Да умреш е лесно. Трудно е да живееш.

Това беше пределно ясно на Джейкъб Страйкър, инспектор от отдел „Убийства“. Макар че по-подходящо би било – „да оцелееш“. Друго не би могло и да бъде. Последните две години бяха жестоки за него. Съпругата му умря. Дъщеря му изпадна в дълбока емоционална криза. А сега, само час след началото на първото дежурство след шест месеца отпуск поради силния стрес, денят се превръщаше в кошмар. Директорката Майърс му бе звъннала още в девет без десет. Отново заради дъщеря му. Никак не му се щеше да зареже дежурството и да тръгне към училището заедно с партньорката си Фелисия Сантос, но директорката беше много настоятелна. Страйкър нямаше представа какво бе прегрешила този път Кортни. И какво наказание заслужава.

Но при всички случаи нещата не вървяха на добре.

Докато крачеше по коридора с махагонова ламперия под златните грифони и знамето на гимназията „Сейнт Патрик“ към кабинета на Каролайн – да, те се бяха опо-знали достатъчно, за да се обръщат един към друг с малките си имена, – той се подготви за още лоши новини.

Наоколо вилнееха призраци и таласъми, клоуни и бат-мани – множество зловещи духове, очакващи празненст-вата. Повечето ученици се бяха възползвали от шанса да облекат празнични дрехи, но имаше и такива, които бяха останали с униформите си. Хлапетата на възраст между тринайсет и седемнайсет бяха шумни и възбудени. Високите им гласове се сливаха в неразбираема глъч, която отекваше във високите тавани.

Вълнението беше осезаемо, можеше да се пипне с ръ-ка. Наближаваше Хелоуин.

Страйкър спря и се обърна да погледне партньорката си, която крачеше след него. Беше ядосан, че отново го викат тук, но реши да разведри обстановката.

– Виждаш ли го онзи младеж с хокейната маска? – подхвърли той. – Много прилича на последното ти гадже!

Фелисия отметна няколко непокорни кичура кестенява коса и се усмихна иронично.

– Доколкото си спомням, последното ми гадже беше ти – отвърна тя.

– Именно затова онзи младеж изглежда толкова доб-ре – кимна Страйкър.

Фелисия се засмя, а той отново се почувства неудобно. Както през последните месеци след раздялата им. Избег-на втренчения ѝ поглед и започна да си пробива път през тълпата гимназисти.

Директорката Майърс го чакаше в кабинета си. Елегантният кремав костюм изглеждаше малко не на място, също като обувките и очилата с цвят на бутилка кока-ко-ла – една идея по-червеникави от късата къдрава коса. В ръцете си държеше голям и доста дебел кафяв плик, който без съмнение съдържаше ученическото досие на Кортни. На лицето ѝ се появи пресилена усмивка.

– Чух, че си търсиш покани за Полицейския бал – подхвърли Страйкър, но тя не се засмя и той смени тона: – За бога, Каролайн, какво е направила този път?

– А ти какво мислиш? – изгледа го директорката. – Пак избяга. За пети път този месец!

Страйкър усети как челюстите му се стягат.

– Имаш ли представа къде е? Или с кого?

Преди жената да отговори, отвън долетя серия силни гърмежи. Откъм общата зала или кафенето. Лицето на директорката Майърс се изпъна, сякаш някой я беше зашлевил.

– Боже, кога ще отмине проклетият Хелоуин! – простена тя. – Не знам какво ще се случи през двата дни, които остават до него! Писна ми от тези пиратки!

Думите ѝ потънаха в нова серия експлозии, които разтърсиха кабинета. Този път беше ред на Страйкър да из-опне лице. Къси, но резки гърмежи, като плющене на камшик.

ДУМ-ДУМ.

ДУМ-ДУМ-ДУМ.

Обърна се в мига, в който Фелисия се втурна към вратата. Един поглед му беше достатъчен, за да се увери, че не е сбъркал.

Това не бяха пиратки. Беше стрелба. Стрелба от автоматично оръжие.

2

– Господи, някой стреля! – извика Страйкър и се обърна към директорката. – Викай полиция! Веднага!

Майърс продължаваше да стои неподвижно. На лицето ѝ се беше изписало дълбоко удивление. Страйкър грабна телефона, набра 911 и тикна слушалката в ръцете ѝ.

– Кажи им, че в училището е проникнал въоръжен нападател!

Той бръкна под сакото си и стисна ръкохватката на служебния пистолет. „ЗИГ Зауер“, 40-и калибър. Дванайсет патрона в пълнителя и един в цевта. Погледна Фелисия и установи, че тя вече беше извадила пистолета си.

– Аз съм пръв – рече той.

– Добре, тръгвай.

Страйкър изскочи от кабинета, следван от партньорката си. Огледа дългия коридор, залепи се за стената и пое надясно. Пистолетът му сочеше към пода.

За кратък миг се възцари дълбока тишина. Без стрелба, без експлозии и пронизителни писъци. Нищо, с изключение на едно странно, почти сюрреалистично усещане. В съзнанието му нахлуха кошмарните спомени от предишни ситуации, които всеки беше гледал стотици пъти по телевизията.

