Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.03.2011 11:48 - "Индийската принцеса" от Хавиер Моро - откъс
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 3500 Коментари: 4 Гласове:
0



* * *
    28 януари. В три часа сутринта прислужниците на майката на Негово височество я събудиха. Анита, още сънена, влезе във ваната, пълна с топло магарешко мляко, както са правели някогашните моголски принцеси. След като прекара доста време в него, жените й казаха да легне върху поставените на земята постелки. Беше време за масажа. Умелите и внимателни ръце на жените я намазаха от горе до долу със сусамово масло, следвайки дискретен, но неумолим ритъм. Движенията им наподобяваха вълни, които се появяваха отстрани, пресичаха гърба и се изкачваха към раменете. През това време напяваха песен, която разказваше за любовта между Рама и неговата богиня Сита. Разпериха й ръцете, след което ги масажираха деликатно, една след друга, а сетне масажираха дланите, за да може кръвта да циркулира до пръстите. После нежните и танцуващи пръсти на жените се преместиха и масажираха последователно корема, краката, петите, ходилата, главата, тила, лицето, ноздрите на носа и гърба. Това беше част от нейното посвещаване в Индия на “Кама Сутра” и Изтока от “Хиляда и една нощ”; така испанската принцеса изплува от тъжната летаргия, за да посрещне храбро най-важния ден в досегашния си живот.

Както по-късно написа в дневника си, в продължение на цели два часа я ресаха, гримираха и обличаха. Върху корсажа от бяла коприна, който индийките използват вместо сутиен, й облякоха корсаж от яркочервен атлаз. След това увиха около тялото й много фина бяла коприна, а върху нея - прекрасния плат на сарито. Червени пантофки, бродирани със златни нишки, и перлени гривни и огърлици допълниха сватбения тоалет. Анита се опасяваше, че понечи ли да тръгне, цялата тази конструкция ще се срути, но аите я подканиха да застане пред огледалото и тогава тя си даде сметка, че сарито е удобно и лесно за носене. Аите се усмихваха, горди като магьосници, успели да преобразят мемсахиб в индийска принцеса.
“Когато видях отражението си в огледалото, помислих, че е сън, защото приличах на нарисувана картина”.
- Приличате на мадона! – каза прислужницата й.
Лола все така беше носталгично настроена. Сватбата сякаш я вълнуваше повече от самата младоженка. Сълзите й рукнаха.
- Само да ви видеше доня Канделария… Дано да сте много щастлива и нека Всемогъщият ви закриля от всяко зло!
Анита също беше с изострена чувствителност. Надяваше се да не съжалява за нищо, но риданията на прислужницата я разстроиха и я накараха да се запита какво всъщност прави. В душата й бушуваше вулкан от най-различни чувства и противоречия, които се бореха помежду си. За да се успокои и да превъзмогне желанието да се разплаче, тя се затвори в стаята си и коленичила, започна да се моли на Дева Мария Победителка, покровителката на Малага.

