Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.11.2011 14:31 - Инкарсерон от Катрин Фишър
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 2590 Коментари: 0 Гласове:
0



Ще бъде дързък експеримент и не е изключено да има непредвидени рискове. Но Инкарсерон ще е една много сложна и интелигентна система. Не би могъл да съществува по-добър и по-състрадателен пазител на своите обитатели.

Доклад по проекта (Мартър Сапиенс)



Пътят до шахтата беше дълъг, а и тунелите бяха ниски. Маестрата вървеше с наведена глава, мълчеше, обгърнала тялото си с ръце. Кийро бе възложил на Големия Арко да я наглежда. Фин остана да върви най-отзад, точно след ранените.

В тази част от крилото Инкарсерон беше мрачен и най-често необитаем. Тук Затворът рядко си правеше труда да се раздвижва, като не пускаше светлините си често и не изпращаше бръмбарите си навън. За разлика от каменните релси в горния сектор, тези подове бяха направени от метална мрежа, която се пречкаше в краката. Докато Фин вървеше, той видя очите на един плъх, проблясващи там, където се беше свил; прахоляк падаше върху металните му люспи.

Беше вцепенен и огорчен, а и гневен, както винаги след засада. За всички останали насъбралото се напрежение бе избухнало. Дори и ранените си бърбореха, докато се препъваха по пътя, а силният им смях притежаваше успокоителна енергия. Той обърна главата си и погледна назад. Зад тях тунелът бе обрулен от вятъра и изпълнен с ехо. Инкарсерон сигурно слушаше.

Не можеше да говори и не искаше да се смее. Мрачният поглед след няколко отправени към него закачки бе предупреждение за другите да стоят настрана. Видя как Лиз сръчка Еймъз, а после повдигна вежди. На Фин обаче не му пукаше. Гневът му беше вътрешен, насочен срещу самия себе си, и бе примесен със страх и гореща, изгаряща го гордост, защото никой друг нямаше куража да бъде прикован по този начин и да лежи там, обграден от цялата тази тишина, и да чака смъртта да дойде и да го споходи.

В съзнанието си той отново усещаше огромните колела високо над главата си.

Беше ядосан и на Маестрата.

Свитата не вземаше пленници. Това беше едно от правилата. С Кийро беше лесно, но когато се върнеха в Бърлогата, щеше да трябва да обясни на Джорманрик, а от това кръвта му се вледеняваше. Но жената знаеше нещо за татуировката на китката му и той трябваше да разбере какво. Можеше и никога да не му се отвори друга възможност.

Докато вървеше, той си спомни за онова внезапно видение, преминало през съзнанието му. Както винаги го беше заболяло, сякаш споменът – ако беше само един – бе проблеснал и с усилие си бе проправил път нагоре от някое дълбоко, болезнено място, от някоя изгубена дупка на миналото. А и му беше трудно да го запази ясен – вече бе забравил по-голямата част от спомена, освен тортата на подноса, украсена със сребърни топчици. Глупаво и безполезно. Това не му подсказваше нито кой е бил, нито откъде е дошъл.

От едната страна на шахтата имаше стълба. Разузнавачите се покатериха първи, после бяха затворниците и бойният отряд, който сваляше продуктите и ранените. Фин се спусна последен, забелязвайки как гладките повърхности бяха пропукани тук-там на местата, където сбръчкани черни папрати избиваха навън. Тези трябваше да бъдат разчистени, иначе Затворът можеше да ги усети, да запечата този канал и да погълне целия тунел, както бе направил миналата година, когато те се върнаха след нападение, за да открият, че старата бърлога беше изчезнала, а на нейно място имаше само един широк бял коридор, украсен с абстрактни картини в червено и златно.

- Инкарсерон сви рамене – Гилдас бе казал мрачно.

Това бе първият път, когато чу Затвора да се смее.

Той потрепери, но сега, като си спомни, беше един студен, весел кикот, който бе проехтял по коридорите. Беше заглушил бесния изблик на Джорманрик и беше накарал космите и по неговата кожа да настръхнат от ужас. Затворът беше жив. Беше жесток и равнодушен, а той беше вътре в него.

