажем. Защото остава само фактът и чувствата ни към него. Нищо друго. Когато загуби обонянието си, баща ми намираше доводи как този недостатък може да се превърне в предимство, ако бъде погледнат от подходящия ъгъл. Но болестта на мама навлизаше в категория далеч отвъд разума; тя бе нещо огромно, безмълвно и оглушително. Нямаше контрааргумент. Не че не можехме да намерим думи. Думите си бяха на място – все същите прости думи. Мама умира, но татко я губи. Винаги го казвах с „но“ по средата, а не с „и“.
За моя изненада Джанис се обади по телефона.
– Много съжалявам за майка ти.
– Да.
– Мога ли да помогна с нещо?
– Кой ти каза?
– Джейк.
– Да не би да се срещаш с Джейк?
– Не се „срещам“ с Джейк, ако това питаш.
Но го изрече игриво, сякаш развълнувана, че може дори и сега да предизвика тръпка на ревност.
– Не, не питам.
– Само че току-що го направи.
Все същата Джанис, помислих си аз и казах колкото се може по-официално:
– Благодаря за съчувствието. Не, с нищо не можеш да помогнеш и тя не би искала да я посетиш.
– Тъй да бъде.


Онова лято, когато мама умираше, беше горещо и татко носеше онези негови ризи с къс ръкав. Переше ги на ръка, после се бореше с парната ютия. Една вечер, когато видях, че е изтощен и безуспешно се мъчи да намести яката на ризата върху острия край на дъската за гладене, аз му казах:
– Нали знаеш, че можеш да ги пратиш в пералнята.
Без да ме поглежда, баща ми продължи да усуква влажната риза.
– Много добре знам – отвърна накрая той, – че се предлагат подобни услуги.
Кроткият му сарказъм умееше да постига ефект, за какъвто други хора се нуждаят от дива ярост.
– Извинявай, татко.
Тогава той спря и ме погледна.
– Много е важно тя да ме вижда спретнат и чист. Ако се занемаря, ще забележи и ще реши, че не се справям. А не бива да мисли така. Защото това ще я разтревожи.
– Да, прав си.
Чувствах се порицан; чувствах се отново дете.
По-късно той дойде да седне до мен. Аз пиех бира, той скромна доза уиски. Мама беше в хосписа от три дни. Тази вечер изглеждаше спокойна и се сбогува с нас, без да трепне.
– Между другото – каза той, оставяйки чашата на страничната масичка, – съжалявам, че майка ти не харесваше Джанис.
И двамата трепнахме от глаголното време.
– Че не я харесва – поправи се той със закъснение.
– Не знаех.
– А! – Баща ми помълча. – Извинявай. Напоследък...
Нямаше нужда да продължава.
– Защо?
Той стисна устни, както навярно правеше, когато чуеше глупост от някой клиент. Например: „Да, всъщност бях на местопрестъплението.“
– Хайде де, татко. Заради онази случка с гаража ли? Заради спуканата гума?
– Каква спукана гума?
Значи не му беше казала.
– А аз винаги съм харесвал Джанис. Тя беше... с характер.
– Да, татко. Така си е.
– Майка ти казваше, че според нея е от онези момичета, които знаят как да накарат човек да се чувства виновен.
– Да, много я биваше в това отношение.
– Оплакваше се на майка ти колко трудно се живеело с теб и с тона си някак намекваше, че майка ти е виновна.
– Би трябвало да е благодарна. Без обичта на мама щях да съм много по-труден. – Още една грешка, породена от умората. – Без обичта и на двама ви, искам да кажа.
Баща ми не се засегна. Отпи от чашата.
– Какво друго, татко?
– Това не ти ли стига?
– Просто си мисля, че криеш нещо.
Баща ми се усмихна.
– Да, от теб би излязъл адвокат. Е, случи се към края на... на вашия... когато Джанис не беше на себе си.
– Хайде, изплюй камъчето, та да се посмеем.
– Каза на майка ти, че според нея си малко психопат.
Може и да съм се усмихнал, но не се разсмях.


