Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2011 10:29 - Законът за трите отрицания
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1265 Коментари: 0 Гласове:
1



Поканата за приема по случай десетгодишнината на холдинга „Планета” Селуянов получи без проблеми.

Предния ден седя цели два часа в кабинета на заместник генералния директор по персонала и в крайна сметка заедно с новата информация отнесе със себе си и покана за двама, която се закле да използва не за да заведе мацка на светския купон и да се натъпче безплатно, а изключително със служебна цел.

Заместник генералният директор Исканцев, както се стори на Селуянов, искрено тъгуваше за Галина Василевна Аничкова.


– При Галина Василевна ходеше дъщерята на жена ми от първия й брак. Момичето имаше извънредно тежка депресия, а след курса при Аничкова буквално разцъфтя. Без никакви хапчета! За мен беше много важно да не се тъпче с лекарства, разбирате ли?

– Разбирам – кимна Селуянов. – Вие откъде научихте за Аничкова? Кой ви свърза с нея?

– Един приятел, собственик на търговска фирма. Работите му изведнъж тръгнаха някак много успешно, аз естествено се поинтересувах къде се крие тайната за това, та той ми разказа за Галина Василевна и как сключил с Аничкова корпоративен договор. Използвал много правилен според мен метод. Нали нашият руски човек ужасно мрази да си признава, че има проблеми и ходи при психолог или при психоаналитик. И се старае да скрие това. А проблеми съществуват и е съвършено очевидно, че те пречат на успешната работа, а ако отделни служители не работят добре, какъв резултат могат да имат всички заедно?

– Никакъв – съгласи се Николай. – И какво е направил вашият приятел от търговската фирма?

– Съобщил е на целия личен състав, че фирмата плаща услугите на психолога за всички. При това никой не е длъжен да се отчита или да съобщава на някого дали ходи на сеанси при Аничкова или не. Нещо повече, дори е желателно всичко да е строго конфиденциално. С Аничкова се сключва нещо като трудов договор, в който пише, че тя в течение на шест месеца е един вид щатен психолог на фирмата и работи с всички, които пожелаят. За това й се плаща гарантирано възнаграждение, доста високо. Ние постъпихме по подобна схема.

– Нещо не ви разбрах – спря го Селуянов. – Нали на Аничкова е трябвало да бъде платен всеки сеанс?

– Да.

– Как тогава сте могли да знаете предварително колко души ще потърсят помощта й и колко сеанса ще проведе тя за тези шест месеца?

– Не знаехме. Съдехме по средните показатели. Аничкова вече на няколко пъти бе работила за фирми и от нейния опит излизаше, че към услугите й прибягва всяка десета жена от служителите, а мъжете – само в единични случаи. Крайно рядко, с една дума. Ние пресметнахме колко жени от нашия персонал може хипотетично да пожелаят да ходят при кинезиоложката, но колективът ни е предимно мъжки, жени работят най-вече във финансовия и в рекламния отдел. Та така, пресметнахме броя на жените, добавихме няколко единици за мъже и получихме сума на хонорар, която задоволи и нея, и нас.

– Ами ако при Аничкова бяха отишли по-малко хора от планираните? Щяхте да платите ненужно повече.

– Значи това е наш риск. – Исканцев разпери ръце. – Поехме го.

– Ами ако беше станало обратното, ако при нея бяха отишли повече от предвидените хора, Аничкова би трябвало да работи безплатно с част от хората.

– Това е неин риск. И Галина Василевна се съгласи да го поеме. Тя каза, че в практиката й се е случвало и така, и иначе, но в крайна сметка средностатистическият показател пак се запазва. Разберете, Николай Александрович, ние сме принудени да запазваме конфиденциалността. Ако бяхме настояли служителите да носят в счетоводството бележки от Аничкова, потвърждаващи, че с тях е проведен сеанс, цялата идея щеше да се провали. Никой нямаше да отиде при нея, освен най-любопитните. Щяха да отидат, забележете, не онези, които наистина се нуждаят от помощта на психолог, а онези, на които им е просто интересно що е то кинезиология и които освен това не страдат от комплекси и не се страхуват да признаят, че са посещавали психолог. Не, не, и моето собствено разбиране за ситуацията, и опитът на всички други фирми, с които е работила Аничкова, показват, че само пълната дискретност може да даде положителен резултат. Естествено има хора, които с удоволствие разказват на колегите си за своите посещения при такъв специалист, но те са много малко, уверявам ви.