Дънблейн. Политехническият институт във Вирджиния. Но гимназията „Сейнт Патрик“?!

Някак не се връзваше с този спокоен район. За миг той дори се запита дали не му се е причуло. Все пак беше първият му работен ден след половин година отпуск. Може би не беше във форма. Малко поръждясал. Може би...

Съмненията му се стопиха в мига, в който проеча следващият изстрел. Могъщ и басов, проникващ чак до костите. Изстрел от бойна карабина. Най-лошият кошмар за всяко ченге в затворено пространство. Прозвуча съвсем наблизо.

Страйкър погледна към Фелисия и прошепна:

– Стреляй на месо!

– Тръгни наляво, а аз – надясно – отвърна тя.

Поеха напред, проверявайки стаите една по една. Малко преди да стигнат ъгъла, до ушите им долетяха писъци и стенания.

Отпред, вляво. Кафенето.

Страйкър вдигна пистолета и го насочи към двойната врата. Дървена, с прозорчета от армирано стъкло, боядисана с евтин син латекс. Миг по-късно крилата ѝ се разтвориха и коридорът се изпълни с бягащи тийнейджъри, облечени като Айрънмен и Джак Спароу, като мажоретки и принцеси. Пищяха и плачеха, обзети от пълна истерия. Едно дребно русо момиче на петнайсетина години се за-препъва към тях. Бялата му униформена блуза беше изцапана с кръв, краката му бяха мокри от урина. Направи няколко тромави крачки, закова се на място, ужасените му очи се спряха върху лицето на Страйкър.

– Те стрелят! – изхълца момичето. – Убиват всички!

Лявото ѝ коляно се подгъна, тялото ѝ се свлече по очи на бежовите плочки. Страйкър с ужас видя на гърба ѝ огром-ните дупки с разкъсани краища на изходящи рани. Куршуми „Хидра-Шок“.

– Мили боже! – ахна Фелисия, понечи да се втурне към момичето, но стрелбата се възобнови и тя се закова на място.

Страйкър силно я блъсна в гърба. Армираните прозорчета на вратата се пръснаха на хиляди късчета.

– Долу! – изкрещя той.

Секунда по-късно, възползвайки се от краткото затишие, той хвана Фелисия за рамото и кимна към далечното крило на вратата. Заеха позиция от двете ѝ страни. Страйкър стисна пистолета, бутна по-близкото крило и надник-на. Очите му потърсиха стрелеца. И с ужас установи, че не е един, а са трима.

3

Във въздуха се стелеше дим на тънки пластове. Сив, вонящ на изгорял барут. И пропит с миризмата на кръв, урина и изпражнения. Вонята на страха.

Страйкър прецени ситуацията с един-единствен поглед. Яката на ризата му овлажня от пот, очите му машинално потърсиха други източници на заплаха, а после се фокусираха върху онези, които вече бе идентифицирал. Трима нападатели. Слаби, средни на ръст. Инстинктът му сочеше, че са мъже, въпреки че нямаше как да бъде сигурен. И тримата бяха облечени с черни торбести панталони, черни качулки. Лицата им бяха скрити зад хокейни маски – бяла, черна и червена.

Страйкър беше очаквал един стрелец, най-много двама. Но със сигурност не и трима. Погледна встрани. Кафенето беше пълно с ученици. Проснати на пода, свити на топка под масите и гишетата за сервиране. Много от тях бяха вече мъртви. Или умираха.

На крачка от вратата лежеше момиче, облечено като фея. Около него всичко бе почервеняло от кръв. Страйкър трепна. Момичето много приличаше на Кортни. Дълга права кестенява коса, млечнобяла кожа, стройна фигура.

Изгубил контрол и забравил всичко научено в практиката, той напусна укритието си и хукна към нея. После спря, осенен от внезапно прозрение. Колкото внезапно, толкова и облекчаващо. Днес дъщеря му не беше на училище. Момичето беше дъщеря на някой друг и със сигурност бе-ше мъртво, след като бе изгубило толкова много кръв. Но то изведнъж се размърда и вдигна глава. Празният му поглед се закова в лицето му.

– Помогни ми! – прошепнаха устните му.

Лежеше точно между него и нападателите.

Страйкър усети как му се повдига, но успя да се овладее. Всяка изгубена секунда означаваше още едно мъртво дете. Очите му с усилие се изместиха от момичето и спряха на най-близкия нападател – онзи с черната хокейна маска. Беше приклещил някакво момче в ъгъла, до вратата за служебните помещения. Автоматът му беше насочен към главата му. Крещеше нещо, което Страйкър не можеше да разбере. После изведнъж млъкна, погледна към него и автоматът започна да се извърта.

– Долу, долу! – изкрещя Страйкър, без да поглежда към Фелисия. – Въоръжен е с автомат!

Самият той се преви на две и се стрелна надясно към близката стена. Автоматичният откос отекна гръмко в затвореното помещение. Страйкър вече знаеше какво трябва да направи. Изчака неизбежната след откоса пауза, над-никна през вратата и засече позицията на Черната маска... После натисна спусъка. Три изстрела в бърза последователност.

