Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.07.2011 12:36 - "Лятото и градът" на Кандис Бушнел - откъс
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1428 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Но когато излизам навън, осъзнавам, че цялата треперя.

Защо пък да не мога да стана и аз прочут писател? Като Норман Мейлър. Или Филип Рот. И като Франсис Скот Фицджералд и Хемингуей, и всички останали? Защо да не мога да бъда като тях?

Така де, какъв е смисълът да ставаш писател, ако никой не чете написаното от теб?!

Да ги вземат мътните и Виктор Грийн, и колежа „Ню Скул“! Защо непрекъснато трябва да се доказвам пред себе си? Защо не мога да бъда просто като Лил и всички да ме хвалят и окуражават? Или като Рейнбоу с чувството, че славата ѝ се полага по рождение? На бас, че Виктор Грийн никога не би запитал Рейнбоу защо иска да става писател!

Ами ако (сърцето ми се свива) Виктор Грийн е прав? Ако от мен не става писател?

Запалвам цигара и тръгвам напред. Защо изобщо дойдох в Ню Йорк?

Защо внезапно реших, че ще мога да превзема този град?

Крача бързо и спирам само, за да запаля следващата цигара. Докато се добера до Шестнайсета улица, май съм изпушила половината кутия.

Усещам, че ми се гади.

Едно е да пишеш за училищния вестник, а съвсем друго – да пишеш в Ню Йорк. Това е съвсем различно ниво. Това е планина, на чийто връх се мъдрят само малцина успели като Бърнард, а всичко надолу са масата мечтатели и драскачи, като мен.

А после има и хора като Виктор, които не се страхуват да ти кажат, че ти никога няма да стигнеш до този връх.

Захвърлям фаса си на тротоара и ожесточено го смачквам с крак. По булеварда минава камион и надува клаксона си.

    Писна ми! – пищя безпомощно аз, а писъкът ми се смесва с воя на клаксона.

Няколко човека ме поглеждат, но отминават. Аз съм просто поредният откачалник по улиците на Ню Йорк.

Продължавам бясно по тротоара към апартамента на Саманта, вземам стълбите по две наведнъж, отключвам трите ключалки и се хвърлям в леглото. Което ме кара за пореден път да се почувствам като натрапник. Намирам се върху легло с балдахин с черна кувертюра и чаршафи, които Саманта нарича копринени и обяснява, че предотвратявали образуването на бръчки. Само дето чаршафите са изработени от някакъв особено хлъзгав полиестер, така че ми се налага да ги притисна с крак за една от колоните на леглото, за да не им позволя да се свлекат на пода.

Сграбчвам една възглавница и я притискам върху лицето си. Мисля си за Виктор Грийн, мисля си и за Бърнард. И за това колко сама съм всъщност. И как непрекъснато ми се налага да се измъквам сама от дълбините на отчаянието, за да си дам кураж и да опитам още веднъж. Заравям лице във възглавницата.

Може би трябва да се откажа. Може би трябва да се прибера у дома. И след два месеца да замина за университета „Браун“.

При мисълта да напусна Ню Йорк гърлото ми се свива. Ще позволя ли на думите на Виктор Грийн да ме накарат да си тръгна? Трябва да поговоря с някого. Но с кого?

С онова момиче. Червенокосото. Онова, което намери чантата ми. Изглежда ми като човек, който би могъл да има какво да каже за моята ситуация. Тя мрази живота, а точно сега аз напълно споделям чувствата й.

Как се казваше? Ах, да – Миранда. Миранда Хобс. Сякаш чувам гласа й в ума си: „Х-о-б-с“.

Вдигам телефона и набирам „Телефонни услуги“.



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1736955
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205