Постинг
14.04.2011 10:28 -
"Един неясен профил" на Франсоаз Саган - откъс
На Пеги Рош
Но малко ли е, че в сърцето – отвратено
от истините – вливаш отново радостта...
Шарл Бодлeр
Вечерта бяхме на гости у Алферн, лекар на светското общество, и дълго се бях колебала дали да отида. Продължението на следобеда с Алън, съпруга ми – следобед, увенчаващ четири години любов, рани, нежност и бунт, - ми се щеше да прекарам по-скоро в обятията на Морфей или в алкохолно опиянение.
Естествено, като съвършев мазохист, какъвто си беше, Алън настоя да отидем на сбирката. И когато там го питаха как е най-задружната семейна двойка в Париж, вече си бе възвърнал красивото лице и усмивката. Шегуваше се, ръсеше духовити отговори и същевременно стискаше болезнено лакътя ми, без да го изпуска измежду пръстите си. Виждах отражението ни в огледалата: и двамата високи и стройни, той – рус и синеок, аз – тъмнокоса със сиви очи, с еднакви движения и – вече забележима – една и съща дълбока разруха. Той обаче попрекали и когато някаква умилена глупачка го попита: „Скоро ще има ли кръщене, Алън!”, на което той отговори, че един мъж като него ми бил предостатъчен, двама не съм заслужавала, от гняв направо ми причерня пред очите. „Самата истина” – заявих и, тъй както понякога в музиката една висока нота внезапно възвестява следващата тема, откопчих се от хватката на Алън и му обърнах гръб.
И ето как, на коктейла, досущ подобен на всеки друг в Париж зиме, се озовах очи в очи с Джулиъс А. Крам. Отскубнала се бях тъй бързо и рязко, че усещах как зад гърба ми гърбът на Алън трепери от ярост. Лицето на Джулиъс А. Крам – защото той мигновено ми се представи именно така: Джулиъс А. Крам – беше бледо, невзрачно и непроницаемо. За да завържа разговор, го попитах дали харесвах картините в дома. Поводът за партито беше именно да бъдат показани творбите на любовника на домакинята, палавата Памела Алферн.
- Какви картини? – озадачи се Джулиъс А. Крам. – А, да, май виждам една до прозореца.
Отправи се нататък и аз инстинктивно последвах ниския мъж, над когото стърчах с половин глава, та забелязах стратегически прикритата му плешивина. Той се закова пред една живопис, наглед дело на някой, който би желал да бъде живописец, и се втренчи в нея. Очите му бяха сини и кръгли зад стъклата на очилата, с изненадващо дълги мигли: пиратски платна на рибарска лодка. Съзерцанието му продължи минута, после той издаде дрезгав звук, по-близък до кучешки лай отколкото до човешка реч, в който различих думите: „Каква отврат!” „Моля?” – заекнах слисана, защото въпросният лай ми се струваше оправдан, но неуместен, и той повтори, все така гръмко: „Каква отврат!”
Няколкото души край нас отстъпиха назад, като пред нещо скандално, и аз се озовах сама, приклещена между картината и доблестния Джулиъс А. Крам, който явно нямаше намерение да ме остави да се измъкна. Зад нас се зараждаше тих шепот. Ами да, Джулиъс А. Крам два пъти бе изрекъл отчетливо: „Каква отврат!” по повод на картината, а очарователната Жозе Аш – тоест аз – не беше изказала никакво възражение. Шепотът докосна шестото чувство на госпожа Дьобу, която се извърна към нас.
Госпожа Дьобу беше личност. Тя управляваше нашия светски кръг с неоспорван авторитет. Беше на възраст шейсет и нещо, с много изправена стойка, много чернокоса и много елегантна, а благодарение на богатството на съпруга си (отдавна споминал се, след като бе вдигнал ръце от нея) беше извънредно независима и извънредно жестока. Каквито и да бяха обстоятелствата, драмите, празненствата, госпожа Дьобу често уреждаше всичко, понякога правеше на пух и прах всичко, а накрая винаги се оказваше сама и гордо изправена, както обещаваше името й. (1) Нейните укази, както и увлеченията й бяха непоклатими.
В добавка тя мигновено съзираше отживялото в някоя авангардна творба и дръзкото – в конвенционална. А иначе, ако не проявяваше неуморно вродената си лошотия, щеше да е умна жена.
(1) Дьобу (debout) на френски означава прав, изправен, на крак.
Долавяйки, че става нещо непредвидено, тя тутакси се упъти към нас, следвана от невидимата си свита от охранители, шутове и лакеи, защото макар неизменно да се явяваше сама, изглеждаше неизменно обградена от войскари, готови на всичко. А това създаваше около нея своего рода забранено, почти осезаемо празно пространство, което възпрепятстваше всякаква фамилиарност.
