Даниел Келман „Слава“

Еблинг още не се беше прибрал у дома, когато мобилният му телефон звънна. Години наред той се бе съпротивлявал на купуването на такъв телефон, тъй като беше техник и не се доверяваше на тези неща. Защо никой не се смущаваше от факта, че държи до главата си източник на вредно излъчване? Обаче Еблинг имаше жена, две деца и неколцина колеги, от които все се намираше някой, който да се оплаче, че не можел да го намери.

Така че най-накрая се предаде, взе си един от проклетите апарати и помоли продавача веднага да му го активира.

Противно на очакванията си беше доста впечатлен: уредът се оказа перфектен, добре оформен, гладък и елегантен. И сега съвсем неочаквано звънеше.

Взе го колебливо в ръка.

Някаква жена търсеше Раф, Ралф или Рауф, не чу добре името.

Грешка, рече той, неправилно сте избрали. Тя се извини и затвори.

Вечерта звънна още веднъж.

– Ралф! – извика дрезгав мъжки глас. – К’во става, как е, свиньо ни една?

– Грешка! – Еблинг седна на леглото си. Минаваше вече десет часа, а жена му го наблюдаваше укоризнено.

Мъжът се извини и Еблинг изключи телефона.

На следващата сутрин го очакваха три съобщения.

Прослуша ги в градската железница на път за работа.

Женски глас с кикот го молеше да се обади обратно.

Някакъв мъж избуча, че веднага трябвало да се яви, нямало още дълго да го чакат; отзад се чуваше дрънчене на чаши и музика. После отново жената:

– Ралф, къде си?

Еблинг изпъшка и се обади на службата за връзки с клиентите.

Странно, каза жена с отегчен глас. Такова нещо изобщо не можело да се случи. Никой не можел да получи номер, който вече е даден на друг. Имало най-различни защити.

– Но е станало!

Не, рече жената. Не е възможно.

– И какво ще направите сега?

И тя не знаела, отвърна служителката. Такова нещо изобщо не било възможно да се случи.

Еблинг отвори устата си и веднага пак я затвори. Беше сигурен, че друг на негово място страшно би се ядосал, но той не беше от този тип, не притежаваше нужния талант. Натисна бутона за прекъсване на разговора.

Няколко секунди по-късно телефонът отново звънна.

– Ралф? – попита мъжки глас.

– Не.

– Моля?

– Този номер е… Станала е грешка… Набрали сте грешно.

– Това е номерът на Ралф!

Еблинг затвори и пусна телефона в джоба на якето си. Градската железница отново бе препълнена и пак трябваше да стои прав. От едната страна го притискаше тлъста жена, от другата брадат мъж го гледаше като заклет враг. Еблинг не харесваше много неща в живота си.

Не му се нравеше, че жена му сякаш не бе на себе си, че четеше тъпи книги и че готвеше така мъчително лошо.

Не му се нравеше, че няма интелигентен син и че чувства дъщеря си далечна и чужда. Не му се нравеше, че през тънките стени винаги чува хъркането на съседите.

Но най-много не му се нравеше, че трябваше да пътува с градската железница в най-натоварените часове. Винаги тясно, винаги претъпкано и никога не мирише на нещо хубаво.

Затова пък си харесваше работата. Заедно с неколцината си колеги той седеше под греещите лампи и всички проверяваха дефектните компютри, които им бяха из- пращани от търговци от цялата страна. Знаеше колко са крехки малките мислещи джаджи, но и колко са сложни и загадъчни. Никой не можеше да ги обхване от един път; никой не можеше категорично да каже защо изведнъж засичаха или пък вършеха странни неща. Отдавна вече никой не търсеше причините, просто им подменяха частите дотогава, докато машинката отново проработеше. Често се опитваше да си представи колко много неща в света зависят от тези апарати, за които знаеше, че винаги могат да направят изключение и че е истинско чудо, дето постъпват точно така, както се иска от тях.

Вечер в полусън тази представа го тревожеше – всичките тия самолети, електронно командваните оръжия, сметачните машини в банките – понякога толкова силно, че получаваше сърцебиене. После Елке ядосано го питаше защо не лежи кротко, все едно че деляла леглото с някоя бетонобъркачка, а пък той се извиняваше и си спомняше, че още майка му му бе казала, че е прекалено чувствителен.

Щом слезе от влака, телефонът пак звънна. Беше Елке, която му нареди довечера, като се прибира, да купи краставици. В супера до тях в момента имало евтини.

Еблинг обеща да го направи и бързо затвори. Телефонът отново звънна и една жена го попита дали добре си е помислил, защото от такава като нея човек се отказвал само ако е пълен идиот. Или бил на друго мнение?

Не, каза той, без да се замисля, и той виждал нещата по същия начин.

– Ралф? – засмя се тя.

Сърцето на Еблинг се разхлопа, устата му пресъхна.

Затвори.

През целия останал път до работата си се чувстваше объркан и нервен. Най-вероятно предишният притежател на номера е имал подобен на неговия глас. Отново се обади на службата за връзки с клиентите.

Не, рече някаква жена, не можело да му се смени номерът, независимо дали щял да плати.

– Но този номер е на някой друг!

Невъзможно, отвърна тя. Имало…

– Защити, знам! Но непрекъснато получавам обаждания за… Знаете ли, аз съм техник. Знам, че постоянно ви звънят хора, които не разбират от нищо. Но аз съм от бранша. Знам как…

Не можела нищо да направи, каза жената. Щяла да предаде по-нататък молбата му.

– А след това? Какво ще стане след това?

След това, рече тя, щели да видят. Но не отговаряла за това.

Тази сутрин той не можа да се концентрира върху работата си. Ръцете му трепереха, в обедната почивка не изпита никакъв глад, въпреки че имаше шницел по виенски. В стола не даваха често шницел по виенски и обикновено той се радваше на менюто още от предния ден.

Този път обаче остави на стелажа таблата си с пълната наполовина чиния, отиде в едно тихо ъгълче на стола и включи телефона си.