Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2011 10:28 - Сценарии за бъдеще от Вероника Денева
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 3122 Коментари: 2 Гласове:
1



Никога досега фибрите не са имали такова масирано рекламно присъствие в живота на човечеството. Кисело мляко с фибри, плодове, богати на фибри, хляб с фибри, шоколади с високо съдържание на фибри, скоро ще започнат да рекламират и месо с фибри. Може би никога досега хората не са били толкова загрижени за ефективното функциониране на стомашно-чревния им тракт. За един млад производител на дъвки е достатъчно да напише на опаковката, че съдържат фибри, за да измести от пазара големите конкуренти като „Орбит” и „Риглис”. Всичко, което ще улесни сутрешното изхождане, е добре дошло. Ето защо някои хора не могат да откажат кафето и цигарите, колкото и наясно да са с ползите за здравето им. Как иначе биха успели да включат в сутрешната си програма и дългия престой в тоалетната? Добрият метаболизъм е издигнат в култ и е стремеж на всеки индивид, без значение дали е богат или беден, дали живее на изток или на запад.


И аз, като жена на 33 години - възраст, която се характеризира с позабавящи се храносмилателни функции, имам своя сутрешен ритуал, макар и не с кафе и цигара, а с мюсли и кисело мляко. Един евентуален провал при посещението на тоалетната би оказал лошо въздействие върху емоционалното ми състояние през целия работен ден. Затова и всеки път изпитвам тиха радост, когато сутрин успея да се замъкна до банята с четиво под мишница. Наличието на книга или вестник е външният признак за чревните ми постижения. Само че днес забравих да си взема нещо за четене и започнах обезпокоено да се оглеждам из познатото пространство, покрито с плочки. В последния момент успях да грабна един шампоан и съсредоточено се зачетох в съдържанието му. После насочих погледа си към другите езици, за да проверя нивото на собствения си английски в областта на козметичната терминология и за да установя колко сходства съществуват между славянските езици. Констатирах разочаровано, че безброй пъти съм чела съставките на въпросния шампоан, и го оставих внимателно на пода с неизречено недоволство. Липсата на буквени стимули само ми помогна да установя, че май отново е време да почистя банята. За да отклоня вниманието си от мръсните междустенни площи, взех едно малко огледалце, стоящо на мивката, и започнах критично да оглеждам лицето си. Изглежда, новият нощен крем против мимически бръчки не помага особено. В един момент сърцето ми се сви и започна да бие тревожно. Трескаво се заоглеждах за изоставен вестник или за нов продукт, чийто състав да проуча, но така и не открих спасителен бряг от нахлуващите неприятни мисли. Липсата на съпътстващо занимание се оказа пагубна за сутрешните ми дейности, но за сметка на това стимулира друга човешка функция, по-конкретно - мисленето. Опитвах се да се успокоя и да избегна стягането под лъжичката и другите неприятни усещания, но беше твърде късно. Фактите стояха изправени в целия си ръст и пълнота пред мен – бях 33-годишна, напускаща бавно младостта жена и животът ми се състоеше в работа, ядене и ходене до тоалетната.

Петък е хубав ден за хората с нормирано работно време. Тази предполагаща се приповдигнатост не важи за мен, тъй като практикувам свободната професия на адвоката и във всеки един момент мога да получа по личната си поща молба от шефа на кантората да напиша някоя и друга жалба. И все пак днес усещах по-осезателно щастливите флуиди на хората по улиците. Малкото пътници в обществения транспорт и засиленото движение на лични автомобили от сутринта загатваха за спасителното намерение на работещите да отпътуват в края на деня за родните си места или за някой СПА хотел с надеждата, че ще могат да отморят задръстените си от информация глави. Леката походка или енергичното поклащане на главата в ритъма на мелодиите от сутрешния блок разкриваха тайните очаквания на хората за слънчеви и спокойни почивни дни. Днес не се налагаше да се преструвам, че съм част от този поток. Освен заряда, който ми носеха околните, таях предчувствие, че ми предстои нещо хубаво. Все още не знаех какво е то, но можех да го доловя с всичките си шест сетива. Когато влязох в кантората, огледах дали останалите споделят моята бодрост. Тъй като всички ме поздравиха вяло, забили поглед в компютрите, анулирах възможността предчувствията ми да са свързани с увеличение на хонорара или спечелване на предварително загубено дело. Насочих се към бюрото си с твърдото намерение да не позволявам на колегите да помрачат светлото ми настроение. Започнах да преглеждам писмата от служебната поща, когато един от сътрудниците влезе бодро с някаква покана или картичка в ръце и обяви:

- Колеги, имаме покана от Емил Иванов, собственик на “Нетсървис”, най-големия интернет доставчик у нас. Събитието е коктейл по случай откриването на бижутериен магазин. Който иска да отиде, нека се чувства поканен.

- Емил Иванов? – извиках екзалтирано аз. – Шефът на „Нетсървис”? Наистина ли става въпрос за него?

- Да, Лора. Но не мога да разбера защо си толкова развълнувана – отговори ми сътрудникът с подозрителен тон.

- Емил Иванов ми е приятел от детството. Бяхме съседи в Нова Загора и си играехме заедно по детските площадки. Знам от майка ми, че е станал голяма клечка, но нищо повече. Поне 5-6 години не съм го виждала. Странно, не сме се засекли нито веднъж в града.

- Не е толкова странно, защото едва ли разполага с време. Как смяташ, лесно ли се става богат на 30 години? – отговори ми назидателно началникът.

- Смятам да отида – отвърнах категорично. – Искам да го видя и да го поздравя. Съдружникът повдигна рамене с безразличие и се прибра в кабинета си. Останалите, видимо почти толкова заинтригувани от поканата, насочиха умни погледи към работните си дела.

Новината за Емил Иванов и откриването на магазина за бижута ме хвърли в ретроспективни размисли. Най-ярките ми спомени са от времето, когато Емил беше на 10 години, а аз - на 13-14. Родителите му се грижеха много за него и бяха всеотдайни към неговите желания, дори към неговите безсмислени детски капризи. Не си мислете обаче, че той беше разглезен и неблагодарен хлапак, дори напротив. Колкото и да е необичайно за незрялата му възраст, той осъзнаваше безграничната любов, която получаваше. Един ден Емил реши, че след като не разполага с пари, за да купи скъп подарък на родителите си, може да им се отблагодари, като ги направи известни. Тогава започна да спестява пари от закуски и да си купува множество пликове и марки, за да може да разпрати писма до медиите. В тях той описваше достойнствата на родителите си, разказваше им, че са най-добрите и прекрасни хора на света и че светът заслужава да научи за тях. Често стояхме пред блока и той ми разказваше за своя грандиозен план, а на мен ми беше безкрайно безинтересно, тъй като хормоните на пубертета вече бушуваха в мен и мислите ми бяха насочени към съвсем други, физиологични измерения. Спомням си, че с неосъзнатата си детска нетактичност само му се подигравах за неговата наивност. Той не разбираше моя цинизъм и демонстрираше без притеснения сигурността си в успеха. Минаха няколко седмици без отговор от която и да е телевизия, вестник или радио, но Емил не губеше надежда. Впоследствие той получи отговор от четири медии, които сякаш се бяха наговорили за съдържанието на писмата си. Всички го питаха кои са родителите му - бизнесмени, милионери, известни интелектуалци или признати творци. Той недоумяваше какво общо има професията на родителите му с тяхната известност. Емил се зае отново да пише уточняващи писма, разказа им за пореден път, че те са обикновени хора с нископлатена работа, но за сметка на това са се лишили от много неща, за да могат да му купят мечтаната количка за Коледа. Родителите на Емил бяха по-възрастни, може би около 45 години, когато той правеше опити да ги прочуе. Може би е усещал по някакъв свой детински начин, че няма да има възможност да направи много неща за тях, че времето ще надбяга неговите желания и способности и затова трябва да действа, докато е още малък. Месеците минаваха, но никой не изпращаше писма до Емил, нямаше дори учтиви откази на молбата му. Един ден го видях да седи на пейката пред блока, загледан в цъфналите рози. Погледът му издаваше разочарование и огорчение. - Здравей, Емо. Какво правиш?

