Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2011 12:12 - Джон Стайнбек "Америка и американците"
Автор: artdnes Категория: Изкуство   
Прочетен: 3703 Коментари: 1 Гласове:
1



Предисловие
Повечето американци са чували за Джон Стайнбек, а много от
тях са чели и романите му: „Гроздовете на гнева“, „За мишките и
хората“, „Улица Консервна“ и „На изток от рая“. И до днес всяка
година се продават милиони екземпляри от книгите му – както
белетристичните, така и документалните – и поне една от тях е
залегнала в различните учебни програми на училищата някъ-
де в Съединените щати. Малцина писатели се четат с толкова
любов както приживе, така и дълго след смъртта им. И малко
са писателите с популярността на Стайнбек, чиито книги са
удържали толкова дълго на напора на различните критични и
културни тенденции. Подобно на Марк Твен, Робърт Фрост и
Уила Кедър, и Джон Стайнбек се е превърнал в любимец заради
американската му същност, заради това, че пише за своя народ
и го описва.
Но докато романите му са известни на много хора, доку-
менталистиката му е почти непозната. А между 1936 и 1966 г.
Стайнбек написва десетки къси документални произведения,
публикувани в най-различни списания и вестници както в
САЩ, така и в чужбина. Повечето от тях са били масово че-
тени навремето си, но след това постепенно забравени. Тези
му творби обаче се оказват, общо взето, необичайно модерни и
валидни дори днес. Писателят Стайнбек е ангажиран изцяло в
обществените течения, политиката и историята. Разчепква въ-
проси от жизнено значение за двадесетия век – околната среда,
бедността и бездомието, моралния упадък на Америка, голе-
мите войни, расизма, етническия проблем. Други негови есета
съдържат спомени от живота и пътешествията му, а така също
негови идеи и проекти. Обхватът им е впечатляващ, стилът –
семпъл и ангажиращ, а тонът му – забележително разнообра-
зен – репортерски, остроумен, импресионистичен, пламенен.
Посветено на стогодишнината от рождението на Стайнбек,
настоящото издание събира за пръв път най-представителните му
статии, есета и коментари в амплоато му на журналист и колум-
нист. Включена е и последната му книга – сборникът коментари
върху живота в САЩ „Америка и американците“, а така също по-
следната, досега непубликувана, глава на „Пътешествия с Чарли“
(1962). Някои статии и есета са провокиращи, други – затрогва-
щи, трети – навеждащи към размисъл, четвърти – забавни.
6 7
„Какво мога да кажа за журналистиката? – пише Стайнбек
през 1956 г. – Журналистиката притежава и най-възвишената
добродетел, и най-голямото зло. Тя е първото, което всеки дик-
татор поставя под контрол. Тя е майка на литературата и създа-
телка на лайна. В много случаи е единствената история, която
е стигнала до нас, а същевременно е и инструмент в ръцете на
най-лошите. Но в дългосрочен план, и вероятно понеже се тво-
ри от толкова много хора, може да се каже, че е най-чистото
нещо, което притежаваме.“ Така че в много отношения насто-
ящият сборник от документалистиката на Стайнбек е „най-чис-
тата“ хроника, останала ни от един потопен в съвремието си
писател. Казаното от рецензента на „Морето на Кортес“ Люис
Гарнет може да се отнесе и до цялото творчество на Стайнбек
в областта на литературната журналистика – тук се съдържа
„повече от цялостния човек Джон Стайнбек, отколкото в който
и да било негов роман.“
Подобно на предшественика му Марк Твен и Стайнбек е
голям демократ със скептично отношение към властта и при-
вилегиите, стремящ се да насърчи най-доброто у нас, макар
понякога да го върши с прискърбие, друг път с отчаяние, та
дори и гняв, но понякога – и с лека ирония и лукаво подсмих-
ване. В ролите си и на романист, и на журналист винаги дава
всичко от себе си – отнася се най-съвестно към работата си; но
и той като Твен, рядко възприема себе си съвсем на сериозно.
Когато през 1956 г. предлага доброволно услугите си да отра-
зи националните политически конференции (така наречените
конвенции) на двете големи партии – демократите и републи-
канците, – пише предварително до редакторите на синдикира-
ните вестници, които ще отпечатват репортажите му: „Уолтър
Липмън, двамата (братя Стюарт и Джоузеф) Олсъп и Дейвид
Лорънс1 няма за какво да се боят от мен. Аз нямам никакви из-
точници – нито достоверни, нито инакви. Ако някой ден реша
да предскажа нещо, предсказанието ми вероятно ще е съчета-
ние от сведенията, получени от съпругата на резервния делегат
от Сан Хосе, Калифорния, плюс прошепнатото ми от хотелско-
то пиколо, което току-що е доставило кофичка лед на „поначало
достоверни източници.“
Стайнбек притежава особен талант да подбира темите си и
да възприема към тях подход, който би заинтересувал обик-
новените хора най-вече с това, че се поставя на тяхно място.
