Истинският проблем с леглата, поне през викторианския период, бил в тяхната неразделна свързаност със създаващата най-много проблеми дейност – секса. В рамките на брака, разбира се, сексът бил необходим. Мери Уд-Алън, в популярната и влиятелна книга „Какво трябва да знае младата жена?“ уверява младите си читателки, че е допустимо да участват във физически интимности по време на брака, стига това да става „без следа от сексуално желание“. Смятало се, че майчините настроения и мисли по време на зачеването и през бременността се отразяват на плода дълбоко и безвъзвратно. Не се препоръчвало на партньорите да имат сексуални контакти, освен ако не са „в пълна симпатия“ един с друг, в противен случай ги застрашавала опасността да създадат сакато дете.
За да се избегне възбудата въобще, на жените се препоръчвало да дишат чист въздух, да избягват стимулиращи забавления, като четенето и игрите на карти и, преди всичко, никога да не използват мозъците си повече, отколкото е абсолютно наложително. Считало се, че да образоваш жените е не само пилеене на време и средства, но и ужасно вредно за крехкия им организъм. През 1865 г. в едно свое есе Джон Ръскин изказва мнението, че жените трябва да се образоват само дотолкова, че да могат да бъдат полезни на половинките си, но не повече. Дори американката Катрин Бийчър, която според разбиранията на времето е била радикална феминистка, защитавала страстно тезата, че жените трябва да имат равно право на пълно образование, стига да им се признаело, че им е нужно допълнително време, за да фризират косите си.
За мъжете главната грижа и предизвикателство било да не излеят и капка семенна течност извън свещените граници на брака – а дори и там не много, ако имало как това да се постигне по приличен начин. Както обяснява един авторитет, семенната течност, когато благородно се задържа в тялото, обогатява кръвта и съживява мозъка. Последствията от неоправданото изхвърляне на този природен еликсир означавало човек на практика да отслабне телесно и умствено. И така, дори и в брака трябвало да се проявява пестеливост на сперматозоиди, тъй като честият секс водел до получаване на „ленива“ сперма, която пък създавала отпуснато потомство. Като безопасен максимум се препоръчвал сексът един път месечно.
Разбира се, за ръкоблудство изобщо не можело и да се говори. Добре известните последици от мастурбирането включвали всички нежелани състояния, известни на медицинската наука, без да се изключва слабоумието и преждевременната смърт. Замърсяващите сами себе си – „жалки, противни, треперещи, бледи, изпосталели и пропаднали същества, които пълзят по земята“, както ги описва един хроникьор – били достойни единствено за съжаление. „Всеки акт на самозамърсяване е земетръс – гръм – смъртоносен паралитичен удар“ – заявява един експерт. Различни казуси илюстрират рисковете. Един лекар на име Тисо описва как един от пациентите му се лигавел непрекъснато, от носа му се стичала водниста кръв и се „изхождал в леглото си, без да забележи“. Последните три думи въздействали особено унищожително.
Най-лошото от всичко било, че пристрастяването към ръкоблудството можело автоматично да се предаде на поколението, така че всяко такова порочно удоволствие не само размеквало собствения мозък, но и подкопавало жизнеността на още неродените. Най-пълният анализ на сексуалните опасности, да не говорим пък за изчерпателното заглавие, е на сър Уилям Актън: „Функции и разстройства на репродуктивните органи в детството, юношеството, зрялата възраст и старостта, разгледани в тяхната физиологическа, социална и морална взаимовръзка“, издаден през 1857 г. Той е човекът, който заявява, че мастурбирането води до слепота. Той е авторът на често повтаряния цитат: „Трябва да кажа, че мнозинството от жените не се измъчват особено от сексуални чувства от какъвто и да било вид.“
Подобни схващания оказвали влияние изумително дълго време. „Много от моите пациенти съобщават, че първият им акт на мастурбация се е състоял по време на някакво музикално представление“ – гласи мрачното и може би малко невероятно твърдение на д-р Уилям Робинсън в негов труд върху сексуалните разстройства от 1916 г.
За щастие науката се притекла на помощ. Един лек, описан от Мери Роуч в „Прас! Любопитното съчетание на секс с наука“, е бодящият пръстен, изобретен през петдесетте години на деветнайсети век, който се поставя на пениса преди лягане (или по всяко друго време). Отвътре пръстенът има метални шипове, които се забиват във всеки пенис, който непокорно се уголеми над определен като допустим малък размер. При други устройства се използвало електрическо напрежение, което да сепне обекта и да го доведе до състояние на покаяние и стреснато бодърстване.