– Тоест лично вие не знаете кой от персонала на „Планета” е ходил при Аничкова?

– Нямам представа.

– И дори не знаете приблизително колко души са потърсили помощта й?

– Не, Николай Александрович, не знам.

– Ами ако Галина Василевна беше жива, бихте ли могли да я попитате?

– Странен въпрос... – Исканцев се повъртя във фотьойла, потърси с очи нещо на тавана, но най-вероятно не го намери, защото отново погледна Селуянов. – Тя нямаше да ми отговори. По-точно... Ако я бях попитал колко души от нашата фирма ходят на нейните сеанси, тя естествено щеше да отговори, нали това е необходимо за оценка на финансовата страна на нашите отношения с нея. Но нямаше да ми каже имена. Със сигурност.

– Защо сте толкова сигурен?

– Тя има такава репутация. Това е неин железен принцип. Никога и при никакви условия не е разгласявала имената на своите клиенти, да не говорим, че и с никого не е обсъждала техните проблеми.

Селуянов неведнъж бе чувал това, тъй като след гибелта на Аничкова оперативните работници бяха разпитали огромен брой хора - както клиенти на Галина Василевна, така и просто познати и приятели.

– Излиза, че ако намеря сред вашите сътрудници поне един клиент на Аничкова, този човек не може да ми каже имало ли е други клиенти и кои именно – уточни Николай.

– Най-вероятно така ще стане. Освен ако говорите с две близки приятелки, които знаят всичко една за друга. А вие всъщност накъде биете?

– Ами имам си едно съображение... Разбирате ли, за разлика от вас, аз знам имената на онези ваши служители, които са ходили на сеанси при Галина Василевна.

– О, нима? – вдигна вежди Исканцев. – Откъде, ако може да попитам?

– От личните книжа на Аничкова. Тя наистина не е разказвала нищо на когото и да било, но е правила бележки за себе си. И на мен ми е нужно да разговарям подробно с тези хора.

– Защо? Какво могат да знаят те за убийството? Или подозирате някого от тях? Глупости! – решително отсече Исканцев. – За какво му е на някого да убива своя психолог?

– Е, и вие пък сега, недейте така – побърза да го успокои Селуянов. – Ние не подозираме в нищо никого от тях. Но обстоятелствата са се стекли така, че всички те са били на сеанси при Аничкова в навечерието и в деня на смъртта й. И може би тя им е казала нещо, например за заплахи или че я шантажират, или че се страхува от нещо, или че някакви странни събития стават в живота й. За нас е важна всяка дреболия, включително за настроението, в каквото е била Аничкова преди убийството. Но ако аз започна да викам тези хора в милицията или да разговарям с тях в помещението на фирмата, всички ще разберат защо се интересувам именно от тях и ще бъде нарушена въпросната конфиденциалност, за която вие сте така загрижен. И струва ми се, аз знам как да разговарям с тях, за да не предизвикам у никого излишни въпроси.

Селуянов лъжеше вдъхновено и без запъване. Никой от служителите на „Планета” не бе ходил при Аничкова нито в деня на убийството, нито предишния ден. Всички, с които тя бе общувала през последните дни преди гибелта си, вече по десет пъти бяха разпитани от детективите и много внимателно – от следователя. Галина Василевна не се бе оплаквала на никого нито от заплахи, нито от шантаж, нито от странни събития, била весела, жизнерадостна и приветлива, както винаги.

Трябваше му обаче хитър и незабележим начин да се добере до Любов Григоревна Кабалкина, която си бе уговорила среща с Аничкова, а после, кой знае защо, бе решила да скрие този факт. Защо ли? От кого да го скрие? Та нали Аничкова и бездруго не би казала на никого.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1680657
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205