Прескочи последните стъпала и влезе в Бърлогата. Голямата стая беше шумна и мръсна, както винаги, а топлината от пламтящите й огньове ги заливаше като вълна. Докато хората се скупчваха нетърпеливо покрай плячката, отваряха чувалите със зърно, дърпаха и изкарваха храната, той си проправи път през тълпата и се запъти към малката килия, която споделяше с Кийро. Никой не го спря.

Вече вътре, той сложи резето на слабата врата и седна на леглото. Стаята беше студена и миришеше на неизпрани дрехи, но беше тихо. Той бавно се отпусна назад и легна.

Пое дъх и вдиша ужас. Обзе го като вълна. Знаеше, че силните удари на сърцето му ще го убият, усети как студената пот вледени гърба му и горната му устна. Досега успяваше да го потисне, но това потръпващо сърцебиене беше като вибрациите от огромните колела. Докато притискаше длани към затворените си очи, той видя как металните ръбове надвисват над него, докато той лежеше в пронизително стържещ фонтан от искри.

Можеше да бъде убит. Или дори по-лошо – премазан и осакатен. Защо се беше съгласил да го направи? Защо винаги трябваше да се доказва и да живее според глупавата им и дръзка репутация?

- Фин?

Той отвори очи.

И за миг се обърна.

Кийро стоеше с гръб към вратата.

- Откога си там? – гласът на Фин секна, той бързо прочисти гърлото си.

- Достатъчно дълго. – Клетвеният му брат дойде и седна на другото легло. – Изморен ли си?

- И така може да се каже.

Кийро кимна.

- Винаги има цена, която да се плати. Всеки затворник го знае. – Той погледна към вратата. – Никой от тези отвън не може да направи това, което ти стори.

- Не съм затворник.

- Вече си.

Фин се изправи и потърка мръсната си коса. – Можеше ти да го направиш.

- Е, да, разбира се, че можех – усмихна се Кийро. – Но все пак аз съм необикновен, Фин, майстор на кражбата. Смайващо красив, напълно безмилостен, абсолютно безстрашен – Той наклони главата си настрани, сякаш чакаше презрителното изсумтяване. Когато не го чу, се изсмя и свали тъмното си сако и кожения жакет. Като отключи раклата, той пусна вътре сабята и кремъклийката си, после претърси купчината дрехи и издърпа от нея една червена риза, пищно украсена с черна дантела.

Фин каза:

- Следващия път е твой ред тогава.

- Кога не съм спазвал реда си, братко? Трябва да набиваме репутацията си в дебелите глави на Свитата. Кийро и Фин. Безстрашните. Най-добрите. – Той наля вода от каната и се изми. Фин гледаше изтощено. Кийро имаше гладка кожа, жилави мускули. В целия този ад от обезобразени и изгладнели хора, от полухора и просяци с белези от шарка неговият клетвен брат беше съвършен. А и той полагаше доста усилия, за да си остане такъв. Сега, след като нахлузи червената риза, Кийро сложи някаква крадена дрънкулка в буйната си грива и се огледа внимателно в парчето огледало. Без да се обръща, той каза: – Джорманрик иска да те види.

Фин го очакваше и въпреки това го побиха тръпки.

- Сега ли?

- Веднага. По-добре се измий.

Не му се искаше. Но след минута си наля прясна вода и изтърка греста и маслото от ръцете си.

Кийро каза:

- Ще те подкрепя за жената. При едно условие.

Фин се спря.

- Какво условие?

- Ако ми кажеш за какво всъщност става въпрос.

- Няма нищо...

Кийро хвърли една парцалива кърпа по него.

– Фин Звездоброеца не продава жени и деца. Еймъз – да, или някой друг от тежките случаи. Но не и ти.

Фин погледна нагоре – сините очи на Кийро гледаха право в него.

- Може би просто ставам като всички вас. – Изсуши лицето си с грубия парцал и после, без да си направи труда да се преоблече, се отправи към вратата. На половината път гласът на Кийро го спря.

- Мислиш, че тя знае нещо за теб.

Фин се обърна с печално изражение.

– Понякога ми се иска да си бях избрал някой не толкова наблюдателен да ми пази гърба. Добре. Да. Тя каза нещо... което може... за което трябва да я питам. Трябва ми жива.

Кийро мина покрай него към вратата.

– Е, недей да звучиш прекалено ентусиазирано или той ще я убие пред очите ти. Остави повечето приказки на мен. – Той провери за подслушвачи отвън и погледна навътре през рамо. – Гледай навъсено и кротувай, братко. В това най-много те бива.