- Нищо особено. Гледам розите и им се радвам. Много са красиви.

- Струваш ми се в кофти настроение. Случило ли се е нещо? – Вече можех да отгатна отговора. В последно време Емил беше изцяло обсебен от безсмислената идея за обезсмъртяването на родителите си.

- Лора, виждаш ли колко прекрасни са тези рози? Не мислиш ли, че целият свят заслужава да знае за тях? Аз мисля, че заслужава. Мисля, че и моите родители са достойни за това, защото са красиви отвътре. Но светът не смята така.

- Емо, понякога се плаша от теб. Не говориш като десетгодишно момче. Не говориш като никой от връстниците си. Прекалено умен си и прекалено много мислиш върху нещата от живота, а това не е на добро. – Ужасът наистина се надигаше в мен.

- Да, може би наистина мисля малко повече, но защо това да е лошо, Лора?

- Спри да се занимаваш с глупости. Родителите ти те обичат и се гордеят с теб. Защо трябва да им показваш своята любов по този абсурден начин? Те нямат нужда от това. Можеш ежедневно да им казваш, че ги обичаш, и да правиш дребни жестове за тях, това е достатъчно.

- Не, Лора, не е достатъчно! – Емил стана от пейката и започна да крачи нервно покрай мен, видимо ядосан от конвенционалното предложение. – Решил съм, че майка ми и баща ми ще станат известни, и това е. Без значение как ще стане. Но хубавата новина е, че вече имам план.

- Имаш план? И как ще стане това, ще споделиш ли с мен? – Признавам, че любопитството ми се пробуди.

- Ще играя по техните правила, по правилата на телевизията. Не мога да искам от родителите си нищо, но от себе си мога да искам много. Те ще станат известни чрез мен. Смятам да стана богат и да ги направя прочути чрез моето богатство и моята известност. Щом телевизията се интересува само от това дали родителите ми са богати...

Не можех да повярвам на ушите си. Препятствията не бяха сломили Емил, а го бяха амбицирали. Поражението го беше надъхало до такава степен, че можех да видя метални искри в очите му, докато говореше за своите дългосрочни планове. Искрено се надявах никога да няма врагове в живота си, защото всеки, който му се изпречеше на пътя, щеше зле да си изпати.

- Емо, поздравявам те! – излъгах аз. - Много добре си го измислил! Това е един страхотен начин да преуспееш.

- Ти май нищо не разбираш. Искам да ги направя известни! А аз ще се жертвам, за да осъществя мечтата си.

- Ще се жертваш? Че каква жертва е това? – Разговорът ставаше все по- неразбираем за мен.

- В дебелите книги пише, че славата и богатството са преходни и само развалят човека. Но се надявам, че с мен няма да стане така. Дори съм сигурен, че ще успея да устоя. Развалят се слабите хора, а аз не съм от тях.

- В такъв случай единственото, което мога да ти пожелая, е успех – казах аз, повдигайки рамене.

Това беше последният разговор, в който обсъждахме неговите налудничави идеи. Оттогава нататък той никога не спомена за това. Понякога си говорехме за училището. Когато порасна и хормоните му се разбушуваха, дори си беше наумил, че ме харесва, но за мен беше немислимо и дори смешно, тъй като имахме сериозна възрастова разлика в моя полза. Сега, когато съм на 33, разбирам, че всъщност разликата в годините е в негова полза.

В края на работното време отидох до тоалетната, където оправих грима си и се огледах за последно. Днес беше един от дните, в които можех да кимна одобрително в огледалото. Хубавият костюм и Макс Фактор вършеха чудеса. Припомних си думите на майка ми, която ми казваше, че на 20 жената просто се гримира, а на 30 с макиажа вече се реставрира. Вместо да ми причинят обичайната тревожност, думите на майка ми този път предизвикаха усмивка. Днешната ми приповдигнатост вече си имаше име. Нямах търпение да видя Емил след толкова години и да го поздравя за това, че беше успял да осъществи детската си мечта.

