Бременната мадам Грангузие яла толкова много говежди чревца, че се наложило да й дадат затягащо средство, но то пък било толкова силно, че довело до прекомерно разширяване на плацентата, при което бебето Гаргантюа се изхлузило от нея, шмугнало се в една вена, изкачило се нагоре и излязло от ухото на мама. Книгата сваля картите си още от първите изречения – това, което ще се разказва тук, няма да е сериозно. Ще рече: тук не се занимаваме с истини (научни или митически); тук не се ангажираме да описваме фактите такива, каквито са в действителност.

В щастливи времена живее Рабле – пеперудата на романа излита, отнасяйки със себе си парчетата от пашкула. С вида си на гигант Пантагрюел все още принадлежи на миналото с фантастичните му приказки, докато Панюрж идва от още непознатото бъдеще на романа. Изключителният момент, в който се ражда едно ново изкуство, придава на книгата на Рабле невероятно богатство – всичко е вътре: правдоподобното и неправдоподобното, алегорията, сатирата, гигантите и нормалните човеци, анекдотите, размислите, истинските и въображаемите пътешествия, учените спорове, отклоненията с тяхната чисто словесна виртуозност. Днешният романист, наследник на XIX век, изпитва завистлива носталгия по този величествено разнороден свят на първите романисти и по радостната свобода, с която го обитават.

Както у Рабле още на първите страници на книгата Гаргантюа изпада от ухото на своята майка, за да се появи триумфално върху сцената на живота, така и в „Сатанински строфи“ след взрива в самолета двамата герои на Салман Рушди падат, като си бъбрят и пеят, изобщо държат се по

комичен и неправдоподобен начин. Докато „над, под и зад тях в нищото“ летят седалки с накланящи се облегалки, картонени чаши, кислородни маски и пътници, единият, Джебраил Фаришта, плува във въздуха, „удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването“, а другият, Саладин Чамча, пада „с главата надолу, в сив костюм със закопчани догоре копчета на сакото... с бомбе на главата“. С тази сцена започва романът, защото също като Рабле Рушди знае, че договорът между романиста и читателя трябва да се сключи от самото начало. Трябва да е ясно – това, което се разказва тук, не е сериозно, дори ако става дума за най-ужасяващи неща.

Съчетанието на несериозното и ужасното. Ето една сцена от четвърта книга: корабът на Пантагрюел среща в открито море кораб с търговци на овни. Един от търговците, като вижда Панюрж без копчелък и с очила, закачени на шапката му, решава да се пошегува и го нарича рогоносец. Панюрж веднага си отмъщава – купува един овен и го хвърля в морето. Свикнали да следват първия, останалите овни също започват да скачат подире му. Търговците панически хващат животните за руното и за рогата, но са повлечени от тях и падат в морето. Панюрж е взел едно гребло, но не за да ги спасява, а за да им попречи да се качат обратно на кораба. В същото време красноречиво им говори за мъките на този свят и за блаженствата на другия и ги уверява, че покойниците са по-честити от живите. Все пак пожелава на тези, на които не е омръзнало да живеят сред хората, да срещнат някой кит като Йона. След като всички се издавят, добрият брат Жан поздравява Панюрж и го упреква единствено в това, че е платил на търговеца и ненужно е прахосал голяма сума пари. На което Панюрж отговаря: „Кълна се в Бога, че си доставих удоволствие за повече от петдесет хиляди франка!“

Сцената е нереална, невъзможна. И каква е поуката от нея? Дали Рабле изобличава лошотията на търговците, чието наказание трябва да ни радва? Дали иска да ни настрои срещу жестокостта на Панюрж? Дали с присъщия си антиклерикализъм осмива глупостта на религиозните клишета, използвани от Панюрж? Отгатнете! Всеки отговор е уловка.

Октавио Пас: „Нито Омир, нито Вергилий са познавали хумора. Ариосто сякаш го предусеща, но хуморът се появява едва със Сервантес.“ „Хуморът, продължава Пас, е великото изобретение на модерния дух.“ Фундаментална идея: хуморът не се практикува от незапомнени времена, той е изобретение, свързано със зараждането на романа. Следователно хуморът не е смехът, подигравката, сатирата, а особена форма на комичното, за която Пас казва (и това е ключът към разбирането на същността на хумора), че „придава двусмисленост на всичко, до което се докосва“. Тези, които не съумяват да се насладят на сцената, в която Панюрж оставя търговците на овни да се удавят, като им хвали другия живот, никога няма да разберат изкуството на романа.