Но преди всичко притежава способността през цялото време
1 Видни американски наблюдатели и коментатори. – Б. пр.
да забавлява и да информира. Може да се каже, че творбите в
този сборник представляват поредица снимки на човек, който
със своята състрадателност, загриженост и чувство за смешно-
то е спечелил сърцата на американската публика – и приживе,
и след смъртта си. Тъкмо в духа на този му широк обхват е
организиран и сборникът – по теми, които подсказват силата на
мисълта му, разнообразието на въпросите, възбуждали ентуси-
азма му и множеството му подходи към изкуството на литера-
турната документалистика.
Джон Стайнбек е имал късмета да живее във време, когато
концепцията за журналистическата професия е доста гъвкава.
Вестниците не се притесняват да командироват романисти да
отразяват най-различни събития, а самият Стайнбек, създал
си солидна репутация в американската мисъл с „Гроздовете
на гнева“, има възможността сам да подбира темите си. Обик-
новено редакциите се радват да получават материалите му не
само заради известността на името му, но и заради репутацията
му на автор, който не пести усилия и за най-инцидентните си
творби. От 1936 г., когато излиза първият му очерк, до послед-
ния през 1966 г. Стайнбек подхожда към написването на тези
материали най-сериозно и се тормози с всеки един. „Знаеш не
по-зле от мен, че през живота си не съм създал и един лесен
очерк“, пише той на своята посредничка Елизабет Оутис в миг
на творческа криза по време на командировка през 1952 г. „И
тези ми статии ще са не по-малко трудни от всичко друго, което
съм написал досега.“
Журналистиката много рядко му се удава без усилия, което
до голяма степен се дължи на факта, че Стайнбек – по душа ро-
манист – вечно оформя, аранжира, създава действащи лица, сце-
ни и диалози, а понякога се увлича да доукрасява или да прибяг-
ва до фантазията си. Творбите му и в документалистиката, и в
литературната журналистика винаги балансират на ръба между
измисленото и действителното, между въображаемото и факто-
логията. Докато „преселническите материали“ от 30-те години
на ХХ век клонят към документалистиката, към репортерство-
то, писаното през 50-те и 60-те години съдържа по-свободни
смесици от настроения, разказвачески подходи и белетристич-
ни методи. Това може да се отдаде донякъде на темперамента
му – факт е, че като репортер е уволнен през 1925 г. от „Ню
Йорк Американ“ заради отплесване от фактологията – но може
да се дължи частично и на съседството му през 30-те години с
разследващия журналист Линкълн Стефънс. Няма съмнение, че
именно Стефънс е духовният водач на Стайнбек в политиката;
8 9
тъкмо той убеждава през 1935 г. Стайнбек да интервюира укри-
лите се на полуостров Монтерей водачи на стачки. Стайнбек се
отказва от първоначалната си идея да пише биография на един
от водачите и вместо нея публикува „В неравна борба“ (1936) –
първият му от три романа, посветени на трудещите се. Възмож-
но е освен това Стефънс, чийто вестник „Ню Йорк Къмършъл
Адвъртайзър“ проповядва „един нов вид журналистика“, описа-
на от биографа му като „лична, литературна, непосредствена“,
да е въвел Стайнбек в своята концепция за „описателно повест-
вование“ – добрият вестникарски репортаж трябва да включва
„само живота“. А Стефънс в края на XIX век обучава не само
нюйоркски репортери, но и десетки студенти по журналистика
от Университета Станфорд, които идват на поклонения в дома
му в Кармел през 30-те години – включително през 1935 г. и
самият Джон Стайнбек. И когато Стайнбек създава първата си
очеркова поредица през 1936 г. – „Цигани берачи“, – вече знае
как да „вижда“ нещата в истинския им вид, според напътствията
на Стефънс към репортерите.