Самочувствието ми от тоалетната на кантората в миг се изпари, когато стигнахме до мястото на коктейла заедно с двамата съдружници. Красиви жени с ненормално високи токове и изрусени дълги коси се разхождаха навред и хвърляха пренебрежителни погледи. Не разбирах защо някои от тях се разхождат по кожени пухени елечета и ботуши, при все че беше топла пролет. Всички до една обаче бяха напудрили не само лицата, но и гърдите си. Блестящи точици можех да забележа по главите им, пъповете им, та чак до краката им. Сами можете да се досетите, че скучният костюм и прибраната в кок коса ме изхвърляха директно от елита на това парти. Нито един от присъстващите мъже не би могъл да ми обърне внимание, тъй като половината от тях бяха двайсетгодишни метросексуални момчета, а останалата част се състоеше от позастарели бизнесмени, които също си падаха по млади манекенки. Единственото нещо, което пораждаше учудване в мен, беше, че Емил е поканил такива персонажи на коктейла. Но успехът навярно беше неразривно свързан с контактите с такива личности. Мислите ми бяха прекъснати от едно хубаво и усмихнато, но много слабо и безжизнено на вид момиче, което ми предложи чаша бяло вино от подноса, който носеше. Дори наетият персонал изглеждаше безупречно. След като девойката с виното изчезна от полезрението ми, пред мен се откри гледката, за която бях дошла. Емил стоеше на не повече от пет крачки от мен, съсредоточен в разговора си с двама непознати за мен мъже. Беше изключително привлекателен и харизматичен. Не виждах и следа от младежките пъпки и изгърбената стойка от спомените ми. Усетих смущението си на соматично ниво. Полагах усилия да го преодолея, когато чух трясък и звън от строшено стъкло. Обърнах се по посока на шума и видях момичето, което само преди минута ме бе обслужило учтиво, проснато на пода. То се гърчеше в непоносими конвулсии сред счупени стъкла и локви от разлято вино, ръцете и краката му се тресяха мъчително, лицето му видимо посиняваше. Всички присъстващи бяха обърнали поглед към мястото на инцидента. Един мъж от охраната се затича към девойката, вдигна я като чувал, без каквито и да било признаци на загриженост и притеснение, и я изнесе от магазина. Бездушното поведение на охраната се подсили от безгрижността и незаинтересоваността на гостите, които подновиха разговорите и се опитваха да върнат усмивките на лицата си. Стомахът ми се сви на топка, когато забелязах, че Емил не правеше изключение. Погледът му беше безизразен. Той продължи да говори със събеседниците си и въпреки че го наблюдавах поне десет минути, той нито за миг не направи опит да попита хората от персонала как е момичето и дали има нужда от помощ. Къде бях попаднала? Това не беше човекът, когото познавах. Нямаше и помен от предишния Емил, който прибираше кучета от улицата и си навличаше гнева на родителите си. Не можех да проумея равнодушието на цялата присъстваща сган, но най-потресена бях от бездействието и студенината на моя приятел от детството. Какво го беше променило до неузнаваемост? Нямах намерение просто да стоя и да си задавам въпроси, затова направих петте крачки, които ме деляха от него, твърдо решена да открия всички отговори.

- Моля за извинение, господа, ще ми позволите ли да ви отнема домакина за няколко минути? – Стоях пред тях и се опитвах да изглеждам наперено, въпреки че треперещият глас издаваше истинското ми състояние.

- О, да, ние просто злоупотребихме с вниманието му. Сигурно много хора искат да го поздравят – отговориха ми доста учтиво мъжете и се оттеглиха.

- Здравейте! Радвам се, че уважихте събитието ми. А, Лора, ти ли си? – Най- накрая забелязах някаква емоция в изражението на Емил.

- Да, аз съм. Радвам се, че ме позна, Емо! – Тялото ми тръгна да атакува неговото за приятелска прегръдка. В този миг обаче то беше спряно от ръцете на Емил, които той постави по категоричен начин върху раменете ми, и се наведе леко, за да ме целуне по бузите.

