- Не бих искал да съм на твоето място – рече ми Емо и ме погледна, леко наклонил глава на една страна. На лицето му бе застинала някаква загадъчна усмивка тип Мона Лиза, като в същото време очите му се смееха на глас. Той и да искаше не би могъл да бъде на мое място, тъй като в момента седеше кротко в инвалидна количка, отпуснал ръце в скута. – То колко бяха – осем, не девет години – една преди казармата, ергенувахме, какво ти ергенуване, направо беснеехме всяко лято там, а ти сега отиваш с жена, та и с две дъщери точно във възраст, на каквато ние сваляхме чужденките. Ужас! Как ще го понесеш?
- Все ще го преживея някак си – отвърнах несигурно. Емо е най-добрият ми приятел, но напоследък го закъса с тежка болест и нашето дивеене на младини остана само в спомените ни. – Какво да правя след като там пращат съпругата ми лекарка, а не на Лазурния бряг, да речем.
- Толкова ли щури бяхте бе, бате? – поинтересува се Роси, сестрата на Емо, която от години живееше в Германия и се бе върнала да изкара лятната си почивка.
- Не просто щури, Росе, - обадих се аз вместо Емо, - безумно щури, щуро щури, не просто няма думи, които да опишат един непрестанен купон – секс, алкохол, рок, море, младост… Наркотици тогава още нямаше и слава Богу, защото със сигурност нямаше да сме живи сега. Ех какъв живот! Ти беше много малка тогава и брат ти те пазеше от покварата.
- Спомняш ли си финландката – обади се Емо и дяволито примигна няколко пъти.
- Всичко си спомням – отвърнах. – Сякаш беше вчера. Никакви езици, освен финландския не знаеше мацето и когато и универсалния език на ръцете не помогна, ти изряза едно стилизирано сърце от диня и заби ножа в него. Това направо я просна на дюшека – Емо гледаше с доволна физиономия. – Спомням си също, Росе, когато забърсахме две германки, които сигурно не бяха подозирали преди да излязат в странство, че съществува друг език, освен немският. Аз още го поназнайвах – учех го в Института, но брат ти освен английски. на друг нито приемаше, нито предаваше. Е, руски или нещо подобно говорехме всички, но той вършеше работа най-вече при полякините, чехкините и руските девушки, разбира се. Та, шпрехам си аз с моята мадама, а Емо и другата само се гледат. Ама как се гледат – мълнии на похот летят и в двете посоки. По едно време брат ти седна до нея, гушна я и й зашепна нежно в ухото. На български, разбира се. Ама само да знаеш какво й зашепна, такива, че и най- закоравелия каруцар да чуеше само половината от казаното и щеше да падне от капрата под опашката на коня. Нещо щял да й спука, друго да смачка, трето не знам какво си да прави цяла нощ и при това с най-нежният глас, който бях чувал. Германката отначало ме погледна въпросително, аз „преведох” нещо в смисъл, че е много хубава, обича я от цялото си сърце и други подобни, после млъкнах. А, Емо продължаваше с пълна сила. Мацето помълча известно време, после се почувства неловко и взе да клати глава и да вика: „я, я”, „я, я”.
- Айде стига, бе! Вие ме взехте за канарче – възнегодува Росето.
- Нищо подобно, Росе, всичко си е самата истина и то само една хилядна от всичко, което сме преживели там. Брат ти беше най-великият гларус на ММЦ-то. Винаги изискан, възпитан, с брилянтни обноски към дамите. Нищо общо с ширещата се простотия сред другите гларуси. Е, и той си имаше слаби места – значи, една мръсница да имаше в радиус от два километра и веднага му се лепваше. Обратно на моя случай – една девица да имаше на двойно по-голямо разстояние, тя се закачаше за мен. Това си имаше и хубавите и лошите страни. От една страна, пътят до леглото при мен бе по-труден и не много сигурен. От друга, често вечер аз си пийвах ракийката в кръчмата, а брат пиеше лекарства. Спомняш ли си онези полякини, Мис ММЦ и приятелката й – попитах Емо.
От негова страна се разнесе весело хихикане, после направи престорено строга физиономия и рече:
- Хайде, хайде, не ми се прави на благородна девица! Я кажи на Росето за оная баварка, дето като те гушнеше и ти с твоите метър осемдесет и четири направо изчезваше някъде между цици и друга плът.