След 1936 г. материали на Стайнбек излизат в близо четириде-
сет различни вестника и списания. Много от творбите му се пре-
печатват, други биват синдикирани и се появяват в ред вестници в
цялата страна. Четири поредици са събрани и публикувани изця-
ло или частично: „Кръвта им е силна“ през 1938 г. (първоначално
озаглавена „Цигани берачи“ и изляла в „Сан Франциско Нюс“
през 1936 г.), „Имало едно време една война“ през 1958 г. (фрон-
тови репортажи, излезли първо в „Ню Йорк Хералд Трибюн“
през 1943 г.), „Руски дневник“ през 1948 г. (излязла отчасти в
„Хералд Трибюн“ през януари 1948 г.) и „Един американец в
Ню Йорк и Париж“ през 1956 г. (седемнадесет очерка написани
за „Фигаро Литерер“ през 1954 г.). „Америка и американците“
е създадена като книга – последната книга на Стайнбек – и из-
лиза като поредица в лонгайлъндския „Нюсдей“. Съществуват
и други вестникарски поредици, които и досега не са събрани.
Статиите му за „Фигаро“ са събрани само във френското им
издание, макар някои от тях да са излизали поотделно в аме-
рикански и английски списания. Двете му изключително живи
поредици за луивилския „Къриър-Джърнъл“1 са почти неиз-
вестни: едната е от репортажите на Стайнбек от партийните
конвенции през 1956 г., а другата – от пътуванията му из Евро-
па през следващата година. Много трудно се намира и пореди-
1 The Courier-Journal – най-големият вестник в щата Кентъки, излизащ в гр.
Луивил. – Б. пр.
цата му от 1966 и 1967 г. – последните му и най-спорни вестни-
карски творби, – озаглавена „Писма до Алисия“ и написана за
„Нюсдей“. В настоящия сборник са включени избрани творби
от всички тези поредици с изключение на „Руски дневник“.
Стайнбек често праща и по-дълги творби на разни списа-
ния. По времето, когато ги пише – края на 40-те до началото
на 60-те години, – списанията са важен източник на семейно
развлечение. Изданията от магазинен тип, от рода на „Коли-
ърс“, публикуват статии, разкази и романи с продължение,
често придружавани със снимков материал или илюстрации, а
така също карикатури и редакционни статии. След войната тези
популярни списания постепенно ограничават обема на публи-
куваната от тях белетристика и започват трескаво да търсят
есета. „Холидей“ – лъскаво илюстровано списание, предлага-
що описания на курорти и пътеписи, пуска няколко есета на
Стайнбек, включително две особено лични и язвителни: „В Са-
линас не оставахме без занимания“ и „Разговор в Саг Харбър“.
Многомилионните тиражи на „Колиърс“, „Холидей“ и „Сатър-
дей Ивнинг Поуст“, насочени към обикновения американец,
предоставят на Стайнбек идеалната платформа за огласяване
на идеите му. Макар да не е интелектуалец в най-тесния смисъл
на думата, той е човек с изобилие от идеи, който реагира об-
мислено, понякога и пламенно, на проблемите, които забелязва
около себе си.
Стайнбек има предимството не само на известността, но
и на компетентни посредници и в САЩ, и в чужбина, полага-
щи с желание допълнителния труд, необходим за пласиране-
то на литературната му журналистика. Но в допълнение към
многото творчески задания, които те му уреждат, той успява
да договори и изненадващо голям брой по приятелска линия:
с Марк Етридж – заклет либерал и издател на луивилския
„Къриър-Джърнъл“; Алисия Патерсън и Хари Гугенхайм –
собственици на лонгайлъндския „Нюсдей“; Люис Ганет – за-
веждащ литературния отдел на „Ню Йорк Хералд Трибюн“,
и Норман Къзънс – редактор на „Сатърдей Ривю“. И Стайн-
бек, и Къзънс например са либерали и твърди поддръжници
на Организацията на обединените нации. В средата на 50-те
години Къзънс кани Стайнбек да пише седмична колонка:
„За „СР“ ще е важен триумф да го публикува във всеки свой
брой“ пише Къзънс, но авторът се отказва от тази чест, тъй
като не желае да се отдаде изцяло на журналистиката. Пое-
тата впоследствие роля на „свободен редактор“ му позволява
да сътрудничи, когато може – вариант, към който прибягва в
10 11
отношенията си с вестниците и списанията при всяка възмож-
ност от 50-те години нататък. Макар да е в състояние да пише
редовно вестникарски материали, както прави при първата си
командировка в Лондон като кореспондент през Втората све-
товна война, Стайнбек поначало мрази да спазва сроковете
за приключване на броя и предпочита да се договаря да пише
от време на време, и то по теми, които на него му се струват
значими. Става сътрудник на „Нюсдей“ през 1965 г. след като
Хари Гугенхайм му заръчва да пише „когато ти дойде музата
и изпращай написаното… Ако не ти се пише – не пиши.“
Настоящият сборник от документалистиката и литератур-
ната журналистика на Стайнбек е организиран не хроноло-
гично, а тематично, с цел да освети по-ярко разнообразието на
авторовата загриженост. Всяка тема е предшествана от кратко
въведение. През цялото време обаче читателят следва да има
предвид няколко ясно очертани аспекта на документалисти-
ката на Стайнбек: неотразимото му желание да е свидетел на
събитията и да си създаде собствена преценка за тях; непрес-
танният му интерес към това какво значи да си обективен ре-
портер; упоритото му съсредоточаване върху всекидневното,
обикновеното, върху незабелязаната подробност; и най-сетне,
неговият идеализъм, желанието му да подобри по някакъв на-
чин нещата.
