Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2011 13:54 - Черната роза от Георги Стоянов
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 1222 Коментари: 0 Гласове:
1



След промените, когато върнаха ниви, сгради, гори на собствениците, Матей каза на жена си, че е намислил да продаде някой и друг декар от наследствения имот и да даде пари на младото семейство за дом и живот.
- Нека свият свое гнездо, да живеят отделно. Да имат свой свят, родителските очи да не дълбаят в него.
Вера скочи, нарече го велик наивник, какво си въобразявал, че неговият жест ще бъде оценен от Борислав и Алис?
- Утре може да навратят каруцата, тогава Алис ще лапне половината апартамент... Като приписваш, трябва само на сина да припишеш, не и на нея.
- И на нея – тежко въздъхна Матей, - аз не искам да деля младото семейство.
Тя пребледня, получи сърцебиене. Изплашиха го сърдито бляскащите й очи, опита се да я успокои:
- Вера, та аз няма да харча нито твои, нито мои средства, тоя имот е дядов, налага се да решим важен проблем, синът ти няма цял живот да се държи за полата ти. Какво са парите, ако не носят сигурност?
Вера не се предаваше:
- Познавам те, Мате, искаш да си купиш благодарност и спокойствие. Ама че тактика си избрал! Борислав ни стовари на главата сума поразии, които ние трябва да плащаме.
- Да грешиш е човешко, да простиш – два пъти по-човешко - отвърна на възраженията й Аршинков.
Между двамата мъждукаше обезсърчаваща неприязън. Цял месец ходеха на работа и се връщаха начумерени. Избягваха да седнат на една маса да вечерят, всеки спеше отделно.
„Бяхме забравили сплотяващата сила на разбирателството”, спомняше си Матей.