В пет сутринта почукаха на вратата. Време беше. Анита се прекръсти, излезе от стаята и аите я поведоха надолу по стълбите. Походката й напомняше вървежа на нагиздените кобили, когато ги водят на арената за борба с бикове. Този път обаче арената беше един разкошно осветен салон, пълен с хора, в по-голямата си част индийци, облечени празнично. Дори слугите носеха великолепни униформи. Долу я чакаше раджата, който бе пристигнал с позлатена каляска, теглена от четири бели коня.
- Приличаш на богиня – каза той, като покри лицето й с воала на сарито, и добави: - Не трябва да виждам лицето ти, докато трае церемонията.
“За пръв път го виждах в сикхско облекло и въоръжен. Носеше туника от сапфиреносиньо кадифе, бродирано със сребърни нишки, панталон джодхпур и бяла риза без яка, закопчана с красиви сапфирени копчета. Тюрбанът беше в оранжево-розово – цвета на кралското семейство, с огромна брошка от изумруди и брилянти. На колана му бе препасана великолепна извита сикхска сабя с дръжка от сребро и скъпоценни камъни”.
Тъй като младоженецът не трябваше да вижда булката, на челото му сложиха нещо като завеска, чиито ресни бяха огърлици от ситни перли. Този ритуал, останал в наследство от исляма, имаше своето обяснение в народния обичай, според който младоженците не се познават, нито са се виждали, преди да се оженят, тъй като сватбата винаги се е решавала и организирала от семействата. Според ислямската традиция, първата среща лице в лице е след края на сватбената церемония. Може да се окаже миг на истинско вълшебство или пък точно обратното: една немного приятна изненада. Не беше такъв обаче случаят с принца и принцесата на Капуртхала, които вървяха един до друг към шамияна под кръстосаните саби на дворцовата гвардия и под звуците на сватбения марш на Менделсон, изпълняван от държавния оркестър. В едната част на шатрата бяха индийските аристократи и министрите, облечени в пищни облекла. В другата част се намираше малобройната британска колония в Капуртхала: английският губернатор (представител на Короната в Пенджаб, може би единственият, който имаше повече власт от самия раджа) с окичена с ордени гръд; лекарят и строителният инженер, съпровождани от издокараните си съпруги, които гледаха Анита със смесица от презрение и съчувствие. Мадам Дижон, облечена с елегантен зелен тоалет и шапка в тон с него, стана и отиде да целуне Анита.
- Quel bon destin le vфtre… (“Каква щастлива съдба имате”) – каза й тя с широка усмивка.
Думите й разчувстваха Анита. Очите й се навлажниха, но не ги избърса - от страх да не размаже грима си.
Двама възрастни сикхи със светлолилави тюрбани и дълги бели бради, напомнящи митични герои от източна приказка, отведоха двойката да седне върху разкошните бродирани възглавници, поставени зад огромни везни. Анита мислеше, че са свещеници, но в сикхизма няма свещенослужители. Бяха пазители на една книга с дебели кожени корици, “Гуру Грантх Сахиб” - Библията на сикхите, сборник с ученията на великите гуру – великите учители – на тази религия, родена тук, в Пенджаб, за да се бори срещу кастите и анахронизмите на хиндуизма и исляма. Книгата беше център на всички религиозни дейности на сикхите: пред нея кръщаваха децата си, пред нея се женеха, а когато умираха, близките на покойника четяха на глас цели глави.

Приемете тази книга като ваш учител...
Приемете, че човечеството е едно цяло...
Няма различия между хората.
Всички са излезли от една и съща пръст,
мъже и жени са равни,
без жени никой не би съществувал,
освен вечния Бог, който единствен не зависи от тях…

Дневникът на Анита щеше да запечата впечатленията й: “Тъй като не разбирах нищичко и лицето ми беше покрито с воала, заех се да разгледам всичко добре, за да го запомня и да го разкажа на близките си в Испания”.
Първите слънчеви лъчи обагриха в розово вътрешността на шамияна. След края на молитвите един от възрастните сикхи се приближи, за да съобщи на младоженците, че могат да извършат най-важния религиозен ритуал. Съпрузите се изправиха и придържайки краищата на един шал, обиколиха четири пъти свещената книга. После старецът прикани съпрузите да се запознаят “официално”. Със свободната си ръка всеки от тях бавно отметна воала на другия. Грейналото от радост лице на раджата се появи пред бадемовидните очи на Анита, чието сърце биеше учестено. Прозвуча музика и гостите започнаха да ръкопляскат. Сред песни и благопожелания  младоженците отново се приближиха до свещената книга. Възрастните сикхи я отвориха последователно четири пъти. Първата буква от всяка страница образуваше новото име на съпругата – една специфична сикхска традиция, според която всички омъжени жени се казваха Каур – “принцеса” – и към това име се добавяше полученото при отварянето на книгата. За Анита излязоха буквите, които съставяха думата Прем – “любов”.
- Новото ти име ще бъде Прем Каур - Принцеса на любовта. Не е зле!
Анита беше доволна от новото си име, което вече се носеше от уста на уста, подобно на дихание, извън палатката, из близките села, по пътищата, нивите и дори из града. Последният ритуал й се стори най-чудноват. Беше хиндуистки обичай, възприет от моголските императори на Индия, а накрая от почти всички принцове на субконтинента. Раджата седна на възглавницата, поставена в едно от блюдата на везните. В другото блюдо един сикх постави златни слитъци, достатъчно, за да уравновесят везните. Това злато беше предназначено за закупуване на храна, която щеше да бъде раздадена на бедните; по този начин поданиците щяха да съпреживеят радостта на своя монарх. Същото направиха и с Анита, която си помисли: “Няма да мога да нахраня много хора, защото тежа само петдесет и два килограма”.


