Докато Хюсеин бързаше да сдъвче месото, видя новите парчета на капака и изпита още по-голяма любов към баща си. Той нямаше равен на себе си. Колко хубаво направи, че си дойде! Никой, ама никой не може да има такъв баща! Значи винаги ще му дава такова запържено месо, а? Бащата на Али дали му дава? Сигурно не му дава. Та бащата на Али не оставаше вкъщи, че да готви. Но пък неговият баща... Ето че неговият баща готви. Просто защото се укрива. Ако не беше изкопал дупка и избягал от затвора, сигурно и той нямаше да си стои вкъщи, а още рано сутрин щеше да излиза и като другите татковци да се връща късно вечер с два-три самуна хляб под мишница или пък с кошница или някакъв пакет, с уморено и навъсено лице и да се прибира вкъщи заедно със сина си.

Глътна парчето месо, което дъвчеше, и взе вилицата. Набоде друго парченце, което още димеше. Баща му го предупреди:

- Внимавай да не се опариш!

После изсипа почистената бамя в тенджерата.

Хюсеин гледаше как баща му готви, следеше всички негови движения и не разбираше. Размишляваше за това колко е добър. Трябва да направи всичко възможно да го накара да спи довечера с тях. Да не би пък майка му да не иска? Може. Но ще й се примоли.

Неочаквано отсече:

- Никой няма да дойде!

Баща му наливаше в тенджерата с бамя вода от тенекиен съд:

- Какво имаш предвид?

- Никой не идва у нас вечер...

Погледна детето с празен поглед: какво ли искаше да му каже?

Детето подуха парчето месо, забодено на вилицата:

- Кой ще разбере, че си спал с нас?

Сега разбра:

- Никой ли няма да разбере?

- Ами никой.

Може, не може, спи, не спи... Пак му се допуши много. Прибра обелките от почистената бамя, сложи до вратата мръсните съдове и каза:

- Хюсеин.

Детето вече дъвчеше парченцето месо:

- Какво?

- Донеси ми вода с бъклицата!

- Защо?

- Ще измия съдовете.

- Не се занимавай!

- Защо?

- Майка ми ще ги измие, като се прибере!

- Майка ти ще се върне изморена, не я ли съжаляваш?

Момчето се подразни от думите му:

- Ама никой баща не мие съдове!

Мъжът разбра.

Детето му смигна:

- Мъж чинии мие ли?

- Не мие ли?

- Не мие, разбира се. Никой баща не мие, не мете, не кърпи...

- А всички майки ли, като твоята, перат по чуждите къщи? Ходят ли за дърва в гората?

Момчето се замисли. Познаваше по-добре Шерифе. Тя не ходеше по хотели да пере, нито за дърва в гората. Бащата на Али ходеше за дърва. И не само ходеше, ами той издържаше семейството им. А неговата майка хем сама ходеше за дърва, хем изкарваше пари.

Но въпреки това каза:

- Не може да миеш съдовете със студена вода!

- Правилно.

- Трябва ти топла.

Хабип се съгласи с детето. Влезе в мазето, изми хубаво ръцете си със сапун, подсуши ги, качи се горе, взе пакета цигари, помириса ги и се отпусна на нара. Ех, да можеше да запали една цигара, както снощи, и да си дръпне!

Хюсеин изяде парчетата месо, изтри устата си с влажна кърпа и отиде при баща си на нара. Отпусна главата си върху твърдите му мускулести гърди.

- Тате?

- Да, синко?

- Защо не си обръснеш брадата?

Почуди се какво да му отговори:

- Че с какво да се обръсна?

Детето се изправи развълнувано и погледна брадатото му лице:

- Ами със самобръсначка!

- Добре, но откъде сега самобръсначка?

- В сандъка на майка ми има! - Скочи, обладан пак от същото вълнение: - Сега ще ти я донеса!

Момчето изтича до сандъка на майка си в единия ъгъл на стаята, отвори капака, разбърка дрехите в него и намери комплекта за бръснене. Не се сети да затвори, върна се при баща си, все така развълнувано, и му го подаде:

- Ето, вземи!

Хабип взе комплекта, който очевидно беше на истинския баща на детето. Отвори кутията. Самобръсначката беше доста ръждясала. Не показа разочарованието си и каза:

- Да, бях забравил. Значи майка ти толкова години ги е пазила?

- Извади и виж!

- Какво да видя?

- Под самобръсначката има сини бръснарски ножчета!

Мъжът извади ръждясалата самобръсначка. Наистина под нея имаше две чисто нови бръснарски ножчета в синя опаковка.

- Хем много обичам майка ми, хем пък изобщо не я обичам – каза детето.

- Защо не я обичаш?

- Ами винаги ми се кара, когато извадя комплекта от сандъка!

- Защо?

- Един ден баща ти ще се върне и ще му трябват ножчетата, вика. Не си играй с тях. Че кой си играе? Може ли да си играеш с ножчета за бръснене!

- Ами...

- Тате?

- Да, синко?

- Ако изобщо не се беше връщал, а аз бях пораснал? Ако имах брада?

- Да, ще имаш брада.

- Този комплект за мен ли щеше да остане?

- Разбира се.

Погали мъжа по лицето:

- Кога и на мен ще ми поникне брада?

- Когато и ти станеш баща!

Момчето пак се замисли. Омръзнало му беше да е дете. Каквото и да докосне вкъщи, майка му все се караше. Децата на улицата пък се закачаха с него. Искаше му се да порасне, да има брада като баща си, да ходи на бръснар като другите бащи, да се подстригва като тях... И после - ръцете му. Колко хубаво ще е да има здрави, силни ръце!