Журналистическата кариера на Стайнбек започва през 1936 г.
с поредица от седем експозета за „Сан Франциско Нюс“ на тема
преселническата работна ръка. Изгарящ от желание да доприне-
се към участието на САЩ във войната, през 1943 г. заминава за
няколко месеца в качеството си на военен кореспондент на „Ню
Йорк Хералд Трибюн“, а след войната пише за същия вестник
поредица, посветена на Русия, публикувана през 1948 г. Тези
три поредици, всяка една издадена и като отделна книга, разкри-
ват същността на Стайнбековия журналистически подтик – той
държи да наблюдава пряко хората, местата и събитията и да ги
изобразява максимално правдиво във всичките им измерения.
Най-добрите му творби произхождат от гледната му точка на
пряк свидетел, който се старае да види всичко и да го постави
в перспектива. И това важи за всички задания, които приема,
били те пътеписи, военни кореспонденции или веселата му по-
редица за партийните конвенции през 1956 г. За да се сдобие
с последното поръчение, Стайнбек пише до Марк Етридж, из-
дателя на луивилския „Къриър-Джърнъл“, и според спомените
на Етридж „призна, че се е амбицирал да отрази конвенциите“.
„Никога не съм присъствал на национална конвенция“, обявява
Стайнбек в писмото си до редакторите на синдикираните вест-
ници. „Това е и основната причина да искам да отида.“
Същият този подтик го праща често в чужбина. Макар от бе-
летристиката си Стайнбек да е известен като писател от Запада,
пресъздаващ силно усещане за местонахождение, не по-малко
вярно е и това, че изпитва мощен вътрешен импулс да пътува
зад граница. След честите му посещения в Мексико и военни-
те му репортажи от 40-те години, през 50-те и 60-те години
Стайнбек пътува неколкократно до Франция, Италия, Англия
и Ирландия, а през последните си командировки отразява и съ-
битията в Израел и войната във Виетнам, издържайки се през
многомесечните си престои с материали за популярни списа-
ния от рода на „Колиърс“, „Холидей“ и „Ескуайър“. Съглася-
ва се да пише и пътеписни поредици за „Къриър-Джърнъл“ и
„Нюсдей“. Докато е в Европа, пише също така за английското
списание „Пънч“ и френския „Фигаро“ – като започва послед-
ното задание с типичната за него доза ентусиазъм:
Откакто съм във Франция, постоянно ме интервю-
ират. Прекарвам цели часове с журналистите, само
и само да се получи някакъв материал, който оба-
че излиза объркан, предубеден и нечитав. И си рекох:
защо не взема да се интервюирам сам себе си, та хем
хонорарите да остават у мен, хем да излизат така,
както на мен ми харесва… (Мога да ги озаглавя „Един
американец в Париж“, например – наблюдения, есета,
въпроси, но безспорно американски.)
Желанието му да пише за „Фигаро“ обаче се затруднява от
факта, че материалите му ще трябва да се превеждат на френ-
ски. Той и без това изстрадва всяко написано нещо, та допъл-
нителният процес на превода съвсем го хвърля в смут. Иска
всеки материал, дори и най-малкият, да е добър. Секретарката
му Марлен Грей пробва неколцина преводачи, включително и
няколко предложени ѝ от „Фигаро“, но според нея резултатът
всеки път е неадекватен. Накрая възлага работата на друг писа-
тел, вместо на професионален преводач, тъй като той успява да
предаде по-скоро духа, отколкото буквата на написаното. То-
ест, тя осъзнава, че „Стайнбек“ е всъщност начинът, по който
той вижда нещата, и начинът, по който ги описва. И наистина
може да се каже, че тонът на „Стайнбек“ и „безспорно амери-
канският“ му подход са всъщност марката на цялото му твор-
чество, независимо дали става дума за израстването му в мал-
12 13
кото калифорнийско градче, или за особеностите на френския
риболов в Париж – цялото то е американско по дух.