                Тадж Махал – тържеството на любовта

***
Когато същия следобед Анита влезе в града, покачена на гърба на пищно нагиздения слон, за да се срещне с поданиците си, тя си спомни деня, в който видя преминаването на кралица Виктория Юджиния след сватбата й с Алфонсо ХІІІ. Тогава Анита съзря собственото си бъдеще в мигновен проблясък, който веднага заличи от ума си. Но както в най-необичайните сънища, онова видение се бе превърнало в реалност. Момичето, което още не бе навършило осемнайсет години, съзерцаваше гледката с широко отворени очи и с изключително спокойствие, каквото не бе изпитвало през последните дни. Хора, които никога не беше виждала, се покланяха и я поздравяваха, смееха се въодушевено, молеха се за нея. Цветята, ароматите, музиката, развълнуваните лица, които я гледаха… Всичко беше толкова странно!
Кортежът от слонове навлезе в града и бе посрещнат с тринайсет топовни гърмежа – това беше броят на салютите, полагащи се на раджата на Капуртхала заради лоялността му към Британската корона. Англичаните бяха открили оригинален начин за определяне на протокола - по броя на топовните гърмежи, които се присъждаха на принцовете. Колкото по-значими бяха княжеството и раджата, толкова повече бяха оръдейните залпове. На низама на Хайдерабад се полагаха двайсет и един топовни гърмежа. На краля на Англия – сто и един. На набаба на Бхопал – девет.