- Да бе, и какъв немски говореше – сигурно затова някакъв си техен крал си говорел само с конете на този език. Навярно само те са го разбирали, аз не можах
- Не отклонявай темата – сгълча ме Емо. – Въпросът беше как се справяше с тая планина от месо и мускули. Тя не беше прост дебела, дори имаше добра фигура с перфектни пропорции, но всичко това в огромни размери.
- Ами, справях се – отвърнах скромно – на тези години нищо не можеше да ми се опре.
- Вярно е – потвърди приятелят ми – особено като се вземе в предвид исландката, която свали веднага след баварката. Все ме беше страх да не те арестуват за педофилство и не се успокоих докато не видях в паспорта й, че е на двадесет и пет – две години по-стара от тебе тогава. А изглеждаше не повече от четиринадесетгодишна, една такава крехка, фина, сякаш направена от лед.
- Да бе, като си лягахме, все внимавах да не я счупя.
Росето гледаше невярващо ту единия, ту другия.
- Росе, няма лъжа, повярвай! – успокоих я аз. – Всичко е истина - и това, което чу, и че всяка вечер в главния ресторант на комплекса имахме запазена маса за дванадесет души и всичко което друг път ще чуеш, защото сега трябва да тръгвам.
Емо ме погледна развеселен и заръча:
- Да пиеш в „Бисер” една голяма гроздова за мен. Ама така както аз си я пиех, със същия табиет. Спомняш ли си?
Спомнях си.

За ММЦ-то времето бе спряло да тече. Нямаше построена нито една нова масивна постройка, по-голяма част от старите се използваха по основното им предназначение, а останалите зееха пусти, но не бяха разрушени и не показваха с нищо, че вече са на възраст, която будеше уважение. Върху основите на част от старите бунгала бяха построени нови така, че да се избегне унищожаването дори и на една тревичка. Новите бунгала предлагаха приличен лукс и бяха приютили тумби тинейджъри от Русия и Румъния. Имаше няколко нови капанчета, но и те бяха вдигнати върху стар фундамент. Единствените промени във времето се наблюдаваха при дърветата – от едва надвишаващи два човешки боя преди повече от двадесет години, сега те се стрелкаха високо в небето и изграждаха прекрасна смесена гора от преобладаващ дъб, по-малко габър и тук там по някоя самотна бреза или мощен средиземноморски бор. Тук очите си почиваха от гледката по пътя – подредени край морето кичозни замъци в стил чалгабарок. Каквото слушаш, в такова и живееш.
Настанихме се набързо, жената и щерките изприпкаха на плажа, а аз се впуснах из комплекса. По алеите между бунгалата почти не се срещаха летовници и аз си помислих, че е напълно нормално – по това време всички трябваше да са край морето. По-късно разбрах, че това ми предположение е безкрайно далеч от истината. Рано сутрин, преди изгрев, когато отивах на риболов, тълпи млади хора преплитаха натежали крака към бунгалата, вперили поглед в нещо, което само те виждаха. По-голяма част от тях нежно гушкаха двулитрови бутилки с бира, от време на време ги надигаха и дълго и шумно пиеха.
Наближих „Бисер” и ми се стори, че има нещо нередно, по-точно нещо го няма, липсва от неговия изглед. Изчезнали бяха масите и столовете от терасата, която гледаше към морето и където ние винаги сядахме. Сега тя се ширеше гола и грозна, лишена от живот. Ние никога не бяхме сядали вътре в ресторанта и аз се чудех, как ще изпълня заръката на Емо. Заобиколих към централния вход и установих, че задачата е още по- трудна. Пред вратата на ресторанта стоеше портиер и възрастни летовници с ненашенски вид минаваха край него, показваха му някакво картонче и влизаха в главната зала. От един продавач на сладолед научих, че „Бисер” вече не е ресторант в пълния смисъл за подобно заведение, а по-скоро нещо като стол към курортния пакет „ол инклузив”, което ще каже показваш картончето, влизаш и плюскаш на корем. После създаваш проблем на спасителите и медицинския персонал (това го разбрах по-късно).
