Първа част

Сбогуване

септември – декември 2003 г.

– Когато се върнем у дома, ще трябва да се разделим – каза Изабел.

– Добра идея – отговорих аз и се засмях.

Седяхме в една таверна на плажа. Тя бе заровила крака в пясъка. В соления морски въздух се носеше миризмата на стара мазнина за пържене. Тъкмо довършвах порцията си ципура с глътка местно вино – от онези, популярни сред туристите в Гърция. Но ако човек вземеше бутилка от него вкъщи, неизменно откриваше посредствения му вкус. Подобни вина се услаждат единствено в Гърция, и то при условие, че страната ти харесва. На мен лично не ми се нравеше особено.

Бях прекарал последните две седмици с Изабел в един гъмжащ от хлебарки апартамент в Матала. Почивката ни далеч не напомняше втори меден месец – нещата между нас не вървяха съвсем гладко. Но този факт не беше от значение. Утре аз щях да се върна в антикварната книжарница, а тя – във филмовия клуб. Крит нямаше да ни липсва много. Нито ние на него. Всеки разполагаше с времето си и обитаваше свой собствен свят. Обичах-ме се така, както е нормално след петнайсет години съвместен живот. Имахме един друг, а това не беше никак малко. Какво повече можеше да очакваме?

Изабел улови ръката ми. Измъкна рязко чашата вино от нея и я премести до чинията с рибени кости. Очите ѝ изглеждаха потъмнели. Синьо-сивите ириси бяха придобили антрацитен отблясък. Нима над Крит се надигаше буря? Или над челото ѝ бе надвиснало миниатюрно облаче?

– Изслушай ме – заяви Изабел. – Говоря сериозно.

Значи все пак се задаваше буря. Земята под стола ми се олюля. Не разбирах какво се случва. Усещах единствено заплаха.

– Съжалявам – добави тя. – Не искам да продължавам така.

Келнерът се приближи и остави две чаши узо на масата. Пожела ни „Наздраве!“, което, ако се съдеше по интонацията му, по-скоро означаваше: „Понякога се радвам, че хора, които дълбоко ненавиждам, осигуряват прехраната ми.“

– Ямас – отвърнахме аз и Изабел на гръцки.

После се възцари мълчание.

Очевидно беше мой ред да кажа нещо. Какво обаче? Не ставаше просто да подхвърля: „Ама ти сериозно ли говориш?“ Изабел вече го бе пояснила. Но защо се държеше така? Ситуацията ми се струваше нереална. Изпих узото на един дъх и с дрезгав глас изрекох най-глупавото, за което се сетих:

– Срещнала си друг мъж, така ли?

Добре, бих могъл да избера и патетичното: „В друг ли се влюби?“, или пък да превъзмогна себе си, като хладнокръвно задам въпроса: „Кой е той?“

Но аз не го направих. Вълните шумно се разбиваха в брега и в окото ми попадна капчица солена вода. Едва ли имаше по-подходящо място за нея. Сол при солта, вода при водата. Радвах се, че скоро си тръгваме.

– Явно нищо не разбираш – отбеляза Изабел. – Знаех си. От самото начало. Изобщо не се съмнявах.

– Но ние водим приличен живот – започнах колебливо. – Рядко се караме и понякога ни е много хубаво заедно.

– Именно там е проблемът, Артур – заяви тя. – Ти си дълбоко убеден, че това е достатъчно. Но аз не съм. Задушавам се.

Изабел извади цигарите от чантата си и запали една.

– Тогава не трябва да пушиш толкова – отвърнах.

Исках да я развеселя. Или поне да разсея себе си. Междувременно отпих вино директно от гарафата, което не вдигна особено акциите ми. Изабел обаче не се засмя. Тя изпусна силно дима от цигарата, сякаш се опитваше да изстреля към мен отровна стрела през бамбукова пръчка. И хоп! – право в гърдите.

Реших да пробвам пак.

– Сигурно е заради разликата във възрастта ни?

Защо не? Все пак ставаше дума за дванайсет години. Но ако съдех по погледа ѝ, очевидно не бях улучил причината.

