Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си.

Между първата и втората година в гимназията дръпнах на ръст с цели двайсет и пет сантиметра. Изведнъж станах висок цял метър и осемдесет.

– Започваш да приличаш на мъж... донякъде – заяви татко на шестнайсетгодишния ми рожден ден, докато отхапвах от филе миньона, който той ми поръча в ресторант „Рутс Крис“.

Неприятното на това внезапно израстване бе, че всъщност не владеех тялото си. Движех се като кукла на конци в ръцете на кукловод с церебрална парализа. Добрата новина беше: въпреки че не можех да измина и три метра, без да се спъна в нещо, мятах доста силно бейзболната топка. Взеха ме пичър в университетския отбор по бейзбол и аз го поведох към нови висоти.

Същата година водачката на викачките в училището реши да прояви съпричастност и да кара момичетата си да присъстват на всички бейзболни мачове. Да ходиш по гимназиални бейзболни мачове е като да присъстваш на ученически филмов фестивал: там си, защото се чувстваш задължен на някой, който има нещо общо с него, и след два часа на затъпяващи повторения и „екшън“ поздравяваш този човек и се опитваш да се измъкнеш час по-скоро. Излишно е да казвам, че почти през цялото време викачките си пишеха домашните или гледаха как расте тревата отстрани на игрището. Но татко, който идваше на почти всичките ми мачове, беше на друго мнение.

– Виждам как те гледат – заяви той, докато се прибирахме след поредния мач с колата.

Опитах се да му обясня, че не ме гледат и че ако изобщо гледат нещо по време на мач, то това са часовниците им с надеждата срещата да е към края си.

– Глупости – отсече той.

За щастие се спря дотук. Но не задълго.

В неделя обикновено ставаше рано и отиваше в „Уинчълс“ да купи за закуска десетина понички, включително шест шоколадови – специално за мен. Но една неделя през пролетта на 1997 година се събудих, за да установя, че на масата в трапезарията до кухнята няма кутия с понички.

– Обличай се, отиваме за понички – съобщи татко, след като влязох сънен в трапезарията.

Навлякох набързо бейзболни шорти и тениска и двамата с татко отпрашихме със сребристия му олдсмобил. Когато се опитах да пусна радиото и той побърза да го угаси, разбрах, че иска да ми говори нещо.

Точно тогава профучахме покрай „Уинчълс“.

– Мислех, че отиваме за понички – напомних му аз.

– Не, отиваме да закусим като хората – отвърна той и зави към паркинга на местния „Денис“.

– Това тук е „Денис“ – изтъкнах аз.

– Ти пък не си шибаната английска кралица.

Влязохме вътре и татко даде знак на оберкелнерката, че искаме маса за двама. Една от сервитьорките ни заведе в ъгъла в дъното на ресторанта, където имаше квадратна масичка, сгушена до по-голяма правоъгълна, на която бяха насядали шест колежанчета с вид на махмурлии, включително двама с тениски на Щатския университет в Сан Диего. Масите всъщност бяха долепени една до друга, делеше ги само един сгънат лист, който уж да създава усещане за преграда. Седнахме и татко поръча на келнерката две чаши портокалов сок. Когато тя се отдалечи, той насочи вниманието си към мен.

– Аз съм мъж и обичам секса – заяви той.

Колежанчетата до нас се смразиха, после избухнаха в приглушен смях. Все по-паникьосан, си дадох сметка, че баща ми смята направо тук, в „Денис“, да проведе с мен разговора за секса, както го разбира той.

– Не... не, татко. Какви ги говориш? Дали да не се откажем от това място? Не е ли по-добре да отидем другаде? Мисля, че не е хубаво да ядем тук. Хайде... хайде да си тръгваме.

– Какви ги дрънкаш? Тъкмо се настанихме. Кухнята в „Денис“ не е от най-добрите, но ти и без това през цялото време се храниш с боклуци – отвърна той точно когато сервитьорката остави тежко двете чаши портокалов сок.

Виждах с крайчеца на окото, че колежаните са ни зяпнали с баща ми, сякаш бяха платили за това. Вече очаквах някой да извади огромна кутия пуканки. Без изобщо да забелязва, че съм все по-притеснен, татко продължи и ми съобщи, че навремето „се е забавлявал много“ и е спал с колко... абе с много жени.

– Не можеш да ме наречеш хубавец. Никога не съм бил. Но изобщо не ми пукаше. Ти не си грозно момче. По-хубав си от мен. Но никой не ни плаща да ни снима, нали?

Кимнах и тъкмо го направих, когато чух как едно от колежанчетата казва: „Леле!“, което послужи за знак останалите отново да се запревиват от смях.

После татко ми обясни, че единственият начин да се срещаш с жени е „да се правиш на много печен“.

– Хич да не ти пука, и да ти кажат, че не те харесват. Просто си дръж на своето. Ако ти пука, такива като нас с теб няма да отчукат никого.

Келнерката беше на три метра и се приближаваше бързо, за да вземе поръчката. Аз само дето не се пръснах от срам. Имах чувството, че цялото „Денис“, цял Сан Диего ни слуша, зяпа ни и се смее, и не исках друго освен всичко това да приключва. Затова направих нещо, което рядко си позволявам с баща си: прекъснах го.

– Татко, не можеш ли да ми кажеш направо каквото имаш да ми казваш? Не искам по време на цялата закуска да обсъждаме това с толкова много хора наоколо – рекох и погледнах наляво и надясно, за да покажа, че ни слушат и това ме притеснява.

Той замълча и също се огледа, после се обърна право към колежанчетата до нас, които побързаха да отклонят очи.

– Наистина ли ти пука какво ще си помислят всички тези тук? Та ти изобщо не ги познаваш – каза той.

Кимна, грабна вестника до себе си и зачете, от което се почувствах още по-неловко, понеже нямах какво друго да правя, освен да гледам задната страна на вестника и да стоя сам с унижението си. Поръчахме храна и продължихме да мълчим, докато келнерката не донесе бърканите яйца на баща ми и моите палачинки.

– Татко, какво искаше да ми кажеш? – попитах накрая приглушено.

– Ти, синко, все ми повтаряш, че жените не те харесвали. Никой не иска да легне с мъж, който не би легнал със себе си.

– Само това ли искаше да ми кажеш? – попитах аз.

– Не. Но щом те вълнува толкова какво си мислят за теб някакви си непознати в „Денис“, останалото, което смятах да ти кажа, е без значение.

Казах му да спре да чете вестника и след като го остави на мазната маса, той ме погледна в очите.

– Заради това ли ме доведе тук? За нещо като проверка дали ще се притесня?

– Приличам ли ти, синко, на човек с такъв сложен план? Просто исках да поговорим и да хапна яйца. Остави ме да приключа с едното от тях.

That's really thiknnig out of the box. Thanks!

bosKFx <a href="http://wrppqencmuix.com/">wrppqencmuix</a>

jl97vw , [url=http://dzwonpieypqw.com/]dzwonpieypqw[/url], [link=http://qlpmrozssftz.com/]qlpmrozssftz[/link], http://lllbnknckqix.com/

NlvYKA <a href="http://wienbqeuligo.com/">wienbqeuligo</a>

FXARZb , [url=http://khrtvskozhhj.com/]khrtvskozhhj[/url], [link=http://jpazipnlrhqp.com/]jpazipnlrhqp[/link], http://oerhvqqjwisx.com/