Няколко дни обмислях положението, но накрая разбрах, че само с мислене ракия не се пие. Тази вечер пред входа на „Бисер” седеше един оранжев потник със сини бермуди и от тях преливаха в изобилие бицепси, трицепси и останалата мускулна анатомия в не по-малко количество и със същото завидно качество. Тази камара се увенчаваше най-отгоре с някакво бегло подобие но врат, преминаващ без предупреждение в пъпешообразна глава, покрита с къса , гъста, рижа четина. Малките му очи изглеждаха напълно затворени, но явно не бе така, защото одобрително и кратко изръмжаваше при вида на всяка карта. Изчаках чинно да се изниже цялото чуждестранно пенсионерство и тогава се доближих до него.
- Добър вечер – поздравих. От страна на горилата не се забеляза видима реакция. – Може ли да попитам не…
- Карта имаш ли? – разнесе се ръмжене откъм оранжевия потник.
- Всъщност… не, само исках…
- Дърто, движение! – изскърца тежко камарата и аз инстиктивно се огледах. Наоколо, освен моя милост, не се забелязваше някой над двадесет години, така че нямаше съмнение за кого се отнася казаното.
- Ама аз…
- Мърдай, дърто!... Разкарай се, ако не искаш да опиташ парните чукове – този май почваше да се ядосва, а пък бях забелязал, че всяка вечер портиерите са различни и се без колебание се разкарах.
Следващата вечер портиер беше слаб жилав мъж, с черна, права, сресана на една страна и старателно намазана с гел коса. Носеше тънки, леко извити нагоре мустаци ала Радж Капур. Когато бях малък такива мустаци гордо отглеждаха циганите, бръснарите и келнерите. Отидох при него и накратко му обясних проблема. За разлика от вчерашния, този ме изслуша внимателно, но накрая отсече:
- Няма такъв филм братче. Това да не ти е ресторант. Ако искаш кльопачка, шари десетарка, влизай и кльопай на корем.
На другия ден, още по обяд установих, че портиер беше мъжът, който бях видял първия път. Имаше нещо в него, което вдъхваше доверие, може би леко закръглената фигура, гъстата му къдрава коса, дебелите устни по детски нацупени или пак това, че изглеждаше на моите години. Вечерта купих една бутилка марково уиски, отидох при него и рекох:
- Добър вечер!
- Дал ти бог добро – отвърна той и ми даде кураж да продължа.
- Как е наборе?
- Ами, утре ще е по-зле.
- Аз пък мислех, че вървим на оправяне.
- Баш натам вървим. Ще ни оправят до последната дупка – хареса ми. – Ти какво насам? Нямаш вид на прегладнял, та да ме врънкаш да те пусна.
Обясних му накратко и без излишен патос, при хора като него не беше необходимо. Изслуша ме, като от време на време кимаше с глава.
- Да считаш, че въпросът ти е уреден – отсече той, а аз на вярвах на ушите си. – Жената е салонен управител, то ако тя не беше такава и аз нямаше да съм тук. Само трябва да почакаме да се напълнят тези търбуси с крака. Не можеш да си представиш как плюскат.
- Не се запознахме – трябваше и аз да кажа нещо.
- Васко от Кюстендил – мъжът енергично ми подаде ръка, аз аз едва не изпуснах уискито от вълнение. Казах си името и добавих:
- Аз също съм от там, но от както се спомням, живея на шестдесет километра на изток. Не съм точно от града, а от село много близо до него.
- Кое село?
Казах му.
- Ха така, а аз съм от съседното, но след като се уволних от казармата се преместих в Градо.
Това „Градо” си беше чисто нашенско. През ваканциите, които прекарвах на село никога не чух някой да нарича града по име. Ходеше се на баня, на пазар, при лекар, винаги в Градо.
- Наборе, кой си набор всъщност? – попита Васко и аз му отвърнах. – Брей, брей, то наистина излезе, че сме набори. Как не сме се срещали на село?
- Няма начин да не сме се виждали, но е било много отдавна и оттогава много сме се променили. Спомняш ли си, че в нашето село прожектираха филми понеделник, сряда и събота, а във вашето – вторник, петък и неделя. Вие идвахте на нашите прожекции, ние на вашите, гледахме по два пъти филмите, които бяхме гледали преди в градовете, а…
- …ама пък ние закачахме вашите моми, вие нашите и нерядко прехвърчаха искри. – Така потънали в спомени не усетихме кога „търбусите” се изнизаха.