В болницата и хосписа срещахме толкова много хора, та вече не помня кой ни каза, че когато човек умира, когато цялата система спира да действа, последните все още работещи сетива са най-често слухът и обонянието. Майка ми вече беше съвсем обездвижена и я преобръщаха на всеки четири часа. От една седмица не говореше и очите ? оставаха затворени. Беше заявила категорично, че не желае да я хранят с тръба, когато гълтателният рефлекс отслабне. Умиращото тяло може да съществува доста дълго и без да го помпат с хранителна каша.
Татко ми разказа как отишъл в супермаркета и купил няколко пакета пресни подправки. В хосписа дръпнал завесите около леглото. Не искал другите да гледат този интимен момент. Не се притеснявал – баща ми никога не се притесняваше от обичта си, – просто искал малко усамотение. За себе си и за нея.
Представям си ги заедно, баща ми седи на леглото, целува майка ми, без да знае дали тя усеща, говори ?, без да знае дали чува думите му и ако чува, дали може да ги разбере. Той няма начин да знае, тя няма начин да му каже.
Представям си го как се притеснява за острия звук от разкъсването на найлоновите пликчета – какво ли би си помислила тя? Представям си как решава проблема, като донася ножици, за да ги среже. Представям си как ? обяснява, че е донесъл ароматни подправки. Представям си как поднася пред ноздрите ? топче босилек. Представям си как разтрива с пръсти мащерка, после розмарин. Представям си как изрича названията им и вярва, че тя може да ги помирише, надява се да ? донесат радост, да ? напомнят за света и за удоволствията, които е черпила от него – може би дори за някоя случка на хълм в чужбина или за гъсталак, където изпод обувките им се е надигал ароматът на дива мащерка. Представям си как се надява, че ако усеща миризмите, тя няма да ги приеме като жестока под-игравка, напомняща за слънцето, което вече не може да вижда, за градините, където вече не може да стъпи, за благоуханната храна, на която вече не може да се наслаждава.
Дано да не си е мислил за тия последни неща; дано да е бил убеден, че през сетните си дни тя е получила в дар само най-добрите, най-щастливите мисли.


Един месец, след като мама умря, баща ми отиде на последната консултация със специалиста по уши-нос-гърло.
– Можел да ме оперира, но шансът за успех бил шейсет на сто. Казах му, че не искам операция. Той каза, че му било неприятно да се откаже от моя случай, особено при положение, че загубата на обоняние е само частична. Смятал, че усещането за миризми било налице и можело да се възвърне.
– Как?
– Все същото. Антибиотици, спрей. С лека промяна в предписанията. Казах му „Не, благодаря“.
– Ясно.
Не исках да казвам повече. Решението си беше негово.
– Разбираш ли, ако майка ти...
– Всичко е наред, татко.
– Не, не е наред. Ако тя...
Погледнах го. Сълзите напираха зад стъклата на очилата му, после бликнаха отвъд рамките и се стекоха по бузите към брадичката. Остави ги да текат; беше свикнал с тях; не го притесняваха. Мен също.
Той заговори отново:
– Ако тя... Тогава аз...
– Разбирам, татко.
– Мисля, че в известен смисъл помага.
– Така е, татко.
Той вдигна очилата си от гънката плът, върху която се крепяха, и освободените последни сълзи потекоха от двете страни на носа му. Баща ми избърса бузи с опакото на китката си.
– Знаеш ли какво ми заяви онзи проклет специалист, когато му казах, че не искам операция?
– Не, татко.
– Позамисли се, после рече: „Имате ли пожарна сигнализация?“ Отговорих, че нямаме. Той каза: „Може би има начин да накарате общината да ви купи. От фондовете за инвалиди.“ Казах му, че не съм знаел. Той продължи: „Но аз бих препоръчал наистина качествена уредба и цената може да не им се хареса.“
– Звучи ми като сюрреалистичен разговор.
– Така беше. После той каза, че не му се мислело как спя и разбирам, че къщата гори едва когато жегата ме събужда.
– Не го ли цапардоса, татко?
– Не, сине. Станах, стиснах му ръката и казах: „Сигурно и това не е лош вариант.“
Представям си как баща ми не се ядосва. Става, ръкува се, обръща се и излиза. Представям си го.


Тагове:   Пулс,   откъс,   Джулиан Барнс,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 2211582
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205