Трябва да се отбележи, че не всички са били съгласни с тези възгледи. Още през 1836 г. един френски медицински авторитет на име Франсоа Лалман издал тритомно изследване, в което твърди, че честият секс означава крепко здраве. Това толкова впечатлило един шотландски медицински специалист на име Джордж Драйсдейл, че той формулирал философия на свободната любов и свободния секс, озаглавена „Физическа, сексуална и естествена религия“. Книгата е публикувана през 1855 г. и от нея са продадени 90 000 бройки, преведена е на единайсет езика, „включително унгарски“, както отбелязва “Речник на националните биографии” с обичайното си очарователно съсредоточаване върху безпредметните подробности. Ясно е, че в обществото е съществувал някакъв копнеж за по-голяма сексуална свобода. За жалост обществото не било готово да я допусне в продължение на още стотина години.

**********************
Ясно е, че не всички тези кошмарни болести са свързани с лошата хигиена, но хората не били наясно с това и им било все едно. Всеки знаел, че сифилисът се предава при сексуален контакт, който, разбира се, можел да се осъществи навсякъде, но въпреки това болестта била неделимо свързвана с баните. На проститутките обикновено се забранявало да се доближават на по-малко от сто крачки от обществена баня, а постепенно в Европа тези заведения били изцяло премахнати. Когато баните изчезнали, повечето хора загубили навика да се къпят – не че много от тях са го имали преди това. Миенето не е било съвсем непознато, а само леко селективно. „Мий си ръцете често, краката рядко, главата никога“ – гласяла популярна английска поговорка. Кралица Елизабет се къпела неизменно по веднъж на всеки месец, „независимо дали е нужно или не“, както гласи един много известен цитат. През 1653 г. хронистът Джон Ивлин записва в дневника си колебливо решение да мие косата си веднъж годишно. Ученият Робърт Хук миел краката си често (защото го намирал за успокояващо), но изглежда не достигал много над глезените. Самюъл Пийпс споменава за къпане на жена си само веднъж в дневник, който води в продължение на девет години и половина. Във Франция крал Луи XIII не бил видял баня почти до седмия си рожден ден.
Водата, когато изобщо я използвали, била използвана общо взето за медицински цели. През седемдесетте години на шестнайсети век Бат и Бъкстън били популярни балнеоложки курорти, но въпреки това мнозина изразявали съмнения. „Мисля си, че не може да е чисто, след като толкова много хора влизат заедно в една вода“ – отбелязва Пийпс по повод посещението си на минералните бани през 1868 г. Въпреки всичко установил, че му харесва и при първото си потапяне прекарал в басейна два часа, после платил на човек да го занесе до стаята му, увит в одеяло.
По времето, когато европейците започнали да се появяват по-масово в Новия свят, те вече привично миришели толкова лошо, че индианците почти винаги отбелязвали този факт. Нищо обаче не забавлявало туземното население повече от навика на европейците да секнат носовете си във фина носна кърпа, която после сгъвали внимателно и прибирали като скъп спомен.
Няма съмнение, че все пак някакви стандарти за чистота са съществували. Когато един наблюдател пише, че крал Джеймс I никога не се доближавал до вода, освен за да попие пръстите си с влажна салфетка, тонът му издава отвращение. Освен това трябва да се отбележи, че истински мърлявите хора са били известни с мърлявостта си. Сред последните били единайсетият херцог на Норфолк, който толкова яростно се съпротивлявал срещу водата и сапуна, че слугите му трябвало да изчакват да се напие безпаметно, за да го измият както трябва; Томас Пейн, памфлетистът – повърхността на неговото тяло представлявала непрекъснат пласт мръсотия; и дори рафинираният Джеймз Бозуел, чиято телесна миризма удивлявала мнозина, и то в онази епоха, в която такава реакция гарантирано е означавала нещо. Дори Бозуел обаче останал смаян от маркиз Д’Аржан, който носил долната си фланелка толкова много години, че когато най-накрая го убедили да я свали, била така слепнала с тялото, че с нея се отделили и парчета кожа. За някои мръсотията била повод за хвалба. Аристократичната лейди Мери Уъртли Монтагю, известна като една от първите дами пътешественички, била толкова мърлява, че след като се ръкувал с нея, един неин нов познайник не се сдържал и изказал удивление колко мръсни били ръцете й. „Какво ли ще кажете, ако видите краката ми?“ – отговорила лейди Мери весело.
Мнозина дотолкова не били свикнали да се излагат на контакти с големи количества вода, че перспективата наистина ги докарвала до ужас. Когато Хенри Дринкър, виден гражданин на Филаделфия, инсталирал душ в градината си през 1798 г., жена му Елизабет отлагала изпробването му цяла година, защото не се била мокрила цялата, наведнъж, в продължение на цели 28 години, както сама обяснила.
Към осемнайсети век най-сигурният начин да бъдеш изкъпан бил да полудееш. Лудите ги киснели във вода без мяра. През 1701 г. сър Джон Флойър започнал да защитава тезата, че студените бани са лек за множество болести. Аргументът му бил, че когато потопиш едно тяло в ледена вода, то изпитвало „ужаса на изненадата“, който пък съживявал притъпените и увредени сетива.