- Та какво казвахте, Джулиъс? – осведоми се тя.
- Казвах на дамата, че тая картина е ужасна – отвърна Джулиъс без уплаха.
- Смятате ли, че е наложително? – запита тя. – В края на краищата не е чак толкова зле – добави, посочвайки набучения със стрели свети Себастиан, на когото Джулиъс току-що бе нанесъл смъртоносния удар.
Движението на брадичката и тонът й бяха съвършена смесица от презрение към творбата и жалостива търпимост към изстъпленията на домакинята плюс лека забележка към Джулиъс да се придържа към приличието и учтивостта.
- Тая картина ме разсмива – заяви Джулиъс А. Крам с различен, някак съскащ глас. – Просто не мога да се сдържа.
Памела Алферн, съпроводена от Алън, пристъпи към нас с въпросително изражение. Дочула бе някакво джафкане, установила известен смут у гостите и се включваше в сражението с високо развяно знаме.
- Джулиъс – каза, - допада ли ви живописта на Кристобал?
Джулиъс не отговори, само я изгледа сурово. Тя поотстъпи и мигновено си възвърна рефлексите на домакиня.
- Познавате ли Алън Аш, съпруга на Жозе?
- Съпруг? – повтори той.
Кимнах. Той избухна в смях, тевтонски смях сякаш от зората на времето, несмилаем, недопустим, просто страховит.
- Кое е толкова смешно? – попита Алън. – Картината или фактът, че съм женен за Жозе.
Джулиъс А. Крам се вторачи в него. Намирах го все по-чудат. Тъй или инак, не му липсваше смелост: да прояви, в рамките на три минути, наглост към госпожа Дьобу, към домакинята и към Алън, предполагаше голямо хладнокръвие.
- Смеех се ей така, без повод – отвърна той рязко, после се обърна към госпожа Дьобу: - Не ви разбирам, драга моя. Все ме упреквате, задето не се смея. Ето, сега можете да сте доволна – смея се.
Внезапно си припомних, че съм чувала за него. Джулиъс А. Крам беше могъщ бизнесмен със солидни политически връзки и несъмнено беше наясно с швейцарските сметки на три четвърти от гостите. Твърдеше се, че бил щедър и безмилостен, бояли се от него и го канели навсякъде. Това обясняваше доброжелателната и принудена усмивка, умножена по две – у госпожа Дьобу и у Памела Алферн. Стояхме на място, гледахме се четиримата и не намирахме какво повече да си кажем.
На нас с Алън явно не ни оставаше друго, освен на си тръгнем, пътьом да поздравим художника, който се перчеше в преддверието, и да се върнем в мрачната си преизподня. Но ситуацията, от която уж тъй лесно можеше да се излезе чрез няколко дежурни фрази от рода на „довиждане, беше ни приятно”, „радвам се, че се запознахме” и тям подобни, та тази ситуация като че ли бе станала безизходна. Разчупи я Джулиъс, който явно се възприемаше като племенен вожд, и ми предложи да отидем до мокрия бюфет в отсрещния край на помещението, за да пием по чаша.
За втори път и със същия властен жест той ме поведе нататък и прекосихме салона с бойка крачка. Разкъсвах се между порива да избухна в неистов смях и страх, защото очите на Алън бяха станали странно бледи, изцъклени от гняв. Гаврътнах припряно водката, която Джулиъс А. Крам тикна в ръката ми, без да ме е попитал какво искам. Около нас жуженето на кошера се бе възобновило и след миг ми се стори, че този път ще отърва разправията.
- А сега сериозно – заяви Джулиъс А. Крам. – С какво се занимавате в живота?
- С нищо – отговорих със своеобразна гордост.
И наистина, сред всичките готованци тук, които непрестанно дърдореха за жалките си творения: проекти за дизайнерски мебели, за бижута във финландски стил, за керамики разни, без да се броят участията им в безброй разностранни начинания, се чувствах твърде доволна да призная пълната си безделност. Бях съпруга на Алън, който ме издържаше. И внезапно проумях, че ще го напусна и че вече никога нищо не ще мога да приема от него – ни долар, ни близост. Ще се наложи да работя, да се влея в бодрата дружина с неопределени занятия – „прес аташе”, „пиар” и тути кванти... И ще извадя късмет, ако се вместя в този привилегирован кръг, чиито членове могат да стават сутрин чак в девет и да отскачат до някое слънчево местенце два-три пъти годишно. Първо родителите ми, после Алън – винаги бе имало някой, който да бъде преграда между материалния живот и мен. Тия щастливи времена май бяха зад гърба ми, а аз, като пълна тъпачка, едва ли не се приветствах, сякаш ми предстоеше вълнуващо приключение.
