С фенерчето в ръка, Уолт се движеше методично през храстите. Чу как Беатрис дращи по страничния прозорец на черокито и му се прииска да можеше да я пусне. Наетата от Гейл кола бе зарязана в една долчинка между два обрасли с дървета хребета, разположени в посока изток-запад. При този покров от елхови клони изглеждаше истинско чудо, че Гили е забелязъл топлинното излъчване, и Уолт прие това за знак, че е настъпил поврат в разследването. Случаите се обръщаха или в твоя полза, или в твоя вреда, и с времето той бе станал суеверен.

Видя го като бял проблясък - цвят, на който не му беше мястото в горската палитра. Приближи се със затаен дъх и за малко да повика Гили при находката си.

Отмести папратите, разкривайки гладката ръкохватка на бейзболна бухалка. Наведе се и се протегна по-напред, за да издърпа преплетените растения и да открие широкия край на бухалката.

Сърцето му биеше учестено, сякаш бе пробягал голямо разстояние или бе тренирал на лежанката. Отначало откритието го въодушеви, изпълни го с детска радост, бетонира теориите му и потвърди следователското му майсторство. Помисли си колко ли щеше да се впечатли Болд, щом разбере, че подозренията му към Винс Уин не само са били основателни, но и точно в целта.

Току под горния край на бухалката имаше ръждиво петно и нещо, което приличаше на човешка коса. Пред него бе оръжието на убийството и макар че тепърва му предстоеше да свърже изоставянето на автомобила със захвърлената бухалка и да направи проверка на времето, връзката с Гейл изглеждаше неизбежна. С малко късмет случаят можеше да бъде приключен до обяд, а камерите и репортерите да си заминат.

Той надяна хирургически ръкавици и се озърна назад. Беше изгубил от поглед Гили в гората. А далеч долу проблеснаха за първи път пристигащи фарове. И зад тях още един чифт. Екипът му щеше да е тук до минути и той се надяваше Фиона да е сред тях, за да има с кого да отпразнува находката.

Коленичи и тъкмо посягаше към средната част на бухалката - за да не докосне нито ръкохватката, нито следите от кръв, - когато фенерчето му освети релефен надпис с ръкописен шрифт, от който се четяха три букви: „тън".

Той разбираше от бухалки - особено „Луисвил Слагър" - и знаеше как са разположени логото и надписите върху различните марки. Това тук не съответстваше на нищо познато. Умът му автоматично заработи, мъчейки се да отгатне с името на кой играч е надписана тази бухалка и защо надписът е гравиран толкова високо. Завъртя я леко и се появи остатъкът от името: Енгълтън.

Звезден спонсор на Малката лига на Ууд Ривър: Майкъл Енгълтън.

Уолт замръзна, докато звукът от приближаващите се коли се усилваше. Смутен и замаян, той осъзна, че не диша. Тази бухалка трябваше да идва от колекцията с автографи на Винс Уин. Трябваше да докаже отвъд всякакво съмнение, че Уин е раздал правосъдие със собствените си ръце точно както бе заплашил, че ще стори.

Следващият образ в главата му бе този на Кайра Туливич, която беше надигнала бухалка и вървеше откъм къщата на Енгълтън към Уолт, докато той надничаше през прозореца на Фиона. Кайра, толкова травматизирана и измъчена, че не можа дори да произнесе речта си, без да я осени ярък спомен, който й попречи да продължи.

Колите се приближаваха. Уолт се поколеба с ръка върху бухалката.

- Може да е била открадната - изрече той на глас, после мигновенно млъкна, мислейки за мъжа от планината, или производителя на амфетамини, или онзи, който бе опустошил къщата на Бъркхолдър.

Стиснал здраво бухалката, той я понесе, като я държеше ниско и я полюшваше в ритъма на крачките си. Отправи се бързо към чакащия джип. Беатрис се разлудува, като го видя да се приближава. Фаровете на пристигащите коли идваха все по-близо.

Гили Менкез изникна от нищото зад изоставената кола.

- Шерифе?

Уолт спря и премести бухалката така, че Менкез да не я вижда.

- Да, Гили?

- Има ли още нещо, което да направя? – попита той.

- Иди да махнеш на колите да спрат, за да не повредят следите. Спри ги, колкото можеш по-далеч оттук, и им кажи да угасят фаровете. Побързай.

Гили хукна. Малко след това, когато фаровете угаснаха, Уолт отвори багажника на джипа си, изгаси вътрешната лампа, уви бухалката в синя мушама - същата, която бяха използвали, за да преместят тялото на Гейл - и напъха вързопа зад раницата за спешни случаи, в ъгъла зад задната седалка.

Каза си, че само съхранява улика, крие я, за да не узнае никой за съществуването й, така че да няма възможност за изтичане на информация към пресата, преди да я е регистрирал и анализирал както следва. Така че всяко доказателство, което тя предоставеше, да може да бъде използвано ефективно и правилно, преди да бъде опорочено от съда на общественото мнение.

Той не криеше улики. Не правеше нищо нередно.

Но тогава защо бе скрил бухалката от Гили? Защо я бе прибрал на тайно място в багажника на джипа си, вместо да документира мястото на откриването й със снимка - стандартната полицейска процедура при намиране на възможно оръжие на убийство?

Той затвори багажника и в този миг Фиона се появи в светлината на предните фарове на джипа. Зад нея изникна Бардж Леви, който носеше тежка раница в дясната си ръка. А миг по-късно и двама заместник-шерифи, единият от тях - Томи Брандън.

- Шерифе - извика Фиона, подмятайки две чанти с фотографска техника. Приличаше на скелет в слабата светлина. Крехка, бледа и изтощена, тя се приближи.

- Г-це Кеншоу - каза Уолт и гласът му изневери.