Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06.2011 23:31 - "Човек на тъмно" на Пол Остър - откъс
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1240 Коментари: 0 Гласове:
1



***

Сам съм на тъмно и мислено въртя света в главата си, докато се боря с поредния пристъп на безсъние, с поредната бяла нощ в голямата американска пустиня. На горния етаж дъщеря ми и внучката ми спят в отделни стаи, и двете са сами – четирийсет и седем годишната ми дъщеря Мириам, моето единствено дете, която спи самичка вече пет години, и двайсет и три годишната Катя, единственото дете на Мириам, която доскоро спеше с млад мъж на име Тайтъс Смол, но Тайтъс е мъртъв и сега Катя спи сама заедно с разбитото си сърце.

Ярка светлина, после мрак. Слънцето струи от всички краища на небето, после идва черното на нощта, безмълвните звезди, вятърът, който прошумолява в клоните. Това е рутинното ни всекидневие. Живея в тази къща вече повече от година, откакто излязох от болницата. Мириам настояваше да дойда тук; отначало бяхме само ние двамата и сестрата, която се грижеше за мен, докато Мириам е на работа през деня. Но три месеца по-късно животът на Катя рухна, тя напусна колежа за филмово изкуство в Ню Йорк и пристигна да живее с майка си във Върмтнт.

Родителите му го кръстили на името на сина на Рембранд, онова малко момче от картините на художника, дете със златиста коса и червена шапка, ученикът, размечтал се над уроците, малкото момче, станало млад мъж, който, поразен от болест, умира едва навършил двайсет години, точно както стана и с Тайтъс на Катя. Името е урочасано, име, което трябва да бъде забранено и завинаги извадено от употреба.

Често си мисля за смъртта на Тайтъс, за ужасната история на неговата смърт, за образите на тази смърт, за унищожителните последици от тази смърт, за скърбящата ми внучка, но сега не искам да продължавам по-нататък, не съм в състояние да го направя, трябва да ги отблъсна колкото е възможно по-далеч от мен. Нощта още не е напреднала и докато лежа тук в леглото, загледан в тъмнината, тъмнина така черна, че таванът не се вижда, започвам да си припомням историята, която започнах снощи.

Правя го, когато сънят отказва да ме навести. Лежа в постелята и си разказвам истории. Не че от тях ми олеква, но докато съм вътре в тях, помагат ми да не мисля за нещата, които на драго сърце бих забравил. Понякога обаче съсредоточаването ми е проблем и умът ми накрая се откъсва от историята, която се опитвам да си разкажа, и се връща към нещата, за които не искам да мисля. Нищо не може да се направи. Търпя провал след провал, всъщност по-често се провалям, отколкото обратното, но това не значи, че не продължавам да полагам усилия.

Сложих го в една дупка. Стори ми се, че това е добро начало, обещаващ старт, който да даде тласък на историята. Постави заспал човек в дупка, после стой и гледай какво ще се случи, когато се събуди и реши да изпълзи оттам. Говоря за много дълбока дупка в земята, около три метра, издълбана по такъв начин, че образува идеален кръг, с гладки вътрешни стени от плътна, здраво отъпкана пръст, толкова твърда, че повърхността й изглежда като печена глина, дори може би като стъкло. С други думи, като отвори очи, мъжът в дупката едва ли ще може да се измъкне оттам. Освен ако няма на разположение екипировка за алпинизъм – чук и метални шипове например, или пък въже, което да метне като ласо на съседното дърво. Но въпросният човек не разполага с такива приспособления и щом дойде на себе си, много скоро ще разбере в какво затруднение е изпаднал.

И точно така става. Човекът идва на себе си и открива, че лежи по гръб с очи, втренчени в някакво безоблачно вечерно небе. Казва се Оуен Брик и няма никаква представа как се е озовал на това място, няма никакъв спомен да е падал в тази цилиндрична дупка, за която решава, че трябва да има три-четири метра в диаметър. Сяда. За свое най-голямо учудване забелязва, че е облечен във военна униформа от груб сивокафяв вълнен плат. На главата си носи кепе, на краката – чифт здрави, доста износени ниски ботуши от черна кожа, вързани над глезените със стегнат двоен възел. Има две нашивки на ръкавите на куртката си, което ще рече, че униформата принадлежи на човек с ранг ефрейтор. Нищо чудно тази личност да е Оуен Брик, но човекът в дупката, чието име е Оуен Брик, не си спомня някога да е служил в армията или да се е сражавал на бойното поле в който и да било момент от живота си.

