* * *
След още един час в опознаване на квартал „Маре“ и добавяне на още няколко имена на бистра и магазинчета в бележника ми аз приех следобеда си за огромен успех и се опитах да открия обратния път към хотела. Изгубих се само два пъти, но накрая, изпълнена с гордост, се понесох щастливо през фоайето на хотела. Очевидно смяната на Ален беше свършила. Първото нещо, което направих, когато се върнах в стаята си, бе да включа лаптопа си. Логото на „Епъл“ светна успокояващо срещу мен. Изхлузих чехлите си и се приготвих да се отдам на продължително творческо писане.
Приключенията на Анджела: Сакре бльо
Вече спокойно мога да кажа, че първите ми двайсет и четири часа в Париж не бяха точно това, на което съм се надявала. Нямаше никакво каране на велосипед по Левия бряг на Сена в бретански полички, нямаше никакви панталони от Капри. Нямаше дори вездесъщите барети. Обаче аз вече реших да погледна на нещата от по-позитивната им страна и да се отдам на типичната френска радост от живота, не съжалявам за нищо и прочее шансони.
И ако трябва да бъда честна, като изключим факта, че имам убийствена синина на окото (препънах се в обувките на гаджето си през нощта – не, не ви лъжа! Отношенията ни не са претърпели драматичен обрат към по-лошо!), мисля, че ще заобичам Париж. В сравнение с Лондон и Ню Йорк тук всички са много красиви, готини и отпуснати. Всяка втора сграда по улиците е бар, а онези, които не са барове, са кафенета и ресторанти, които се надпреварват да ти навират в ръцете чаши с вино и бира. Нищо чудно, че Франция има репутация на тотален шик! Самият град също е много красив. Снощи, например, видях Нотрдам целият осветен и едва не се разплаках. И не само защото ми се наложи да се връщам пеш до хотела, без никаква представа накъде вървя, във взети под наем, но пък запазени съвсем здрави дванайсетсантиметрови токчета. Имах чувството, че се нося по реката, а тя всеки момент може да се оттече или да се изпари, или нещо подобно. Просто беше твърде приказно, за да бъде истина. По-точно казано, нямах чувството, че се нося по реката. Имах чувството, че вървя по нажежени въглени и натрошено желязо. Ох!
Обаче не се притеснявайте, че сега ще изпадна в романтични излияния. Както не изпаднах и снощи, разбира се. И онова, което ме върна обратно на земята, си бях, както винаги, самата аз. Само че този път паднах не на задните си части, а върху лицето си. Така ми се пада, задето ставам посред нощ да ходя до тоалетната! Или по-точно, така ми се пада, задето бях пила толкова много, че посред нощ да ми се доходи до тоалетната. Не съм много сигурна кое беше, ама нейсе.
Както и да е. Просто исках да се включа в блога си и да съобщя на всички вас, че съм добре. Извинете, че не бях на разположение два дена, обаче имаше проблем с намирането на зарядно за лаптопа ми (тъпите „Мак“-ове!), а и блекбърито ми не работи (някой да е имал нещастието да чака сигнал от „Веризон“ във Франция?). Няма значение. Важното е, че вече пак съм на линия и че нямам търпение да чуя вашите съвети! Да знаете, че всеки от тях може да се озове в списание „Belle“! Обаче сега трябва да вървя. Имам само три часа, докато Бруклин се прибере от дългия си, труден ден на даване на интервюта (горкичкият!), а аз трябва да го изведа за импровизирана вечеря по случай рождения му ден. И да знаете, че най-малко два от тези три часа ще бъдат посветени на опити да прикрия синините по лицето ми, защото иначе няма да има влюбени погледи по време на вечерята. Опасявам се дори дали ще може да преглътне нещо.
Е, се ла ви...
Изпратих статията за блога и изключих компютъра. Странно. Нямах никакъв отговор от Мери, макар да бях сигурна, че в момента е на бюрото си. А другите имейли, включително спешното запитване от парагвайската банка, ще трябва да почакат, докато не си взема дълга и много гореща вана.
* * *
Преди да се преместя да живея в Ню Йорк, ми бяха необходими не повече от три минути, за да реша какво да облека за срещата с гаджето си. И обикновено това беше всичко, което се намираше най-отгоре в купа дрехи за гладене и което не изглеждаше много омачкано. Но ето че само след година живот с Джени вече не можех да избера между чифт черни дънки, чифт черни чорапи и три абсолютно еднакви тениски с остри деколтета в черно, бяло и сиво. След като пробвах и трите, избрах бялата, която си вървеше отлично с впитите ми дънки, бебешко сините лубутенки на Виржини и дълга, изящна сребърна верига с красив аквамарин, която си бях взела при последните си обиколки из „Маре“. Не бях много убедена дали можеше да мине за покрит от застраховката заместител на предмет от първа необходимост в повечето работни места, но в случая ставаше въпрос за списание „Belle“. Може ли едно момиче да излезе в Париж, в петък вечер, за трийсетия рожден ден на приятеля си, без съответния аксесоар? Не може, разбира се. Обаче допълнителните количества грим, които си бях купила на връщане в хотела, категорично можеха да се наредят сред продуктите от първа необходимост – както и да го погледнеш. Благодарение на тях, към осем вече почти не можех да видя наранената си буза и посиненото око. Особено ако осветлението е сумрачно. И ако пусна косата пред лицето си. И не вдигам очи. Накрая, доволна, че изглеждам приемливо, аз се настаних на фотьойла до прозореца и започнах да редактирам първите абзаци на статията си за „Belle“, очаквайки завръщането на Алекс.