Снегът продължаваше да се сипе, глухата му настойчивост довяваше студ, който спираше дъха. Матей изпитваше вече неустоима отмала, обувките му, натежали от замръзнал сняг, едва-едва се местеха. Калпакът му, руска ушанка, бе вледенен и повече не го топлеше. Сърцето му, свило се под прииждащата неволя на спомени и преживелици, май отказваше да се подчинява на желанието да стигне час по-рано при внуците.
„Истината е, че живеем объркано, несносно – мислеше Аршинков. – Суета затлачва човешкото достойнство. И все пак обичта в света не е свършила, не може да се изпари веднъж-завинаги и ние да затъваме с лъжа и измама”.
Сякаш за да подложи на проверка току-що преминалите през главата му мисли, някаква фигура се показа на стълбищната площадка, зад гърба й тресна врата, блъсната от нечия ръка. Жената, наметнала дебел шал на рамене, бавно слезе по стъпалата и Аршинков се озова лице срещу лице с нея.
– Извинявайте, господине, да не се изплашихте от това, което видяхте. Щерката за Бъдни вечер покани компания, пъди ме. Къде да се дяна? Не харесвам либовника й, пие като разпран, бъхти я. - Жената се загръща в шала си, пристъпва от крак на крак.
Аршинков я съветва да се прибере, че може да се простуди. Тя не го чува, започва да бъбри, сякаш дълго е очаквала появата му, за да сподели тегобите си. Щеше ли да й олекне от това? Три пъти вече се развеждала дъщеря й, за всичките си неслуки виняла нея, вдовицата, не видяла нищо хубаво в живота си. Той, сиромах Васил, спокойно спи в гроба си, харно му е там, пък мене остави жива да се мъча.
Аршинков добродушно я смъмри:
– Недей така, госпожа, не бива да завиждаме на мъртвите, грехота е.
– Видиш ми се харен човек, може ли да те помоля нещо? – положи ръка на рамото му.
Той я изгледа смутен: защо някои хора го мислят за толкова добър, без да са проверили? В тая свята нощ среща трети човек, който го уверява, че е разбран и добър. И не знаят, че Матей е разлюшкан до темела, сърцето го предаде или иска да го предаде, какво може да помогне на другите?
– Петимна съм - додаде старата жена - да опра чело на някое рамо, да си поема дихата, да усетя малко топличко. Може ли, а?
В първия момент не я разбра, напъдената майка искаше нещо странно, можеше ли да й го даде Матей, нима бе усетила, че и той, Матей, има нужда от човешки допир, от ясна, окриляща дума? И дал не дал съгласието си, несретницата опря глава на рамото му, замря, унесе се, а той се изплаши – дали не умира тази непозната душа, поразена от студа на непризнателността и пренебрежението.
Одеве посиняло от студа цигане се опита да го прегърне в Алеята на любовта, сега пък тази жена поиска рамото му, за да попие умората й от живота, да преглътне сълзите си.
„Какъв човек си ти - замисли се Матей, - предразполагаш непознати да потърсят съпричастието ти, а свои, близки хора не смогваш да приобщиш към себе си”. Болезнено почувства устременото към него доверие, потъна в безизходна тъга.
Добре де, защо пък да не задели малко внимание на тази разстроена душица, едва ли ще я избави от невидимата тежест на прокълнатия живот, но все пак... А може би е луда, знае ли човек, всякакви хора срещаме в този свят. Навярно е омръзнала на своите и ето я нахокана като бездомно куче, петимно за залък хляб. Тя е склонила глава на рамото му и мисли нещо важно или се прощава с някого.
И Аршинков си дава сметка, че още е жив, жив, щом по пътя си настига човешки вик за помощ.
– Сполай ти, човече, вече ми е по-добре, отморих се. Прощавай, прекъснах пътя ти, пък сигурно закъсняваш за Коледа... Как ти е името?
– Матей.
– Хубаво име, евангелско. Ти даваш, много даваш, даже в такова лихо време, ама виждам, че си праведен.
– Ами и аз съм грешен като всички, в сезона на разплащането съм.
– Те, нашите деца, бързат да живеят и за нас не остават нищо, даже правото ни да им се радваме. Трябва да крием, че ги обичаме, ако не крием – лошо. Ох, бях отмаляла, ама вече си поех диха. Живнах, вече не е тъмно пред очите ми... - Тя отстъпи крачка, загърна главата си с шала.
Аршинков пак настоя да се прибере на топло:
- Прибери се и гледай да оправиш работите с момичето. В такава нощ, когато ще се роди Младенеца, никой не бива да ни отказва близост. Нека опазим святата тиха нощ от нетърпеливи присъди и тревоги, Рождество Христово е сигнал и за нашето прераждане към по-доброто. Не бива ли да посрещнем първия коледен ден с пречистени души?
– Бива, човече, бива, само да е здраве, макар че лошите хора са къде по-здрави от нас. Е, още веднъж благодаря, ти ме спаси, човече. – И несретницата задрапа по стълбището към негостоприемната врата, почука.
Отвътре долетя дрезгавият грак на сърдитата щерка. Тя гнусливо подаде нос иззад вратата и извика:
- Хайде, кукумявко, от мене да мине, влизай.
Поканата прозвуча като проклятие, дошло от ада.
„Добре че все пак се прибра горката жена, инак щеше да се превърне в ледена мушмула при тоя мраз”, помисли Матей и продължи своето движение нататък, към далечния квартал на смълчания град.
Кой знае защо сърцето му се разтвори и оттам се показаха мили спомени. Когато беше дете, започваше отрано да се стяга за коледуването. Събираше се с комшийските момчетии, всеки се хвалеше - кой с нови цървули, навървени от дядо му, кой с шарена торба, изтъкана от майка му. И приготвяха дрянови тояги, защото тогава върлуваха големи като мечки кучета, в село имаше много чобани. Цяла нощ в баджата пукаше бъдникът, изскачаха искри, а през прозореца се виждаше гъсто полегналият сняг, засипал первазите, прескочил към сайванта. Щом се обадеха втори петли, Матей изскачаше на двора, изсвирваше, пъхнал два пръста в уста. Знак, че е време да тръгват. И коледарите нагазваха дебелия сняг, проправяха пъртина, в тайфата имаше и момичета, които вървяха по средата, вардени от сопите на момчетата, защото кучетата налитаха бясно. Стопаните посрещаха в радостна възбуда коледарите, въвеждаха ги вкъщи, даряваха ги с колачета и орехи, канеха ги да сурвакат в оборите и живата стока за здраве и берекет.
Какви спомени, душата на Матей се отвори, за да рукне копнеж по нещо отминало, което пепелакът на годините е засипал?
Сегашната Коледа беше толкова далече от ония старовремски празници, когато падаха библейски снегове и дълго зареждаха топраците с обилна влага.
Как ли ще мине празникът - под знака на радостта или раздялата? Нали всички възрасти трябва да се снишат и благославят един всеобщ празник. Само премръзнали циганета тръгваха заран да звънят по апартаментите, но малцина им отваряха, за да пуснат в заледените им шепи бонбони или бисквити. Хората бяха нащрек, връщаха натрапилите се гости, чийто вид издаваше парцалива бедност и нужда. Протегнатите ръце всъщност очакваха милостиня, както просяците пред християнските храмове




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1643988
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205