Великолепието на колониална Индия

Приемът се състоя в края на напрегнатия и изтощителен ден в бившия дворец на раджата в центъра на града, където живееше приемната му майка. Многобройните гости се наслаждаваха на най-отбрани ястия от кухнята на Пенджаб: пъдпъдъци с кориандър, кубчета пилешко с джинджифил, парченца сирене със спанак. Имаше също бюфети, които предлагаха европейска храна и всякакви напитки. След като поздрави гостите, раджата помоли Анита да го придружи на горния етаж. За пръв път Анита влизаше в зенана, както наричаха частта от къщите и дворците, отредена за жените. Анита се озова в страшния “харем”, по думите на доня Канделария. Раджата прегърна развълнувано най-възрастната от жените, която бе неговата приемна майка. Тя го бе отгледала, тъй като собствената му майка бе умряла, докато бил няколкомесечно бебе. Сред придворните дами Анита разпозна аите, които я бяха приготвили и облекли за сватбата.
- Те ще те научат на всичко, което трябва да знаеш, за да се превърнеш в добра индийска принцеса – каза й раджата.
Други жени тутакси наобиколиха испанката. Всички бяха много красиви или личеше, че са били красиви в миналото. Обградиха я в кръг и я гледаха с огромно любопитство, като коментираха бижутата и сарито. Раджата ги представи:
- Анита, това е Рани Канари, идвала е няколко пъти с мен в Европа.
Двете жени се опитаха да разменят няколко думи, но английският на Рани Канари беше още по-зле и от този на Анита. Други две жени на раджата я поздравиха срамежливо. Бяха индийки от долината на Кангра и потеклото им водеше началото си от раджпутите, които бяха чисти хиндуисти. Не говореха нито английски, нито френски.
- Анита, представям ти Харбанс Каур, махарани номер едно, това е титлата й. Тя е първата ми съпруга.
Момичето наведе почтително глава пред една елегантна жена на средна възраст, която не благоволи да й отправи дори лека усмивка. Анита усети как я побиват тръпки. Нямаше нужда да знае местния език, за да отгатне, че се намира пред враг. Когато раджата се обърна настрани, за да поздрави други гости, Харбанс Каур започна да оглежда бижутата на Анита и с предизвикателен вид докосна огърлицата от перли, брошката от рубини и обеците от брилянти. После дръпна златната верижка, която се подаваше от корсажа. Беше верижката с кръстчето, което испанката винаги носеше на врата си. Махарани се изсмя и се отправи към придворните дами и останалите съпруги, които продължаваха да обсъждат и одумват “новата”.
Когато мястото около нея опустя и остана сама, Анита, огорчена от пренебрежителното държане на първата съпруга, усети как я обзема страх. Въпреки че мадам Дижон постоянно й бе говорила за “жените на раджата”, младата испанка не бе осъзнала какво означава това, докато не се бе изправила лице в лице с тях. Внезапно й хрумна мисълта, че всяка от тези жени е преживяла подобен ден, че те са съпруги на мъжа й и че тя е петата. Обзета от пристъп на плач, тя напусна салона и потърси място, където да се скрие и да избърше сълзите, които размазаха грима по лицето й. Мадам Дижон, която бе станала свидетел на случилото се, излезе след нея по дългия коридор, осветен от свещи, поставени в малки ниши в стените, настигна я, хвана я за ръката и я отведе до един остъклен балкон, през чиито жалузи можеха да наблюдават какво става навън, без да бъдат забелязани. Ридания разтърсваха тялото на Анита и тя трепереше като лист. В далечината се чуваше глъчта от празненството.
- Не позволявай да помрачат щастието ти в този ден, Анита. Трябва да разбереш, че за тях тази сватба е оскърбление, защото си чужденка и защото си много млада и красива. Всяка една от тях е двойно по-възрастна от теб. Завиждат ти и ги е страх от теб…
- Страх ги е?
- Разбира се. Мислят, че си пленила сърцето на раджата, което си е вярно…
Думите на французойката успокоиха Анита и тя постепенно си възвърна самообладанието.
- В тази част на света е нормално да имаш няколко жени – продължи мадам Дижон. – Традицията повелява мъжете да ги издържат и винаги да се грижат за тях, и точно това прави раджата… Мислех, че са ти го обяснили.
Анита поклати глава в знак на отрицание. Мадам Дижон продължи:
- Броят на съпругите не е важен, важно е да бъдеш тази, на която наистина държи… Спомняш ли си историята на владетеля, който построил Тадж Махал?
Анита кимна утвърдително и си издуха носа.
- Имал е повече съпруги от раджата, но е обичал само една от тях. И те уверявам, че той обича само теб.
- Не искам да свърша на такова място…
Мадам Дижон се усмихна.
- Не говори глупости, с твоя характер ти никога няма да свършиш в зенана! Ще живеете както досега, по европейски. Той ти го е обещал и е човек, който държи на думата си. Чуй ме добре, Анита: докато съумяваш да запазиш любовта му, ще бъдеш истинската махарани на Капуртхала, колкото и да не им се иска на съпругите му.
Лицето на Анита се озари от лека и меланхолична усмивка, сякаш съзнаваше, че вълшебната приказка е свършила. Сега й предстоеше да се изправи лице в лице с истинския живот...



Гласувай:
0



1. анонимен - TPhRpriCWLzkckOV
25.05.2011 18:31
With the bases loaded you struck us out with that aneswr!
цитирай
2. анонимен - TsMZxontBcxOTu
26.05.2011 14:15
5xI9wH <a href="http://qrijjkrixqpq.com/">qrijjkrixqpq</a>
цитирай
3. анонимен - BBjBDNXMu
26.05.2011 20:16
vhZJB6 , [url=http://fwldwkpwrylw.com/]fwldwkpwrylw[/url], [link=http://avneosfatlpn.com/]avneosfatlpn[/link], http://gobkfmdopwse.com/
цитирай
4. анонимен - qhcxaSNGE
01.06.2011 12:36
LVUEsT , [url=http://xnochmobxsvx.com/]xnochmobxsvx[/url], [link=http://uvsctrhaptxu.com/]uvsctrhaptxu[/link], http://owzzcpdgvwoz.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 2212237
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205