Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2011 14:35 - Питакъс Лор „Силата на шестимата“
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 2038 Коментари: 0 Гласове:
0




Казвам се Марина, като морето, но доста по-късно започнаха да ме наричат така. В началото бях просто Седем, един от оцелелите девет гарда от планетата Лориен, чиято съдба беше в ръцете ни и все още е. На онези от нас, които не са се изгубили. На онези от нас, които все още са живи.
Бях на шест години, когато кацнахме. Щом корабът се раздруса и се установи на Земята, дори и на онази крехка възраст усещах огромния риск, пред който бяхме изправени всички ние – девет сепана и девет гарда. Знаех също, че тук е единственият ни шанс. Бяхме навлезли в атмосферата на планетата сред вихрушката, предизвикана от кораба ни. Спомням си как той изпускаше струйки пара, а по ръцете ми полазиха тръпки, когато краката ни за първи път докоснаха Земята. Цяла година не бях усещала вятър, а навън беше вледеняващо студено. Някой ни чакаше там. Не го познавах, сещам се само, че раздаде на всеки един от сепаните по два комплекта дрехи и по един голям плик. И досега не знам какво имаше в него.
Бяхме се сгушили един до друг, защото осъзнавахме, че може никога повече да не се видим. Говорехме си, прегръщахме се, а после се разделихме. Бяхме наясно, че така трябва, и тръгнахме по двойки в девет различни посоки. Не спирах да поглеждам през рамо, докато другите изчезваха в далечината и много бавно, един подир друг, накрая всички се скриха от погледа ми. Изведнъж останахме само двете с Аделина да се бъхтим сами в един свят, за който не знаехме почти нищо. Сега си давам сметка колко уплашена трябва да е била Аделина.
Спомням си, че се качихме на някакъв параход, който отплава в неизвестна посока. Сещам се, че сменихме два или три различни влака след това. Гледахме да не разговаряме с никого, сгушени в някой тъмен ъгъл, далече от всички. Скитахме се от град на град, прекосявахме планини и полета, чукахме на врати, които бързо се затръшваха под носа ни. Бяхме гладни, уморени и уплашени. Спомням си как седях на някакъв тротоар и просех дребни монети. Спомням си как плачех, вместо да спя. Сигурна съм, че Аделина раздаде някои от скъпоценните ни камъни, които носеше от Лориен, само срещу топла храна, толкова бяхме закъсали. Може би дори ги раздаде всичките. И тогава открихме това място в Испания.
Нелюбезна жена, която по-късно щях да знам като сестра Лусия, отвори тежката дъбова врата. Забелязала отчаянието в отпуснатите рамене на Аделина, тя я погледна накриво.
– Вярваш ли в Божието слово? – попита жената на испански, стиснала устни и присвила очи изпитателно.
– Врекла съм се пред Бог – тържествено кимна с глава Аделина.
Нямах представа откъде знаеше този отговор, сигурно го беше научила, докато живеехме в мазето на една черква преди седмици, но се оказа верният. Сестра Лусия отвори вратата.
И оттогава все сме тук, единайсет години в този каменен манастир с пропити с плесен стаи, с ветровити и студени коридори и подове, твърди като парчета лед. Като изключим редките посетители, интернет е единственият ми източник за света извън селото; непрекъснато се ровя в него, търся някакъв знак, че останалите се намират някъде там, че и те ни търсят, а може би и се сражават. Някакъв знак, че не съм сама, защото в момента не съм сигурна, че Аделина все още вярва, че все още ме подкрепя. Поведението ѝ се промени някъде отвъд планините. Тази промяна навярно настъпи, когато поредната затръшната врата запрати умиращата от глад жена и детето ѝ навън в студа за още една нощ. Каквато и да беше причината, Аделина, изглежда, вече не вярваше колко важно е за нас да сме непрекъснато в движение. По всичко личеше, че беше заменила вярата си във възраждането на Лориен с вярата, споделяна от сестрите в манастира. Сещам се за особена промяна в очите на Аделина, за неочакваните ѝ излияния за това колко много се нуждаем някой да ни напътства и да организира времето ни, ако искаме да оцелеем.
Вярата ми в Лориен си остава непроменена. В Индия преди година и половина четирима души поотделно станали очевидци на това как някакво момче може да мести предмети от разстояние. Първоначално отзвукът от случката беше незначителен, но внезапното изчезване на момчето скоро след това възбуди огромен интерес в района и започна издирването му.
Доколкото знам, все още не са го открили.
Преди няколко месеца от Аржентина дойде вест за момиче, което по време на земетресение повдигнало петтонно парче бетон, за да спаси мъжа под него. И когато новината за тази героична постъпка се разпространи, момичето изчезна. И подобно на момчето в Индия, тя все още се води изчезнала.
А сега в Америка горещата новина е за баща и син от Охайо, издирвани от полицията. За тях се казва, че сами разрушили цяло едно училище и убили петима души. Не оставили никакви следи освен мистериозни купчини прах.
„По всичко личи, че тук се е водила някаква битка. Не мога да си го обясня другояче – бе цитиран да казва главният следовател. – Не се съмнявайте обаче, че ние ще стигнем до дъното на тази история и ще заловим Хенри Смит и сина му Джон.“
Може Джон Смит – ако това е истинското му име – да е просто изпълнен с омраза младеж, който е бил предизвикан до крайност. Аз обаче не мисля така. Сърцето ми започва да препуска всеки път, щом снимката му се появи върху монитора.
Обзема ме огромно отчаяние, което трудно мога да си обясня.
Но дълбоко в себе си усещам, че той е един от нас. И някак си знам, че трябва да го открия.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1666555
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205