- Хайде да изпълним ритуала – подкани ме Васко и заедно влязохме в ресторанта.
- Обаче – запънах се вътре аз и Васко ме погледна въпросително – има две условия, без които ритуалът не би бил пълен.
- Казвай!
- Ами ние всъщност никога не сме сядали вътре в ресторанта. Винаги бяхме навън на терасата.
- Това се урежда лесно. Хващаме двамата маса и я изнасяме на терасата.
- Другото условие са салатите. Емо винаги поръчваше шопска, не че я изяждаше, но я поръчваше. А аз ядях само домати, спомняш ли си я – два реда резени домати поръсени със ситно нарязан кромид лук и най-отгоре лист магданоз.
- Лесна работа. Шопска има готова, а другата ще я направя аз. Казвай каква да бъде ракията.
- Ако има „Бургаска мускатова”.
- Има. А сега хващай първо масата.
Аз се насочих към една маса за дванадесет души, което доста учуди Васко, но след като му обясних, кандиса. За броени минути масата бе оборудвана с моята ракия със салата, срещу мен комплекта на Емо, а на мястото от тясната страна, по мое лично настояване, седна Васко. Той вдигна и първата наздравица и след като пихме, каза:
- Хитър начин за сваляне чрез маса.
- Близък до акъла. По онова време на чуждестранните туристи обменяха по двадесет и пет лева за целия престой, което си беше едното нищо. Ние с моя приятел давахме повече за една вечер. И защото пускахме приличен бакшиш, сервитьорката ни пазеше масата всяка вечер. А веднъж седнали на масата ни, мацките вече бяха наши. Умеехме си.
- Хайде, хайде по-скромно.
Аз си допих ракията, седнах от страната на Емо и вдигнах тост в негова чест. После рекох:
- Ехе-е, Васко, какъв живот беше тогава! Виждаш ли тази ниша в средата? Там имаше маса и ние често седяхме на нея, но дойдеше ли Батето, ставаше негова. А когато дойдеше на редовно посещение Тъстът му – Първия, забраняваха алкохола в целия комплекс. Тогава настъпваше нашето царство. Пълнехме багажника с алкохол в Приморско и спретвахме между бунгалата луд купон, който продължаваше по няколко дни.
Допих ракията на Емо, разръчках с вилица салатата, както той правеше и се наканих да си ходя със задоволството от добре изпълнената задача.
- Васко, казвай колко ще струва това удоволствие, като включиш и твоята поръчка?
- Нищо – отвърна той и примигна добродушно с дългите си мигли. – Аз черпя.
- Аа-а, така не може – възпротивих се аз. – Не спазваме ритуала.
- Защо бе наборе, всичко е за сметка на ония търбуси. Аз дори не знам колко струва.
- Не, не и не! Плащането е част от ритуала. Включително и бакшиша.
Васко се почеша по главата, направи дежурната си нацупена физиономия на обидено дете, но не след дълго очите му светнаха:
- Добре, де, измислих нещо. Колко струваше тази поръчка тогава?
- Тогава ли? Почакай да помисля. Хм, да, тази ракия тогава беше от скъпите – 50 стотинки голямата. Моята и твоята салата по осемнадесет стотинки, а тази на Емо – четиридесет. Общо два лева и двадесет и шест стотинки.
- Плюс десет процента бакшиш?
- Стават два и петдесет кръгло. Та аз ги имам на монети в джоба.
- Дай ги?
Дадох му ги и станах да си ходя, когато нещо ми светна:
- И-ии, Васко, как щях да забравя. Я вземи – подадох му торбичката с уискито.
Васко машинално протегна ръка, но после бързо я свали.
- Какво е това – попита подозрително.
- Уиски – отвърнах – подарък за теб.
- А, не, за подаръци не сме се разбирали. Задръж си я за теб.
- Ама за какво ми е? Аз съм я взел за подарък, уиски не пия.
- Аз също – Васко бе категоричен. После помисли нещо по неговия си начин с почесване по главата и рече: Дай я и ме чакай тука.