Трийсет минути по-късно обаче все още си чаках. Затворих лаптопа и се разходих по каналите на телевизията, опитвайки се да се успокоя от факта, че фотьойлът все още мирише на Алекс, и да не се ядосвам от факта, че фотьойлът мирише на него, защото той бе изкарал половината от нощта тук. След още десет минути в гледане на френската версия на „Колелото на съдбата“ в главата ми просветна, че мога да се обадя на телефона на Алекс от стационарната линия на хотела. Отидох до леглото, хванах в едната си ръка моя мобилен телефон, в другата – слушалката на хотелския телефон, и се опитах да се досетя как да проведа един международен разговор. Но когато пет минути по-късно вратата на стаята прещрака, аз бях стигнала едва до момента, когато захвърлям слушалката на леглото и редя мръсни думички по неин адрес.
– Аха! Момент за снимка! – възкликна Алекс от вратата.
– Къде беше? – почти не изкрещях. – Вече е почти девет!
– Не се ли бяхме уговорили за девет, а? – усмихна се като виновно дете той и се почеса по главата.
– Ти каза в осем! – отвърнах, като поставих ударението на „ти“.
– Божичко, Анджела, съжалявам! – запримигва той. – Очевидно съм се отнесъл. Е, готова ли си вече?
– Да – отговорих, автоматично изпълнена с чувство за вина. Все пак той беше този, който трябваше да работи и на рождения си ден, така че би трябвало да му простя. И ако наистина си е мислел, че срещата ни е в девет, все пак се прибра петнайсет минути по-рано. Изправих се и се завъртях пред него. – Добре ли съм?
– Изглеждаш страхотно – кимна той, прекоси стаята и хвана внимателно лицето ми. Целуна ме нежно и се вторачи в раните. – Боли ли още?
– Всъщност, да – кимнах и стиснах устни, за да разпределя равномерно какъвто гланц там бе останал по тях. – Много гадно ли е?
– Дори не го виждам – отбеляза той и отметна назад внимателно поставената ми пред лицето коса. – Ти наистина изглеждаш страхотно! И аз наистина съжалявам, че закъснях!
– Не се притеснявай! – кимнах и го целунах. – Все пак е твоят рожден ден, значи можеш да правиш онова, което си поискаш!
– Благодаря. Но като че ли положих огромни усилия да забравя този факт. – Прокара пръст от косъмчетата на тила ми по целия ми гръбнак и после обратно към тила ми. – Значи мога да правя всичко, което си поискам, така ли? Сигурна ли си, че не искаш да го отпразнуваме тук?
Загледах се във високите му скули и тъмните му очи и сериозно се замислих.
– Имат много добър румсървис – прошепна Алекс, изписвайки поредица от осмици по гърба ми.
– Смятам да се почувствам обидена от факта, че единственото, което ти е необходимо, за да ми влезеш в гащичките, е да ми обещаеш румсървис! – промърморих със затворени очи и разтапящо се сърце.
– Имат пържени пържоли.
– Няма значение.
– Сенян.
– Какво ще рече това?
– Кървави. Леко запържени отвън и напълно сурови вътре.
– Олеле!
– И ще ти позволя да ми изпееш „Честит рожден ден“!
– Не мисля, че това ще помогне много, а ти? – И колкото и да ми беше трудно, аз се изтръгнах от прегръдката му и се опитах да възвърна твърдостта на гръбнака си. – Независимо дали ти харесва или не, излизаме да вечеряме навън! Все пак това е трийсетия ти рожден ден!
Алекс пъхна ръце в джобовете си, усмихна се накриво и промърмори:
– А човек би си помислил, че може да прави каквото си иска на рождения си ден.
– Така и ще стане, само че после – отговорих и се изчервих от наглостта си. – Но не забравяй също така, че ми обеща да ми покажеш Париж!
– Ами ако ти покажа нещо друго? – Алекс никога не се изчервяваше от подобни неща.
– Първо ме изведи на вечеря, а после ще видим! – отсякох, грабнах чантата си и се насочих към вратата с широка усмивка на лице.