* * *

Пред вратата на килията на Джорманрик стояха обичайните двама бодигарди, но широката усмивка на Кийро накара този, който беше по-близо, да изсумти и да се отмести. Следвайки своя клетвен брат навътре, Фин за малко да се задуши от познатата сладка смрад на кет и опияняващите му изпарения, които натежаваха във въздуха. Стисна го за гърлото; той преглътна, като се опитваше да не вдишва прекалено дълбоко.

Кийро си проправи път с лакти между двойките от клетвени братя право напред, а Фин се влачеше след крещящо червеното му сако сред сивата тълпа.

Повечето от тях бяха полухора. Някои имаха метални щипки за ръце или пластмасова тъкан на кръпки на местата, където кожата липсваше. Един имаше изкуствено око, което приличаше на истинско, с изключение на това, че всъщност беше незрящо, а ирисът бе сапфирен. Те бяха най-ниско измежду низките, поробени и презрени от чистите; хора, които Затворът бе поправил – понякога жестоко, понякога просто по прищявка. Един дребен като джудже, приведен човек с телена коса не се отмести от пътя достатъчно бързо. Кийро го повали на земята с един замах.

Кийро таеше лична омраза към полухората. Никога не ги заговаряше и рядко признаваше съществуването им, по-скоро ги приемаше като кучетата, които бяха в изобилие в Бърлогата. Сякаш, мислеше Фин, съществуването им бе обида за собственото му съвършенство.



Тълпата се отдръпна и те вече бяха сред военния отряд. Свитата на Джорманрик беше тромава и некадърна армия, безстрашна само в собствените си представи. Малкия и Големия Арко, Еймъз и неговият близнак Зома, крехкото момиче Лиз, която изпадаше в дива ярост по време на битки и нейната клетвена сестра Рамил, която никога не говореше. Тълпа от стари каторжници и нагли млади самохвалковци, лукави главорези и няколко жени, експерти по отровите. И накрая, заобиколен от мускулестия си бодигард, самият той.

Джорманрик, както винаги, дъвчеше кет. Малкото му зъби работеха автоматично и бяха аленочервени от сладкия сок, който цапаше устните и брадата му. Зад него бодигардът му дъвчеше в унисон.

„Трябва да е напълно имунизиран към наркотика”, помисли си Фин. Дори и да не можеше без него.

- Кийро! – Гласът на Господаря на Крилото беше провлечен. – И Фин Звездоброеца.

Последната дума бе изпълнена с ирония. Фин се намръщи. Той се набута покрай Еймъз и застана рамо до рамо с клетвения си брат.

Джорманрик се беше проснал на креслото си. Той беше едър човек и издяланият трон беше направен специално за него; ръцете на креслото бяха нащърбени с резчици за измерване на броя на нападенията и бяха нацапани с кет. Един роб, известен като кучето роб, бе окован за него: той ги използваше, за да опитват храната му за отрова, и затова никой от тях не се задържаше дълго. Този беше нов, взет при последното нападение, купчина парцали и заплетена коса. Господарят на Крилото носеше сиво военно сако, а косата му беше дълга и мазна, сплетена на плитки и завързана с дребни украшения. Седем тежки пръстена с черепи бяха натъпкани на дебелите му пръсти.

Той огледа Свитата със скосен поглед.

- Добро нападение, хора. Храна и суров метал. Достатъчно, за да бъде делът на всекиго изобилен.

От стаята се чу шушукане. Но „всекиго” значеше „само Свитата” – хрантутниците ще трябва да живеят от остатъците.

- И все пак не толкова доходен, колкото можеше да бъде. Някой глупак е разгневил Затвора. – Той изплю кета и взе друго парче от кутията от слонова кост до лакътя си, като го прегъна внимателно в бузата си. – Двама мъже бяха убити. – Той дъвчеше бавно, с поглед, прикован върху Фин. – И един заложник беше взет.

Фин отвори уста, но Кийро пристъпи решително напред. Не беше добра идея да се прекъсва Джорманрик. Той говореше бавно и с дразнещи паузи, но глуповатото му изражение беше измамно.

Тънко снопче червена плюнка увисна по брадата на Джорманрик. Той каза:

- Обясни, Фин.