Не след дълго се върна, като носеше две торби. Подаде ми едната и рече:
- Вътре има две бутилки „Бургаска мускатова” и мезе от Шведската маса за закуска на търбусите. Ракията я размених за уискито, а храната е специален подарък от трудовия колектив на заведението. Къде ще купонясваме?
Довлякохме се до плажа и се настанихме в кря на мостика с крака провесени над водата. Обкрачихме по една тръба от парапета за по-голяма сигурност и наченахме всеки собствената си бутилка. Отворих пакета с мезетата и останах приятно изненадан.
- Добре се хранят на Шведската маса. Знаеш ли го този за Гошо Тъпото и…
- Ъхъ – хлъцна Васко – като дойдат шведите, ще стана. А, бе, мамка им европейска, дошли тука и набиват за мижави пари според техните стандарти – уж бях по-напред с материала, а него го беше хванало повече. В тъмното не виждах неговото темпо, за това дръпнах дълга глътка за да наваксам.
- Аз си мислех, че и ние вече сме в Европа – изказах скромно мнение.
- Само задниците братче, само задниците. Надупили сме се и само чакаме някой да ни уважи, за да се хванем за палците и да заквичим от кеф. А пък тези, дето не могат лично да дойдат да ни го начукат са изпратили котилото си, та то да свърши тая работа. Та аз може да съм баща и със сигурност съм баща на някои от тия пишлемета.
- Без румънчетата – уточних.
- Без румънчетата – потвърди Васко. – И все се питам защо, мамка им мамалигарска, майките им не идваха тук, а сега си пращат копилетата. Копиле, да знаеш, на румънски е дете - те най-добре си знаят защо им викат така.
- Щото бяха по-циганска държава и от нас. А сега и на тях им дишаме пръднята – алкохолът взе да ме хваща яко.
- Понякога, хлъц, не е лошо, хлъц, да си отзад, хлъц – заключи философски Васко и аз, не зная защо, реших, че по-умна мисъл не бях чувал през живота си. Това предизвика у мен необяснимо кръчмарско настроение:
- Отишла си – ревнах, след като дръпнах дълбока глътка – за тобом плачем я…
- Аз техните майки, само да знаят тия какво съм ги правил…
- Без тези на румънчетата – уточних отново. – О-о, чуй ме Сузем, волим те врати се…
- Без тези на румънчетата – съгласи се Васко – А бе, брат, що не престанеш да пееш? Я мостика ще срутиш, я слънцето няма да поиска да изгрее.
- Защо бе, толкова ли силно пея?
- Не, толкова фалшиво.
Млъкнах дълбоко засегнат.
- Няма вече мъже край морето – сподели мнението си Васко.
- Няма – потвърдих аз – само обслужващ персонал. И спасители няма.
- А бе, има някакви, ама това спасители ли са? Едни такива гърчави. По мое време какви спасители имаше…
Слънцето се показа над морето и предизвика луд възторг у Васко.
- Изгря, изгря – разкрещя се той. – И на нашата улица ще изгрее слънцето.
- Хайде без клишета, моля ти се – върнах му го за фалшивото пеенето.
- Джулай моринг – продължи , без да ми обръща внимание. – Юлско утро в средата на август. И през зимата може да има юлско утро, стига да го чувстваш такова.
Прокашлях се, за да прочистя гърло и Васко внезапно настръхна:
- Да не си посмял!
- Какво да не съм посмял? – погледнах го невинно.
- Много добре знаеш!
- Да не си мислиш, че се каня да пея Джулай моринг – опитах се да си придам обидено изражение от типа „ти за какъв ме мислиш”, но от сърдитата физиономия на Васко разбрах, че номерът не мина.
След поредната глътка мостикът се разигра под мен като необязден кон, а крехките доскоро вълни преминаха в бурен щорм. Мускатовата заедно с всичките мезета напираха да видят и те изгрева, но засега ги удържах стиснал здраво зъби.
- Капитане, пускай котва и да слизаме на сушата – рекох или поне се опитах да река през зъби.
Запълзях по мостика към плажа, като за миг не смеех да пусна спасителния парапет.Едва стъпил на твърда земя се проснах тежко в пясъка, заспивайки с мисълта… Наистина имаше някаква мисъл, нещо свързано със светлото бъдеще, което ми предстои, но като се събудих вече не си я спомнях.