Настъпи мълчание. Морето бе облякло тъмната си одежда и започваше леко да се вълнува. Взех вилицата и отстраних главата на рибата. Почувствах се като палач. Едно беше ясно – отново щях да се върна към пушенето.

– Какво точно ти липсва в нашата връзка? – продължих аз. – Приключение ли?

– Може би – отговори Изабел и по лицето ѝ премина сянка на огорчение, примесено със състрадание. – Но не каквото ти си представяш.

Откъде знаеше какво си представям? Признавам, че за петнайсет години брак човек неизбежно се сблъсква с тъмните страни на партньора си. Някои призраци трудно остават скрити за дълго. Но какво бяхме научили един за друг? Явно нищо. Абсолютно нищо.

– И какво си представям? – попитах аз.

– Чуй ме – започна отново Изабел. Тонът ѝ се смекчи, но звучеше все така заплашително.

Нейните студенти навярно познаваха този нюанс на гласа ѝ. Особено по-непросветените от тях. Безнадеждните случаи.

– Всичко ми се струва прекалено ограничено. Тесногръдо, педантично, предвидимо. Разбираш ли? Животът ни е рутина. Без вълнуващи събития или изненади.

Келнерът се зарадва, когато поръчах нова гарафа вино. Той се разрови в близката барака и донесе от там грамофон. После сложи някаква плоча. Първата песен беше „Собственик на самотно сърце“ на британците от „Йес“. Кълна се, Изабел може да го потвърди. Келнерът определено притежаваше талант за диджей. Прояви наистина тънък усет.

– Колко хубаво! – възкликнах аз, взех една цигара от кутията на Изабел и я запалих. – Пуснаха нашата песен.

Изабел ме погледна с недоумение. Не знаех дали реакцията ѝ се дължи на думите ми или на факта, че не бях пушил от десет години насам.

– Това не беше много умно – заяви тя.

Пак не ми стана ясно кое има предвид. Първите няколко дръпвания прорязаха дробовете ми като ножове. Закашлях се, но болката ми подейства добре, тъй като беше успокоително конкретна. Понятна, осезаема, логична.

Иззад една скала постепенно се подаде луната, съ-зданието на нощта. Не след дълго заблещукаха и звезди. Красива сцена, ако човек бе в състояние да ѝ се наслади.

– Всъщност тук е доста приятно – отбелязах аз. – Какво ще кажеш да останем още седмица?

– Ох, Артур – въздъхна Изабел. – Не се дръж детински. Хайде, да вървим.

Но аз не желаех да си тръгваме. Хванах се здраво за гарафата. Погледът ми шареше между Изабел и пламъка на цигарата. Едва се сдържах да не заровя глава в пясъка – в буквалния смисъл на думата. Така обаче рискувах да пропусна прекрасната музика в заведението. В момента звучеше „Очите ми виждат само теб“. Без капчица милост келнерът явно възнамеряваше да представи целия любовен репертоар на ресторанта, който определено не отговаряше на настроението на Изабел. Личеше си, че не е влюбена. Тя махна на келнера и поиска сметката. Аз поръчах още вино. Мъжът ни погледна въпросително и зачака да вземем решение. Двамата с Изабел започнахме да се караме. Или по-скоро аз се карах. Чувството беше хубаво. Истински семеен скандал – вероятно последният, който щеше да се разрази между нас.

Накрая, разбира се, платихме, без да получа нова гарафа вино.

– Недей, Артур. Това няма да оправи нещата.

Изабел понечи да ми помогне да стана, но аз не ѝ позволих.

– Виж – казах в последен опит за упорство и посочих с трепереща ръка една особено ярка звезда. – Венера!

– Не Венера – намеси се келнерът. – Вега. Венера утре сутрин.

Замахнах към него, за да избия от главата му всички астрономически хрумвания, но загубих равновесие и се строполих по лице на земята. На вкус пясъкът далеч не беше по-лош от виното, което предлагаха тук. Изабел изстена нервно. Нейният вопъл бе отправен към небесата, където не присъстваше Венера. Тя искаше да ми подскаже, че е взела правилното решение. И очевидно не търпеше възражение.