Фин преглътна, но Кийро отговори със спокоен глас:

– Господарю на Крилото, моят клетвен брат пое голям риск там. Цивилните като нищо можеше да не спрат или дори да не намалят. Благодарение на него имаме достатъчно храна за дни напред. Жената беше моментна прищявка, малка награда. Но, разбира се, Свитата е твоя, решението също е твое. Във всеки случай жената не значи нищо.

Думите, разбира се, бяха казани с мек сарказъм. Джорманрик не спря да дъвче. Фин не беше сигурен дали тази слаба като убождането от игла и така добре прикрита заплаха бе усетена.

И тогава видя Маестрата. Тя стоеше отстрани, охранявана и с оковани ръце. По лицето й имаше мръсотия, косата й беше разрошена. Трябва да е била ужасена, но стоеше изправено, погледът й беше съсредоточен в Кийро, а после с ледено изражение тя погледна и към него. Той не можеше да посрещне това презрение. Погледна надолу, но Кийро го сръчка и той веднага се принуди да вдигне глава, за да изпъкне пред останалите. Да изглеждаш слаб и колеблив на такова място, означаваше, че си свършен. Никога не би могъл да вярва на когото и да било от тях, освен на Кийро. И то само заради клетвата.

Застанал арогантно, той отвърна на гневния поглед на Джорманрик.

- От колко време си с нас? – настоя Господарят на Крилото.

- Три години.

- Значи вече не си толкова невинен. Празнотата е изчезнала от погледа ти. Вече не се стряскаш, когато чуеш писък. Вече не хлипаш, когато изгасне осветлението.

Хората от Свитата се засмяха сподавено. Някой каза:

- Все още не е убил никого.

- Крайно време е да го направи – измърмори Еймъз.

Джорманрик кимна, а металът в косата му прозвъня.

– Може и да е така. – Очите му бяха вперени във Фин, който също го гледаше втренчено, защото това беше неясната маска, която Господарят на Крилото носеше – едно надменно и слабо прикритие на огромната му жестокост. Знаеше какво следва сега, когато Джорманрик каза почти заспало, без да му мигне дори окото: – Можеш да убиеш тази жена.

- Бих могъл, господарю. Но бих предпочел да спечеля нещо от нея. Чух да я наричат Маестра.

Джорманрик повдигна веждата си.

- Откуп?

- Сигурен съм, че ще платят. Онези товарни коли бяха препълнени със стоки. – Той спря, без да е нужно Кийро да му казва да не издава прекалено много. За момент страхът отново се прокрадна в него и го побиха тръпки, но го преодоля. Ако имаше откуп, значи Джорманрик щеше да получи дял от него. Със сигурност това щеше да му повлияе. Алчността му бе легендарна.

Килията беше мрачна, а свещите бяха почти изгаснали. Джорманрик си наля чаша вино, изля малко количество на земята за малкото куче роб и го гледаше как лочи. Самият той отпи едва когато робът седна невредим. После вдигна ръката си и я обърна с външната част на дланта, за да покаже седемте пръстена.

– Виждаш ли ги, момче? Тези пръстени съдържат живот. Живот, който съм откраднал. Всеки един от тях някога беше враг, убит бавно, измъчван в агония. Всеки един от тях е затворен тук, в примка около пръстите ми. Техният дъх, енергията им, силата им са измъкнати от тях и са запазени за мен, докато ми потрябват. Девет живота може да живее човек, Фин, придвижвайки се от един към друг, отблъсквайки смъртта. Баща ми го направи и аз ще го направя. Но засега имам само седем.

Членовете на Свитата се огледаха един друг. Отзад жените шушукаха, някои се напрягаха да видят пръстените над главите на тълпата. Сребърните черепи блещукаха в наситения с опиат въздух: единият намигна на Фин уродливо.Той прехапа сухите си устни и вкуси кет – беше солен като кръв и замъгли крайчетата на очите му. Пот обля гърба му. В стаята беше нетърпимо горещо. Високо по гредите плъхове надничаха надолу, един прилеп плесна с криле и се върна обратно в мрака. Незабелязани, в единия ъгъл три деца ровеха в купчината зърно.

Джорманрик се надигна. Той беше огромен мъж – с една глава по-висок от всички останали. Погледна надолу към Фин.

- Един предан мъж би предложил живота на тази жена на предводителя си.

Тишина.