- Как си, Лора? Откога не сме се виждали? С какво се занимаваш в момента? – Той разговаряше приятелски с мен, но по тона му можех да усетя хилядите километри дистанция, които налагаше между нас.

- Добре съм. Не се оплаквам. Работя като адвокат в кантората на Бъчваров, когото си поканил на партито.

- Като адвокат? Ужас, значи все пак си послушала родителите си и наистина си станала юрист.

- Вярно е, да. Работата в никакъв случай не ме вдъхновява, но поне ми осигурява достойно съществуване. – Чувствах се неудобно да разговарям за себе си в присъствието на толкова успял човек.

- А какво става с личния ти живот? Деца имаш ли? – Емил ми задаваше много въпроси, но погледът му се рееше и не изглеждаше особено заинтересуван от отговорите ми.

- Деца нямам все още. Но живея от три години с един мъж на семейни начала.

- И какво чакаш тогава?

- Не съм сигурна. Искам да изчакам още малко и да се уверя.

- Миличка, ако за три години не си се решила, няма да се решиш и за още десет. – Тонът му беше подигравателен, затова реших да сменя темата и да го попитам за онова, което най-вече ме интересуваше.

- Сбъдна ли мечтата си, Емо? Прочу себе си, а покрай себе си успя ли да направиш известни и родителите си?

- За какво говориш? – Усетих сериозно раздразнение, когато му зададох този въпрос. Какво се случваше с този човек?

- Не си ли спомняш, Емо? Твоите детски въжделения?

- Детските въжделения са едно, а какво се случва в главата на един възрастен човек, е съвсем друго. Родителите ми нямат нужда от това, но трябваше да порасна, за да го разбера.

- А ти попита ли ги дали имат нужда от това или не, Емо? Или взе решението вместо тях?

- За какво дойде тук, Лора, да ме критикуваш ли? Не разбирам какво целиш с този разговор. – Емил не криеше желанието си да ме разкара, а аз на свой ред не успявах да скрия гнева си към човека, в когото се беше превърнал.

- Прибираш ли се въобще да ги видиш? Не съм те засичала от години. Майка ти и баща ти така се гордеят с теб, а ти не им обръщаш никакво внимание.

- Лора, аз съм сериозен човек. Имам голям бизнес, който трябва да управлявам. Ако си мислиш, че човек може да стане богат, докато си стои на бюрото в някоя канторка и си пише кротко жалбите, лъжеш се.

- Прибираш ли се въобще да ги видиш? Не съм те засичала от години. Майка ти и баща ти така се гордеят с теб, а ти не им обръщаш никакво внимание.

- Лора, аз съм сериозен човек. Имам голям бизнес, който трябва да управлявам. Ако си мислиш, че човек може да стане богат, докато си стои на бюрото в някоя канторка и си пише кротко жалбите, лъжеш се.

Не можех да повярвам, че съм жертва на такава безцеремонна грубост. Зад луксозния костюм, безупречно изгладената риза и красивото лице се криеше единствено поквара. Нямах намерение да продължавам този разговор, затова се обърнах към него с една последна реплика:

- Надявам се, че поне си им уредил интервюта в медиите, за да разкажат какъв си бил като малък.

- Какво говориш, Лора? Явно не си ги виждала скоро. Те са стари и сбръчкани, освен това говорят с онзи противен мек акцент. Едва ли биха могли да ми направят реклама.

Последният коментар беше върхът на цинизма и самозабравата на един човек. Погледнах го с отвращение, от което той ни най-малко не се трогна, и без никакво колебание напуснах партито на успелите хора.




Гласувай:
1
0



1. анонимен - "Всичко, което ще улесни с...
13.10.2011 00:01
"Всичко, което ще улесни сутрешното изхождане, е добре дошло" :-))))
Мнооооого добро попадение, макар да е вярно само за жените!
Вече си я поръчах от Хеликон :-)
цитирай
2. анонимен - Много хубава книга. Авторката м...
19.10.2011 21:29
Много хубава книга.Авторката много добре е усетила вълненията и тежненията на съвременните хора.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1655175
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205