В по-голямата част от творчеството на Стайнбек, но най-
вече в „Улица Консервна“ и „Морето на Кортес“, цялостното
виждане е издигнато до най-важната му задача, а основният
мотив е да открие взаимовръзките между отделните начини на
гледане. Изключително важният въпрос за перспективата е в
сърцевината и на двете му книги. Човек може да гледа както със
сърцето, така и с главата си. В началото на „Морето на Кортес“
например той пише:
Искахме да видим всичко, което очите ни биха по-
ели, да мислим, каквото можем, и от гледането и ми-
сленето ни да създадем някаква структура, явяваща
се моделирана имитация на наблюдаваната действи-
телност. Знаехме, че онова, което ще видим, запишем
и конструираме, ще е изкривено така, както са изкри-
вени всичките ни схеми на познанието, първо – от ко-
лективния натиск и поток на нашето време и род, и
второ – от тласъка на индивидуалните ни личности.
Но след като знаехме това, надали щяхме да пропад-
нем в кой знае колко дупки – може би щяхме да успеем
да поддържаме определено равновесие между нашето
изкривяване и отделното нещо, външната действи-
телност. Единството на двете би могло да привлече
контрибуции и от двама ни.
И тук, и на други места Стайнбек си признава, че всичко на-
писано от него съвсем не е „обективно“, а оцветено, „изкриве-
но“ по необходимост от собствените му възприятия и от време-
то, в което живее. Затова и пише „Руски дневник“, а не „РускиЯ
дневник“, тоест не предлага категорична гледна точка към Съ-
ветския съюз; затова и описва Париж така, както би изглеждал
на средния американец, като „туристически“ бележки; затова и
описва как самият той, Стайнбек, вижда подготовката на екипа-
жа на един бомбардировач за боен полет. Стайнбек повече или
по-малко измисля „Попътни срещи“ далеч преди Чарлс Куролт1.
Отличава се обаче от типичния журналист с липсата си на от-
1 Телевизионните очерци „Попътни срещи“ („On the Road“) на Чарлс Куролт
(Charles Kuralt, 1934–1997) по СиБиЕс, получили ред награди за журналис-
тика, са били вдъхновени от „Пътешествия с Чарли“, според твърденията на
сина на Джон Стайнбек, Томас. – Б. пр.
къснатост – просто не е способен да държи чувствата си извън
своите репортажи, но тъкмо това спечелва симпатиите ни както
в белетристиката, така и в документалистиката му.
Около двадесет и пет години след публикуването на „Морето
на Кортес“, по време на първото му посещение в Израел, което е
и предпоследното му пътуване в чужбина, Стайнбек все още раз-
съждава върху това как и какво вижда наблюдателят в „Писма до
Алисия“; пасажът е дълъг, но заслужава да се цитира изцяло:
Идва ми понякога да се чудя и да се питам колко
виждам и дали изобщо имам зрение. Няма спор, че
наблюдателността ни е обусловена от нашето минало
и жизнения ни опит, но има ли случаи да виждаме нещо
по обективен начин, виждаме ли нещо в неговата цялост
такова, каквото е? Винаги съм си въобразявал, че съм,
общо взето, обективен наблюдател, но вече започвам
да се питам дали не пропускам цели категории неща?
Да ти дам пример за какво става дума, Алисия. Преди
няколко години Информационната служба на САЩ по-
кани на свои разноски един прочут и добър италиански
фотограф да дойде в Америка и да снима страната ни.
Смятали, че правените от италианец снимки ще са цен-
ни за италианците, понеже на тях ще има неща, кои-
то са интересни за Италия. По онова време живеех във
Флоренция и видях албума веднага след отпечатването
му. Човекът пребродил Америка надлъж и нашир и зна-
еш ли какво заснел? Италия! Във всеки американски град
търсел подсъзнателно и намирал Италия. Портретите
му – на италианци; пейзажите – Тоскана, поречието на
По и Абруци. Окото му е търсело да зърне нещо познато
и го е намирало… Човекът изобщо не е видял онази Аме-
рика, която не прилича на Италия, а има толкова много
неща, които са различни. Затова се чудя какво ли съм
изпуснал през чудесната обиколка на Юга, която току-
що приключих. Само Америка ли виждах? Признавам
си, че се улових да го правя. Докато прекосявах онези,
затаяващи дъха, планини и гледах надолу към трептя-
щите пустини… Хванах се как си казвам или се съглася-
вам – да, това е точно като „тиганената дръжка“1 на
Тексас – а това би могло да е Невада, а това – Долина-
1 Panhandle (англ.) – тясна дълга територия, заградена от други държави/щати,
анклав. – Б. пр.