- И харесва ли ви да не се занимавате с нищо?
Погледът на Джулиъс А. Крам не беше строг, а заинтригуван и топъл.
- Разбира се – отвърнах. – Следя как минава времето, как се изнизват дните, радвам се на слънцето, когато грее, не знам какво ще правя утре. А ако ме споходи някоя страст, имам кога да й се отдам. Всички хора би трябвало да имат право на това.
- Може би – изрече той умислено. – Никога не съм се замислял по въпроса. Цял живот съм работил. Но ми допадаше – добави с извинителен тон, който ме разнежи.
Странен човек. Беше и раним, и застрашителен. Имаше в него нещо метежно, нещо неуморимо и отчаяно, и навярно тъкмо то пораждаше лаещия смях. Я стига, помислих си, какво съм тръгнала да разчепквам душевността на бизнесмените, успеха и самотата им. Ако си много богат и много самотен, така ти се пада.
- Мъжът ви не ви изпуска от очи – отбеляза той. – Какво сте му сторили?
Защо отнапред ми вменяваше ролята на палач? И какво да му отговоря? Че съпруга си съм го обичала, недостатъчно обичала, премного обичала, обичала между другото? Дори и да исках, какво да му отговоря, та да съответства на истината? И то истина, която да е такава и за Алън...
Ето го най-тежкия разрив: когато хората не само се разделят, но и се разделят поради различни причини. След като сте били тъй щастливи, тъй споени, тъй близки, че нищо не е истина, освен чрез другия, озовавате се изгубени и блуждаещи, търсейки в пустошта пътеки, които не се пресичат.
- Късно е – казах, - трябва да тръгвам.
И тогава Джулиъс А. Крам тържествено и с някакво доволство ми похвали чайната / сладкарница „Салина” и ме покани там вдругиден в пет часа, ако естествено това не ми се струвало отживелица. Кимнах слисана и се отправих към Алън, към една нощ на рани, удари, сълзи, навярно последните, докато в главата ми отекваше: „Там предлагат най-хубавите профитероли в Париж”.
Та ето как протече първата ми среща с Джулиъс А. Крам.
Но малко ли е, че в сърцето – отвратено
от истините – вливаш отново радостта...
Шарл Бодлeр
Вечерта бяхме на гости у Алферн, лекар на светското общество, и дълго се бях колебала дали да отида. Продължението на следобеда с Алън, съпруга ми – следобед, увенчаващ четири години любов, рани, нежност и бунт, - ми се щеше да прекарам по-скоро в обятията на Морфей или в алкохолно опиянение.
Естествено, като съвършев мазохист, какъвто си беше, Алън настоя да отидем на сбирката. И когато там го питаха как е най-задружната семейна двойка в Париж, вече си бе възвърнал красивото лице и усмивката. Шегуваше се, ръсеше духовити отговори и същевременно стискаше болезнено лакътя ми, без да го изпуска измежду пръстите си. Виждах отражението ни в огледалата: и двамата високи и стройни, той – рус и синеок, аз – тъмнокоса със сиви очи, с еднакви движения и – вече забележима – една и съща дълбока разруха. Той обаче попрекали и когато някаква умилена глупачка го попита: „Скоро ще има ли кръщене, Алън!”, на което той отговори, че един мъж като него ми бил предостатъчен, двама не съм заслужавала, от гняв направо ми причерня пред очите. „Самата истина” – заявих и, тъй както понякога в музиката една висока нота внезапно възвестява следващата тема, откопчих се от хватката на Алън и му обърнах гръб.
И ето как, на коктейла, досущ подобен на всеки друг в Париж зиме, се озовах очи в очи с Джулиъс А. Крам. Отскубнала се бях тъй бързо и рязко, че усещах как зад гърба ми гърбът на Алън трепери от ярост. Лицето на Джулиъс А. Крам – защото той мигновено ми се представи именно така: Джулиъс А. Крам – беше бледо, невзрачно и непроницаемо. За да завържа разговор, го попитах дали харесвах картините в дома. Поводът за партито беше именно да бъдат показани творбите на любовника на домакинята, палавата Памела Алферн.
- Какви картини? – озадачи се Джулиъс А. Крам. – А, да, май виждам една до прозореца.