Изабел ме вдигна на крака. Не ѝ струваше големи усилия, тъй като вече се бях предал.

По пътя към апартамента не казах нито дума. Беше ми достатъчно трудно да координирам движенията си. Крачех бавно и достойно напред – същински танц на поражението.

Изабел ме пусна като тежка пазарска чанта пред входната врата и завъртя ключа. Веднага забелязах, че двуседмичните ни усилия да се сдобием с препарат против хлебарки са дали резултат. Не че гадините се бяха изпарили. Тъмно обратното – химическата атака ги бе-ше зашеметила и те не се разбягаха при включването на лампата. Така ни предоставиха шанс да се запознаем с действителния им брой.

Изабел изобщо не реагира. Не можех да повярвам. Сякаш дори не ги забелязваше. Подобно на надуваема лодка, тя се понесе над гъмжилото и стигна до хладилника. Подпря се уморено на него, сведе глава и въздъхна дълбоко. В този миг по китката на дясната ѝ ръка пропълзя хлебарка. Изабел отвори вратата на хладилника, извади бутилка вода и мигновено я пресуши. Животинките не съществуваха за нея. Нито пък аз.

Дали не си въобразявах? Може би страдах от халюцинации? Реших да проверя и стъпих върху една подвижна купчинка. Под крака ми се чу специфичният хрущящ звук. Събух маратонката си и разгледах подметката. Върху гумата определено се забелязваше нещо – раз-мазана кафеникавожълта маса. Хитинова броня с полепени по нея вътрешности.

Изабел свали тениската и панталона си, сгъна ги прилежно и ги постави на кухненския плот, директно върху гъмжилото. Отвори вратата на нашата спалня и влезе в своята.

Хубавото на всеки апартамент е, че има допълнителна стая. По думите на Хьолдерлин „дето е опасността, расте спасението също“. Но както и да е. Във всеки случай не се възползвах веднага от спасителното миниатюрно канапе. Чакаше ме работа.

Изпълнен с гняв, тръгнах на лов за хлебарки, въоръжен с двете маратонки. Размазвах ги навсякъде, дори директно върху хляба – нашия, нейния, моя. Не се нуждаех повече от хляб, не и в този живот. Отмъщавах на самия себе си. По едно време Изабел почука на вратата на спалнята, сякаш се стремеше да вразуми някой обезумял съсед.

Легнах направо върху кухненския под, заобиколен от мъртви хлебарки. След малко нещо се надигна в гърлото ми и аз избълвах остатъците от узо и вино. После явно съм задрямал, защото ми се присъни как двамата с Изабел, плътно прегърнати върху гърба на огромна буболечка, се носим в критската утрин към изгряващата Венера.

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“. Къде остана, Вега?


2

Нещата се развиха доста бързо, след като се върнахме във Виена. Изабел напусна жилището ни с такава решителност, сякаш ме бе хванала да се натискам с най-добрата ѝ приятелка в тоалетната на любимия ѝ ресторант. Тя събра вещите си в кашони от банани и ги изнесе с помощта на напълно непознати за мен мъже, които ме поздравяваха любезно. Аз им отвръщах, докато стоях облегнат на някоя врата с чаша в ръка. През повечето време ходех небръснат и се олюлявах още от сутринта. Излъчвах пределна невъзмутимост. След като камио-нът с последния натоварен кашон се изгуби от погледа ми, аз му помахах, яхнал перваза на прозореца. Срещата при адвокатите ни седмица по-късно продължи едва половин час. В крайна сметка бяхме здравомислещи хо-ра – не биваше да се поддаваме на излишни емоции.

– Ами... – успя да промълви Изабел, след като господа юристите си бяха тръгнали.

– До следващия път – казах.

Тя хвана ръката ми и я задържа по-дълго от очакваното. Твърде силен удар по самообладанието ми. Съвсем се увлякох и реших да попитам:

– Ще се видим ли отново?