Хвана ръката на баща си и стисна бицепса му:

- Еха!

- Какво?

- Това се казва мускул!

Хабип също го хвана за ръката:

- И твоят не е зле!

Очите на детето засияха:

- Наистина ли?

- Разбира се.

- Като беше малък, и твоите ръце ли бяха като моите?

- Какви?

- Ами тънки, слаби...

- На всяко дете ръцете са тънки и слаби!

- А кога ще заякнат като твоите?

- Когато пораснеш.

Значи като порасне, и неговите ръце ще станат силни и мускулести като тези на баща му? Тогава ще може да набие всички на улицата.

- Тате?

- А?

- Значи като порасна, ще стана як като теб, а?

- Да, като мен ще станеш.

- Откъде знаеш?

- Щом си мой син... Когато пораснат, синовете приличат на бащите си!

- И ти ли приличаш на баща си?

Сети се за баща си на село. Изобщо не приличаше на него, но каза:

- Одрал съм му кожата!

Хюсеин погали брадатото лице на мъжа:

- Еха, и аз ще имам такава брада!

- Разбира се.

- Ако ме хвърлят в кауша, ще мога ли да изкопая дупка и да избягам?

- Ще избягаш.

- Мъжът от филма беше повалил с юмруци петима души!

- Когато се наложи, човек става истински звяр...

- Как така?

- Ами за да се спаси.

- И ти ли избяга, за да се спасиш?

- Разбира се.

- Колко души отупа?

Не искаше да разочарова детето и си измисли:

- Не помня точно...

- Петима ли?

- Не съм ги броил.

- Десетина?

- Може да са били и повече!

Детето се развълнува:

- Уха, браво! Десетина, а? Всички ли ти се нахвърлиха едновременно?

- Един по един, по двама, по трима...

Хюсеин си представи филма. После го попита:

- Пазачът беше донесъл храна, нали?

- Да.

- Отвори вратата, влезе вътре, остави в единия край таблата с храната?

- Да, точно така се случи.

- И докато се изправи?

- Ударих го с юмрук!

За детето обаче това не беше честно. На същото мнение беше и когато гледаше тази сцена във филма. Правилно ли е да удариш човек, който ти е донесъл храна, тоест направил ти добро?

Но бързо се окопити. Всичко, което баща му прави, е най-доброто, най-правилното, най-хубавото!

- Тате?

- Да, синко?

- Щом съм твой син, като порасна, ще приличам на теб, нали?

- Разбира се.

- Тогава никой копче няма да ми каже, нали?

- Никой.

- И Али ли, синът на Шерифе?

- И Али.

- Той няма ли да порасне колкото мен?

- Може, ако баща му е като твоя...

Детето си представи бащата на Али и се зарадва: бащата на Али изобщо не беше висок и едър като неговия. Тъкмо обратното – беше дребен и слабичък...

- Никой баща не може да е като моя!

- Тогава и ти ще бъдеш по-силен от синовете на всички останали.

- И Дуран Куция не може да ми се опре, нали?

- Не може.

- Ще имам ли много пари?

- Много.

- А жена?

- И жена.

- Като мама ли ще бъде?

- Не се знае.

- А син?

- И син ще имаш.

Пак се замисли. Замисли се за съседите, страничните улички, чаршията, киното, банките, а после за внука на Хашим ага, профучаващ край него с колелото си.

- Ох, като имам много пари...

- Какво ще направиш?

- На сина си...

- Какво на сина си?

- Ще му купя колело!

Хабип разбра каква е работата. Имаше пари, за да купи колело, но как да отиде в чаршията, как да го купи и да го донесе в ситуацията, в която се намира сега? Дори и да изпрати майка му да купи колело, децата на съседите ще умрат от завист.

Въпреки това му каза:

- Ако искаш, и аз мога да ти купя.

В очите на детето, втренчило поглед в мъжа, пламнаха искри на надежда:

- Наистина ли можеш ? Наистина ли, татенце?

- Мога да ти купя – отвърна той.

- Кога?

- Веднъж да се махнем оттук, пък ще видим...

Обезумяло от радост, момчето плесна с ръце и започна да подскача:

- Еха, татенце! Татко ще ми купи колело, еха... - После го попита: - Като на Зейнел, нали?

- Като неговото, разбира се!

- Със звънец?

- Да, ще има звънец.

- Кога ще се махнем оттук, тате?

Радостта на детето го натъжи. Откъде може да знае кога и как ще се измъкнат оттук? Да, и тримата трябваше да се спасяват, защото беше вкарал в опасност и жената, и сина й. Положението им никак не беше розово. Ако стане нещо непредвидено и го заловят или пък избяга, ако не го открият и хванат междувременно... Какво ще стане с тях? Ще арестуват жената, задето е укривала престъпник в къщата си. А като я задържат, Дуран Куция и приятелите му, както и всички враждебно настроени съседки, които и без това не спираха да я одумват, щяха да я вземат на прицел. Повече нямаше да има място за нея тук. “Горката - помисли си Хабип, – ще има главоболия заради мен. Ами Хюсеин? Мисли, че съм родният му баща. Като разбере един ден, че сме го лъгали, кой знае как ще плаче!”

- Тате?

- Да, синко?

- Кога ще се изнесем оттук?

- Когато е рекъл Бог – отвърна му машинално.

Детето погледна към тавана, сякаш Бог бе там.