Отправи се нататък и аз инстинктивно последвах ниския мъж, над когото стърчах с половин глава, та забелязах стратегически прикритата му плешивина. Той се закова пред една живопис, наглед дело на някой, който би желал да бъде живописец, и се втренчи в нея. Очите му бяха сини и кръгли зад стъклата на очилата, с изненадващо дълги мигли: пиратски платна на рибарска лодка. Съзерцанието му продължи минута, после той издаде дрезгав звук, по-близък до кучешки лай отколкото до човешка реч, в който различих думите: „Каква отврат!” „Моля?” – заекнах слисана, защото въпросният лай ми се струваше оправдан, но неуместен, и той повтори, все така гръмко: „Каква отврат!”
Няколкото души край нас отстъпиха назад, като пред нещо скандално, и аз се озовах сама, приклещена между картината и доблестния Джулиъс А. Крам, който явно нямаше намерение да ме остави да се измъкна. Зад нас се зараждаше тих шепот. Ами да, Джулиъс А. Крам два пъти бе изрекъл отчетливо: „Каква отврат!” по повод на картината, а очарователната Жозе Аш – тоест аз – не беше изказала никакво възражение. Шепотът докосна шестото чувство на госпожа Дьобу, която се извърна към нас.
Госпожа Дьобу беше личност. Тя управляваше нашия светски кръг с неоспорван авторитет. Беше на възраст шейсет и нещо, с много изправена стойка, много чернокоса и много елегантна, а благодарение на богатството на съпруга си (отдавна споминал се, след като бе вдигнал ръце от нея) беше извънредно независима и извънредно жестока. Каквито и да бяха обстоятелствата, драмите, празненствата, госпожа Дьобу често уреждаше всичко, понякога правеше на пух и прах всичко, а накрая винаги се оказваше сама и гордо изправена, както обещаваше името й. (1) Нейните укази, както и увлеченията й бяха непоклатими.
В добавка тя мигновено съзираше отживялото в някоя авангардна творба и дръзкото – в конвенционална. А иначе, ако не проявяваше неуморно вродената си лошотия, щеше да е умна жена.
(1) Дьобу (debout) на френски означава прав, изправен, на крак.
Долавяйки, че става нещо непредвидено, тя тутакси се упъти към нас, следвана от невидимата си свита от охранители, шутове и лакеи, защото макар неизменно да се явяваше сама, изглеждаше неизменно обградена от войскари, готови на всичко. А това създаваше около нея своего рода забранено, почти осезаемо празно пространство, което възпрепятстваше всякаква фамилиарност.
- Та какво казвахте, Джулиъс? – осведоми се тя.
- Казвах на дамата, че тая картина е ужасна – отвърна Джулиъс без уплаха.
- Смятате ли, че е наложително? – запита тя. – В края на краищата не е чак толкова зле – добави, посочвайки набучения със стрели свети Себастиан, на когото Джулиъс току-що бе нанесъл смъртоносния удар.
Движението на брадичката и тонът й бяха съвършена смесица от презрение към творбата и жалостива търпимост към изстъпленията на домакинята плюс лека забележка към Джулиъс да се придържа към приличието и учтивостта.
- Тая картина ме разсмива – заяви Джулиъс А. Крам с различен, някак съскащ глас. – Просто не мога да се сдържа.
Памела Алферн, съпроводена от Алън, пристъпи към нас с въпросително изражение. Дочула бе някакво джафкане, установила известен смут у гостите и се включваше в сражението с високо развяно знаме.
- Джулиъс – каза, - допада ли ви живописта на Кристобал?
Джулиъс не отговори, само я изгледа сурово. Тя поотстъпи и мигновено си възвърна рефлексите на домакиня.
- Познавате ли Алън Аш, съпруга на Жозе?
- Съпруг? – повтори той.
Кимнах. Той избухна в смях, тевтонски смях сякаш от зората на времето, несмилаем, недопустим, просто страховит.
- Кое е толкова смешно? – попита Алън. – Картината или фактът, че съм женен за Жозе.
Джулиъс А. Крам се вторачи в него. Намирах го все по-чудат. Тъй или инак, не му липсваше смелост: да прояви, в рамките на три минути, наглост към госпожа Дьобу, към домакинята и към Алън, предполагаше голямо хладнокръвие.
- Смеех се ей така, без повод – отвърна той рязко, после се обърна към госпожа Дьобу: - Не ви разбирам, драга моя. Все ме упреквате, задето не се смея. Ето, сега можете да сте доволна – смея се.