14 15
та на смъртта… Оприличавайки ги на нещо познато,
не съм ли се абстрахирал напълно от непознатите ми
неща, без да ги виждам, без дори да ги отчитам, по-
неже ми е липсвал лесният мост на разпознаването…
отсенките, нюансите – колко ли от тях изобщо не съм
видял. („Нюсдей“, 2 апр. 1966 г.)
Журналистиката на Стайнбек е документ на човек, който
държи да проумее правилно нещата, да ги вижда ясно и точно,
без надменност – та дори и без да твърди в нито един случай, че
неговият поглед е окончателният, нито че е напълно точен. Ви-
наги се стреми към човешката перспектива – с колкото се може
по-малко предубеждение да изпраща репортажите си от нивото
на улицата, а не от някаква трибуна или мансарден апартамент.
„Най-великото човешко вълнение – пише Стайнбек в предго-
вора си към наръчника на Ед Рикетс „Между тихоокеанските
приливи“ – е преходът от наблюдението през размисъла до хи-
потезата. Това е творчески процес – вероятно най-висшият и
най-задоволителният, който познаваме.“
Да не говорим колко се наслаждава той на необичайния
ъгъл, на дребната случайност, на обикновения човек – теми,
които повечето журналисти често смятат за недостойни като
„материал“. В поредния си опит да обясни какво го привлича
към журналистиката, Стайнбек споделя през 1965 г. в отворено
писмо до писателя Макс Лърнър защо се е „поддал на фаталния
сърбеж“ и се е „присъединил към стадото на колумнистите“:
Аз поне така си го обяснявам, Макс – знаеш как,
като работиш върху някоя дълга и подредена творба,
ти се бъркат куп блестящи и прекрасни идеи и образи.
Те изобщо нямат място в онова, което пишеш, така
че, ако си млад, си ги записваш в бележника за бъдеща
употреба. Но така и не ги използваш, тъй като те са
бляскави и живи като цветните камъчета по измития
от вълните бряг. Не можеш да устоиш и да не напъл-
ниш с тях джобовете си. Но докато се прибереш, те
стават сухи и безцветни. Ще ми се да притисна ня-
колко, докато са още мокри. („Нюсдей“, 4 дек. 1965 г.)
Накрая, в много от социалните му творби – и най-вече, раз-
бира се, в „Америка и американците“, последната му докумен-
тална творба – присъства и една настойчивост. Макар той да не
проповядва, а просто да проявява загриженост. Зад описването
на нещата такива, каквито ги вижда, зад съсредоточаването вър-
ху малките, но многозначителни житейски изживявания, той е и
моралист, и идеалист. През целия си живот е бил всъщност иде-
алист; сиреч, търсил е да открие същността на нещата, смисъла
или схемата зад онова, което наблюдава. Тъкмо това прави – тъл-
кува Америка – и в мига, в който животът му свършва.
Може би схемата за пожизненото му репортерство се по-
ражда именно от опита му в калифорнийската Централна доли-
на през 30-те години, когато, за да не привлича внимание върху
себе си, докато се меша с преселниците, използва за своя база
стария си камион за доставки на хляб. И отклонява погледа си
от себе си, а вместо това наблюдава всекидневното и обикно-
вените хора, за да може да види с максимална точност цялата
картина като една демократична перспектива. Тъкмо такава е
и обявената мисия на Кейси в „Гроздовете на гнева“, когато се
присъединява към семейство Джоуд за пътешествието до Кали-
форния. Стайнбек през целия си живот изпълнява точно тази
мисия – да види с максимална яснота цялото, но да го види и
със сърцето си, а не само с главата си.__




Гласувай:
1
0



1. jabalka - Благодаря! Беше удоволствие да ...
09.12.2011 14:05
Благодаря! Беше удоволствие да прочета!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: artdnes
Категория: Изкуство
Прочетен: 1666566
Постинги: 742
Коментари: 2626
Гласове: 2205