Гласът ми прозвуча ужасно. Без никаква следа от хладнокръвие и мъжественост, все едно всеки момент щях да се разплача.

– Може би – отвърна Изабел и побърза да издърпа ръката си. – Но като приятели. Когато си готов, разбира се.

Това беше прекалено. Без да искам, сам бях причинил поражението си. С моите камъни по моята глава. Поне успях да си тръгна с достойнство, след като събрах жалките остатъци от гордостта си. Не се обърнах нито веднъж, за да я погледна.

Предимството на раздялата ни: повече място за мен в жилището. Празнината, която Изабел бе оставила, разширяваше територията ми. Сега можех да се разположа на спокойствие в банята – арена на най-ожесточените ни битки за надмощие. Въпросът беше с какво да запълня свободното пространство. На огромната етажерка, където Изабел бе съхранявала колекцията си от видео-касети и дивидита, зееха дупки. Моите книги вече нямаше да съжителстват с филмите на Ридли Скот и Джон Карпентър. Най-после щях да освободя специалното издание на „Смъртта на Вергилий“ от присъствието на Лош вкус – абсурдното творение на ранния Питър Джаксън.

Изабел преподаваше история на киното. Беше се специализирала в жанрове като фентъзи, хорър и научна фантастика. Много ефектно. Академичната ѝ кариера не започна твърде блестящо (първоначално тя следваше публицистика), но пробивът дойде преди пет години. Едно малко и все пак престижно издателство, известно с постструктуралистичните си идеи, пусна на пазара неин ръкопис. Заглавието на книгата гласеше: „Настъпването на ужаса. Изследване върху Пришълецът І–ІІІ“. На гърба на изданието имаше снимка на Изабел, на която тя приличаше на Сигърни Уивър. Оттогава всичките ѝ приятели започнаха да я наричат Рипли. Понякога дори аз самият. Според мен Изабел винаги бе изглеждала като Сигърни Уивър, но беше по-красива от нея.

Тя получаваше покани да изнася лекции в редица киноакадемии. Даваше интервюта и пишеше анализи на филми, които не се бяха сторили достатъчно зловещи на предишни кинокритици. Най-голямата ѝ гордост обаче беше седмичната коментарна колонка в един хамбургски вестник. Изабел се сприятеляваше с все по-млади и бохемски настроени хора. Носеше слънчеви очила късно вечерта и обличаше кожени якета в непоносими жеги. Ходехме заедно на тематични хорър сбирки, където специално се сервираше карпачо, кървавица и сашими. Седяхме на плюшени канапета във видеотеки, в които денем не влизаше жив човек.

Новите ѝ приятели ми допадаха. Но най-вече обичах да си оставаме вкъщи. Тогава Изабел пускаше филми само за мен. Слагаше едната ръка около врата ми, а с другата хващаше дистанционното. Беше в състояние да връща по двайсет пъти дадена сцена, за да ми обясни важен детайл от Нещото или Живите мъртви. На моменти кошмарните сцени ни караха да се прегръщаме още по-силно. Приличахме на двама влюбени тийн-ейджъри, отишли на тайна прожекция. Резултатите от кулинарните ми амбиции заменяха пуканките, а голямата чаша кока-кола отстъпваше място на бутилка бордо или шардоне. Във филма на Дейвид Линч „Човекът-слон“, един от любимите на Рипли, имаше сцена, в която недъгавият Джон Мерик беше преследван в метрото от разгневена тълпа. Притиснат натясно до някакъв писоар и без изгледи за бягство, героят отваряше уста и извикваше: „Аз не съм животно! Аз съм човешко същество!“ В този момент с Изабел се доближавахме още по-плътно един до друг, изпълнени със съчувствие. А когато в края на филма душата на Джон Мерик се извисяваше към звездното небе, ние ставахме почти едно цяло. След такъв филм дори моят дух се изкушаваше да изнесе кратка лекция за разобличаването на човешкото лицемерие в творчеството на Дейвид Линч.

Не разбирах кое точно ѝ се струваше тесногръдо в подобни вечери.