Внезапно си припомних, че съм чувала за него. Джулиъс А. Крам беше могъщ бизнесмен със солидни политически връзки и несъмнено беше наясно с швейцарските сметки на три четвърти от гостите. Твърдеше се, че бил щедър и безмилостен, бояли се от него и го канели навсякъде. Това обясняваше доброжелателната и принудена усмивка, умножена по две – у госпожа Дьобу и у Памела Алферн. Стояхме на място, гледахме се четиримата и не намирахме какво повече да си кажем.
На нас с Алън явно не ни оставаше друго, освен на си тръгнем, пътьом да поздравим художника, който се перчеше в преддверието, и да се върнем в мрачната си преизподня. Но ситуацията, от която уж тъй лесно можеше да се излезе чрез няколко дежурни фрази от рода на „довиждане, беше ни приятно”, „радвам се, че се запознахме” и тям подобни, та тази ситуация като че ли бе станала безизходна. Разчупи я Джулиъс, който явно се възприемаше като племенен вожд, и ми предложи да отидем до мокрия бюфет в отсрещния край на помещението, за да пием по чаша.
За втори път и със същия властен жест той ме поведе нататък и прекосихме салона с бойка крачка. Разкъсвах се между порива да избухна в неистов смях и страх, защото очите на Алън бяха станали странно бледи, изцъклени от гняв. Гаврътнах припряно водката, която Джулиъс А. Крам тикна в ръката ми, без да ме е попитал какво искам. Около нас жуженето на кошера се бе възобновило и след миг ми се стори, че този път ще отърва разправията.
- А сега сериозно – заяви Джулиъс А. Крам. – С какво се занимавате в живота?
- С нищо – отговорих със своеобразна гордост.
И наистина, сред всичките готованци тук, които непрестанно дърдореха за жалките си творения: проекти за дизайнерски мебели, за бижута във финландски стил, за керамики разни, без да се броят участията им в безброй разностранни начинания, се чувствах твърде доволна да призная пълната си безделност. Бях съпруга на Алън, който ме издържаше. И внезапно проумях, че ще го напусна и че вече никога нищо не ще мога да приема от него – ни долар, ни близост. Ще се наложи да работя, да се влея в бодрата дружина с неопределени занятия – „прес аташе”, „пиар” и тути кванти... И ще извадя късмет, ако се вместя в този привилегирован кръг, чиито членове могат да стават сутрин чак в девет и да отскачат до някое слънчево местенце два-три пъти годишно. Първо родителите ми, после Алън – винаги бе имало някой, който да бъде преграда между материалния живот и мен. Тия щастливи времена май бяха зад гърба ми, а аз, като пълна тъпачка, едва ли не се приветствах, сякаш ми предстоеше вълнуващо приключение.
- И харесва ли ви да не се занимавате с нищо?
Погледът на Джулиъс А. Крам не беше строг, а заинтригуван и топъл.
- Разбира се – отвърнах. – Следя как минава времето, как се изнизват дните, радвам се на слънцето, когато грее, не знам какво ще правя утре. А ако ме споходи някоя страст, имам кога да й се отдам. Всички хора би трябвало да имат право на това.
- Може би – изрече той умислено. – Никога не съм се замислял по въпроса. Цял живот съм работил. Но ми допадаше – добави с извинителен тон, който ме разнежи.
Странен човек. Беше и раним, и застрашителен. Имаше в него нещо метежно, нещо неуморимо и отчаяно, и навярно тъкмо то пораждаше лаещия смях. Я стига, помислих си, какво съм тръгнала да разчепквам душевността на бизнесмените, успеха и самотата им. Ако си много богат и много самотен, така ти се пада.
- Мъжът ви не ви изпуска от очи – отбеляза той. – Какво сте му сторили?
Защо отнапред ми вменяваше ролята на палач? И какво да му отговоря? Че съпруга си съм го обичала, недостатъчно обичала, премного обичала, обичала между другото? Дори и да исках, какво да му отговоря, та да съответства на истината? И то истина, която да е такава и за Алън...
Ето го най-тежкия разрив: когато хората не само се разделят, но и се разделят поради различни причини. След като сте били тъй щастливи, тъй споени, тъй близки, че нищо не е истина, освен чрез другия, озовавате се изгубени и блуждаещи, търсейки в пустошта пътеки, които не се пресичат.
- Късно е – казах, - трябва да тръгвам.
И тогава Джулиъс А. Крам тържествено и с някакво доволство ми похвали чайната / сладкарница „Салина” и ме покани там вдругиден в пет часа, ако естествено това не ми се струвало отживелица. Кимнах слисана и се отправих към Алън, към една нощ на рани, удари, сълзи, навярно последните, докато в главата ми отекваше: „Там предлагат най-хубавите профитероли в Париж”.
Та ето как протече първата ми среща с Джулиъс А. Крам.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