Нямаше измъкване. Фин знаеше, че ще трябва да го направи. Той погледна към Маестрата. Тя му отвърна, беше бледа, а лицето й бе изпито.

Но спокойният глас на Кийро наруши напрежението.

- Животът на една жена ли, господарю? Създание на настроенията и безразсъдството, едно крехко, безпомощно същество?

Тя не изглеждаше безпомощна. Изглеждаше бясна и Фин я проклинаше за това. Защо не можеше да хлипа, да моли, да хленчи!? Сякаш усетила мислите му, тя сведе поглед, но всеки сантиметър от тялото й беше скован от гордост.

Кийро размаха ръка.

- Не е признак на голяма мощ човек да ламти така за нещо, но щом я искаш, твоя е.

Това беше доста опасно. Фин бе ужас&н. Никой не дразнеше Джорманрик. Никой не го правеше за смях. А и той не беше чак толкова опиянен от кета, че да не усети тази словесна атака. Щом я искаш. Ако си толкова отчаян. Някои от бойния отряд разбраха. Зома и Еймъз си размениха тайно усмивки.

Джорманрик се намръщи. Погледна към жената и тя му отвърна. После изплю червения тютюн и се протегна за сабята си.

- Не съм толкова претенциозен като наперените момчета – изръмжа той.

Фин пристъпи напред. За миг искаше само да завлече жената навън, но Кийро бе сграбчил ръката му в желязна хватка. Джорманрик се бе изправил, а сабята му бе опряна на шията й, острият й връх караше деликатната кожа под брадичката й да побелява. Беше свършено. „Каквото и да знае, аз никога няма да го разбера”, помисли си Фин с горчивина.

Някаква врата се хлопна отзад.

Рязък глас се сопна:

– Животът й не струва нищо, човече. Дай я на момчето. Всеки, който застава на пътя на смъртта, е или глупак, или прорицател. И в двата случая той си заслужава наградата.

Тълпата бързо се раздели. Дребен мъж закрачи напред, дрехите му бяха в тъмнозеления цвят на Сапиентите. Беше стар, но вървеше изправено, а дори и хората от Свитата се отместиха, за да мине. Той дойде и застана до Фин. Джорманрик го погледна строго.

- Гилдас. Теб какво те засяга?

- Прави, каквото ти казвам. – Гласът на стария мъж беше остър, сякаш говореше на дете. – Съвсем скоро ще си получиш последните два живота. Но тя – и той посочи жената с палец – няма да е един от тях.

Всеки друг би бил мъртъв. Всеки друг щеше да бъде завлечен навън и увесен на колоната за краката, докато плъховете гризяха вътрешностите му. Но само след секунда Джорманрик свали сабята си.

- Обещаваш ли ми.

- Обещавам.

- Обещанията на Мъдрия не трябва да се нарушават.

Старецът каза:

- И няма да бъдат нарушени.

Джорманрик го погледна. После прибра сабята в ножницата й.

– Вземете я.

Жената ахна.

Гилдас я погледна раздразнено. Когато тя не помръдна, той хвана ръката й и я придърпа към себе си.

- Изведете я оттук – измърмори той.

Фин се поколеба, но Кийро веднага тръгна, като буташе бързо жената през тълпата.

Старецът хвана ръката на Фин с бързината на хищна птица.

- Имаше ли видение?

- Нищо важно.

- Аз ще преценя. – Гилдас погледна след Кийро, а после и назад. Малките му черни очи бяха нащрек, движеха се неспокойно и схватливо. – Искам всички подробности, момче. – Погледна надолу към знака с птицата на ръката на Фин. После го пусна.

Фин веднага разбута тълпата и излезе навън.

Жената чакаше навън, в Бърлогата, пренебрегвайки Кийро. Тя се обърна и закрачи горделиво пред Фин обратно към малката килия в ъгъла, а той даде знак на охраната да се махне с едно движение на главата.

Маестрата се обърна.

- Що за дупка на Отрепките е това? – изсъска тя.

- Слушай, жива си...

- Не и благодарение на теб. – Тя се изправи – беше по-висока от него, а гневът й бе отровен. – Каквото и да искаш от мен, можеш да забравиш за него. Да горите в ада дано, убийци такива.

Зад него Кийро се облегна на рамката на вратата и се ухили.

- Някои хора са много неблагодарни – каза той.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1644019
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205