Поради липса на друго обяснение решава, че някой го е халосал по главата и временно е изгубил разсъдъка си. Когато понечва да опипа скалпа си обаче, в търсене на цицини и разкървавени места, не открива никакви следи от подутини, натъртвания, порязвания, изобщо от нещо, което да подскаже, че е наранен. Тогава за какво става дума? Дали пък не е преживял болезнена травма, която е поразила големи части от мозъка му? Може би. Но ако не успее да възстанови спомена си за въпросната травма, тогава ще остане във вечно неведение за случилото се. След това се заема да провери една друга възможност: дали пък не сънува, дълбоко заспал в собственото си легло вкъщи, впримчен в някакъв неестествено жив сън, който до такава степен прилича на живота в будно състояние и е толкова ярък, че границата между сън и съзнание се е заличила напълно. Ако това е така, значи трябва просто да отвори очи, да скочи от леглото, да влезе в кухнята и да си приготви сутрешното кафе. Но как да отвориш очи, след като те са вече отворени? Премигва няколко пъти с детинско упование, че това ще развали магията – но тук няма никаква магия за разваляне, а и вълшебното легло така и не се материализира.

Ято скорци прелитат отгоре, навлизат в зрителното му поле за пет-шест секунди, след което изчезват в здрача. Брик се изправя, за да огледа наоколо, и в този миг усеща предмет, който издува левия преден джоб на панталона му. Оказва се портфейл, неговият портфейл, и освен седемдесет и шест долара в американска валута, в него има шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк на някой си Оуен Брик, роден на 12 юни, 1977. Така се потвърждава онова, което Брик винаги е знаел, а именно че е човек, наближаващ трийсетте, който живее в Джаксън Хайтс, Куинс. Освен това е наясно, че има съпруга на име Флора и че в продължение на последните седем години е работил като професионален фокусник, като е давал представления предимно на детски рождени дни в целия град под сценичния си псевдоним Великия Дзавело. Тези факти обаче само още повече задълбочават мистерията. Щом е толкова сигурен кой е, тогава как така се е озовал на дъното на тази дупка, облечен – ни повече, ни по-малко – в ефрейторска униформа, без документи, без табелка с името му, без военна книжка, която да доказва ранга му?

Не минава дълго време, преди да се увери, че измъкването оттук е невъзможно. Цилиндричната стена е прекалено висока, а когато я ритва с ботуш, за да се опита да издълбае повърхността й така, че да си направи нещо като опорни стъпала за краката, единственият резултат е, че го заболява палецът. Нощта се спуска бързо, застудява – влажен пролетен хлад, който прониква в тялото му, и макар вече да го обхваща страх, засега Брик е повече озадачен, отколкото уплашен. Въпреки това започва да вика за помощ. До този момент около него е царяла пълна тишина, което го е карало да мисли, че се намира в някое отдалечено, ненаселено място насред глухата провинция, където няма други звуци, освен някой птичи крясък от време на време или пък шумоленето на вятъра. Но ето че като по команда, като че по силата на някаква изкривена логика на причинно-следствените връзки, в мига, в който изкрещява думата ПОМОЩ, в далечината гръмва артилерийски огън и притъмнялото небе грейва, разчертано от бледите комети на унищожението. Брик долавя и звука на картечници, на избухващи гранати и на този фон – без съмнение на мили оттук – глухия хор на виещи човешки гласове. Значи война, разбира той, и той е войник в тази война, но не разполага с оръжие, тоест няма начин да се защити в случай на нападение. За пръв път, откакто се е събудил в дупката, той наистина е здравата уплашен.

Виковете продължават да отекват повече от час, след което постепенно заглъхват и стихват напълно. Малко след това Брик чува далечния вой на сирени, което, както си мисли, означава, че пожарникарските коли препускат към сградите, сринати по време на нападението. После и сирените замлъкват и всичко отново потъва в тишина. Треперещ от студ и страх, Брик тръгва да обикаля ограниченото пространство на цилиндричния си затвор, но е много уморен и когато на небето изгряват звезди, той се просва на земята и най-накрая успява да заспи.

Рано на следващата сутрин го събужда глас от горния край на дупката. Брик вдига поглед и зърва мъж, който наднича над ръба, и тъй като вижда само лицето му и нищо друго, решава, че мъжът е легнал по корем на земята.

Ефрейтор, провиква се мъжът. Ефрейтор Брик, време е да си размърдаш задника.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1680620
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205