Черната хокейна маска се пръсна на парчета, главата на нападателя отскочи назад. Стената зад него се обагри от кръв, примесена с костици и косми. Автоматът излетя от ръцете му и падна някъде зад плота. В момента, в който безжизненото му тяло започна да се свлича, Страйкър извъртя пистолета си към втория нападател. Бялата маска. Предупреден от кратката престрелка, той бе вдигнал оръжието си. Разнесе се оглушителен трясък. В стената зад тях се появи дълбока пукнатина, разлетяха се мазилка и парченца от тухли, боядисани в бяло.

– Мамка му! – извика Фелисия иззад прикритието си. – Тоя стреля с четирийсет и пети калибър!

Страйкър си приведе и хукна наляво, заемайки позиция зад най-близката редица шкафчета. Неподходящо укри-тие, което не можеше да спре куршуми четирийсет и пети калибър. Бялата маска продължаваше да стреля. Първият куршум се заби в дебелата врата зад гърба му, а вторият проби тънката ламарина на шкафчетата и рикошира с грозен писък някъде над главата му.

– Лягай долу! – изкрещя Фелисия.

В следващия миг тя се озова до него, прикривайки го с интензивна стрелба. Страйкър се отпусна на коляно и се прицели за втори път. Първите три куршума пропуснаха целта, свирейки във въздуха над главата на нападателя, но четвъртият попадна където трябва – точно между ключиците, в основата на шията. Бялата маска изкрещя. Пистолетът остана между сгърчените му пръсти, а тялото му се просна по очи като на марионетка с отрязани конци.

– Двама елиминирани! – извика Страйкър.

В дъното на помещението Червената маска нададе гневен вик и насочи оръжието си към тях. Страйкър сграбчи ръката на Фелисия и я дръпна надясно към кухненските помещения. Миг преди да се строполят на земята, въздухът се разтресе от оглушителен трясък.

– Ранена ли си? – попита той, но Фелисия вече се търкаляше вляво и сменяше пълнителя си.

Страйкър я пусна и последва примера ѝ. Претърколи се надясно и надникна през отворената врата на кухнята. Червената маска напредваше срещу тях. Разстоянието помежду им не беше повече от трийсет метра.

Имаше достатъчно време за презареждане.

Страйкър натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Отбеляза някакво движение в момента, в който понечи да щракне новия на мястото му. Вдигна глава и се вцепени от изненада, като видя какво прави стрелецът.

Презареждайки в движение, Червената маска изтича към колегата си с бялата маска, изправи се над него и насочи едноцевката си надолу. Два куршума размазаха лицето му, а следващите два бяха насочени в ръцете му.

– Какво прави този, по дяволите? – долетя гласът на Фелисия.

В същия миг Червената маска обърна пушката си към тях и натисна спусъка. Страйкър отскочи назад. Куршумът пръсна луминесцентната тръба над главата му, помещението се изпълни с прах и дим. В устата му имаше вкус на кръв. Децата продължаваха да пищят. Надникна точно навреме, за да види как Червената маска изчезва през двойната врата в далечния край.

– Той бяга, прикривай ме! – извика Страйкър, скочи и се понесе покрай двамата мъртви нападатели и замръзналите от ужас ученици.

Стигна до прозореца и надникна навън. Прозорецът гледаше към главния вход на училището. Видя как Червената маска влиза в малка зелена кола. Хонда сивик от средата на 90-те, една от многото подобни на паркинга. Двигателят изръмжа и колата се понесе по алеята.

– Има си превоз – обяви на глас Страйкър, а после се обърна и хукна навън, следван по петите от Фелисия.

Хондата излезе на главния път и пое на север. Стъпил на алеята, Страйкър се прицели и откри огън. Задното стъкло на хондата се пръсна. Колата започна да криволичи по пътя. В един момент колелата ѝ попаднаха в канавката на Пайн Стрийт, но после успяха да излязат обратно. Двигателят изрева и хондата бързо ускори, отдалечавайки се на север.

Страйкър тичаше след нея, продължавайки да стреля. Колата се смаляваше все повече и повече, табелата ѝ се превърна в бяло петно. Накрая изчезна зад смърчовете и елите на природния резерват. Патроните му свършиха, но пръстът му остана на спусъка. Във въздуха се разнесе острото прищракване на ударника.

После кошмарът свърши. Точно толкова внезапно, колкото беше започнал.

Във въздуха се възцари тежка тишина.

Страйкър несъзнателно освободи празния пълнител и той изтрака на мокрия асфалт. Сложи нов и се огледа. Лицето му блестеше от пот, сгорещеното му тяло изпускаше пара във влажния октомврийски въздух.

Избяга, помисли си той. Господи Исусе, мръсникът избяга!

Подобно желание за живот беше доста странно за човек, тръгнал да убива наред. За Джейкъб Страйкър, инспектор в отдел „Убийства“ с десетгодишен стаж, това беше далеч по-страшно от всичко. И потвърждаваше най-мрачните му опасения.

Кошмарът едва започваше.