Бенджамин Франклин опитал друга тактика. По времето, когато бил в Лондон, свикнал да взема „въздушни бани“ – въртял се гол пред един прозорец на горния етаж. Това едва ли го е направило по-чист, но поне не му е навредило, а и поне е дало тема за разговор на съседите. Много популярно било също така, „сухото миене“ – да се триеш с четка, за да отвориш порите и, може би, да изчоплиш въшките. Много хора вярвали, че ленът има специалното свойство да отстранява мръсотията от кожата. Както казва Катрин Ашенбърг, „сменяйки ризите си, те се “миели””. Повечето обаче се борели с нечистотиите и миризмата или като се покривали с козметика и парфюми, или като не им обръщали внимание. Когато всички вонят, никой не вони.

****************************

В средата на деветнайсети век Лондон разполага само с 218 акра гробища. Покойниците били наблъскани в тях по невъобразим начин. Когато поетът Уилям Блейк умира през 1827 г., той бил погребан в Бънхил Фийлдс, при трима други покойници. По-късно над него били погребани още четирима. По такъв начин лондонските гробища поемали изумителни купища мъртва плът. Енорийската църква “Сейнт Мерилебън” имала гробище, малко по-голямо от един акър, в което били натъпкани около сто хиляди покойници. На мястото на националната галерия, на площад “Трафалгар”, някога се намирало скромното гробище на църквата “Сейнт Мартин”. Там, на площ от близо петдесет квадратни метра, били погребани седемдесет хиляди трупа, а в криптите вътре били погребани още незнайно колко хиляди. През 1859 г., когато църквата обявила намерението си да опразни криптите си, естествоизпитателят Франк Бъкланд решил да открие ковчега на големия хирург и анатом Джон Хънтър, за да го препогребе в Уестминстърското абатство, и оставил потресаващо описание на завареното вътре.
„Г-н Бърстол отключи тежката дъбова врата на крипта № 3 – пише Бъкланд – и осветихме с фенера си вътрешността, за да открием гледка, която никога няма да забравя.“ В мрака вътре имало хиляди и хиляди изпочупени и разхвърляни ковчези, навсякъде, сякаш стоварени там от цунами. Бъкланд търсил усилено цели шестнайсет дни, докато открил целта си. За жалост, никой не си направил този труд с останалите ковчези и те били струпани един върху друг и заровени в необозначени гробове другаде. В резултат на това, местоположението на тленните останки на голям брой известни личности – мебелиста Томас Чипъндейл, любовницата на крал Чарлс II, актрисата Нел Гуин, учения Робърт Бойл, миниатюриста Никълъс Хилярд, разбойника Джак Шепард и първия носител на името Уинстън Чърчил - бащата на първия херцог Марлборо, наред с много други – днес е неизвестно.
Много от църквите печелели най-добре от погребенията и не искали да се откажат от този доходоносен бизнес. Служителите на баптистката църква “Енон” на Клемънтс Лейн в Холборн (където сега е дворът на “Лъндън Скул ъв Економикс”), църковните служители успели да наблъскат в избата дванайсет хиляди трупа само за деветнайсет години. Не е изненадващо, че тази планина гниеща плът изпускала зловония, които нямало как да бъдат овладени. Почти нямало църковна служба, при която да не припаднат по няколко богомолци. Постепенно повечето изобщо престанали да ходят там, но църквата не престанала да приема покойници за погребване – свещеникът имал нужда от този доход.
Гробищните парцели били толкова претъпкани, че било невъзможно да забиеш лопата в пръстта, без да изровиш разлагащ се крайник или друга органична реликва. Полагали телата в толкова плитки и небрежно изкопани гробове, че те много често били изравяни от мършоядни животни или сами се показвали на повърхността, както става понякога с камъните в цветна леха, и се налагало да бъдат препогребвани. Опечалените в градовете рядко присъствали на самото погребване. Преживяването било много разстройващо, а освен това се смятало, че е и опасно. Изобилствали анекдотите за хора, припаднали от зловонието. Някой си доктор Уокър свидетелства на парламентарно разследване, че гробищните работници, преди да преместят ковчег, пробивали дупка в капака, мушкали в нея тръба и изгаряли събралите се вътре газове. Понякога процесът траел двайсет минути. Бил виждал как човек, който не взел обичайните предпазни мерки, бил повален моментално – „като ударен от гюле“ – от газовете, изпускани от пресен гроб. „Да вдишаш такъв газ, неразреден от атмосферния въздух, е равносилно на сигурна смърт“ – заявява той пред парламентарната комисия в писмения си доклад, и добавя мрачно: „а дори той да е разреден, води до заболявания, които обикновено завършват със смърт.“ Докъм края на деветнайсети век, медицинското списание “Лансет” публикува материали за хора, повалени от лошия въздух при посещение на гробищата.