Откъс:

Пролог


Гибралтарският проток
12 март 1940 г.

    Когато вълната го запрати към борда, капитан Гонсалес се опита инстинктивно да се хване за перилото и раздра ръката си по цялата й дължина. Десетилетия по-късно, когато вече щеше да е най-престижният книжар във Виго, пак щеше да потръпва всеки път, щом някой споменеше онази нощ – най-страховитата и необикновена в живота му. На сигурно в креслото си, стар и побелял, отново щеше да чувства в устата си вкуса на кръв, на селитра и страх. В ушите му щеше да отеква грохотът на вуелкатонтос – това коварно вълнение, което се надига за по-малко от двадесет минути и от което моряците от пролива (и техните вдовици) с право се страхуваха; а пред изумения му поглед щеше да изниква нещо, което просто не беше възможно да е истина.
    Виждайки го, капитан Гонсалес забрави, че моторът работи на пълна мощност, че екипажът му се състои едва от седем души, при положение че трябваше да е от минимум единадесет, че единственият, когото преди шест месеца не го хващаше морска болест под душа, беше самият той. Забрави, че имаше намерение да се нахвърли с юмруци на всички, защото не бяха го събудили, когато вълнението бе започнало.     Хвана се здраво за един илюминатор, за да се извърти и да застане с лице към капитанския мостик. Докато се вмъкваше вътре, нахлулите заедно с него пориви на вятъра и дъжда измокриха до кости щурмана.
    - Освободете ми руля, Рока – каза той, блъскайки силно щурмана. – За нищо не ставате.
    - Капитане, аз… Казахте ни да не ви безпокоим освен ако оръдието не падне, сеньор. – Гласът му трепереше.
    И точно това е на път да се случи, помисли си капитанът, като клатеше глава. Повечето от екипажа му бяха нерешителни хора, оцелели след една война, която бе довела страната до пълна разруха. Не можеше да ги вини, че не бяха предусетили вълнението, така както никой не можеше да вини него, ако просто дадеше заповед кръгом и рискуваше всичко само за да спаси кораба. Най-добре беше да се прави, че не забелязва онова, което току-що бе видял. Защото противното бе равносилно на самоубийство. И само някой идиот би го направил.
    И този идиот съм аз, помисли си Гонсалес.
    Щурманът остана с отворена уста, като го видя как маневрира и обръща кораба косо на вълните. Есперанса беше канонерска лодка, построена в края на миналия век, и корпусът й, направен от дърво и стомана, изпращя зверски.
     - Капитане! – изкрещя щурманът. – Какво, по дяволите, правите? Ще се преобърнем.
    - Погледни ляво на борд, Рока – отвърна капитанът. Той също бе примрял от страх, макар по никакъв начин да не го показваше.
    Щурманът се подчини, смятайки, че капитанът се е побъркал напълно.
    Няколко секунди по-късно вече не знаеше дали да разчита и на собствения си разум.
    На по-малко от сто метра от тях някаква лодка се полюшваше между две вълни, а килът й бе изместен под невъзможен ъгъл. Изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се преобърне, и всъщност си беше цяло чудо, че това все още не се бе случило. Проблесна светкавица и изведнъж щурманът разбра защо капитанът залагаше живота на моряците на карта.
    - Там има хора, сеньор!     - Знам, Рока. Извикайте Кастильо и Паскуал. Да зарежат помпите, да се качат на палубата с две въжета и да се вкопчат за перилата като проститутка за чантата си.
    - На вашите заповеди.
    - Не… почакайте – каза капитанът, улавяйки го за ръката, преди да напусне мостика.
    Разколеба се за момент. Не можеше едновременно да ръководи спасяването и да държи руля. Ако предната част на кораба застанеше перпендикулярно на вълните, с тях беше свършено. Ако обаче не слезеше, някое от момчетата му щеше да свърши на дъното на морето.
    Мътните го взели!     - Зарежи, Рока. Сам ще го направя. Хващай руля и го дръж така.
    - Няма да издържим дълго, капитане.


    - Щом качим тези нещастници, хвани първата вълна и секунда преди да достигне най-високата си точка, обърни дясно на борд с всички сили. И се моли!
    Напрегнати, стиснали зъби, моряците се качиха на палубата – две нелепи маски на решителността, нахлузени от две примрели от страх същества. Капитанът застана между двамата, готов да ръководи опасната операция.
    - По мой знак хвърлете куките. Сега!
    Стоманените зъбци се забиха в самия край на лодката, въжетата се обтегнаха.
    - Теглете!
    Докато я теглеха, на капитана му се стори, че дочува викове и че вижда ръце, които махаха оттам.
    - Дръжте я здраво, но на известно разстояние. – Наведе се и хвана една канджа* два пъти по-висока от него. – Ако се сблъскат с нас, ще ги направим на парчета.


    *Прът с метална кука на края. – Бел. пр.


    А е и много вероятно да ни пробият корпуса,помисли си капитанът, който усещаше под хлъзгавата палуба как корпусът скрибуцаше все по-силно при всяка следваща вълна, която ги разтрисаше.
    Служейки си с канджата, успя да прихване лодката. Предългият прът щеше да удържа плавателния съд на определено разстояние. Даде заповеди на моряците да завържат въжетата за кнехта** и да спуснат една въжена стълба, докато той удържаше както можеше пръта, който подскачаше в ръцете му толкова силно, че при най-малкото невнимание от негова страна можеше му разцепи главата.


    **Нисък стълб на кораб или пристанище, служещ за връзване на корабните въжета. – Бел. пр.


    Нова светкавица освети напълно лодката. Капитан Гонсалес успя да съзре, че на борда й имаше четирима души. И най-накрая разбра защо в това счупено корито, подскачащо над вълните, все още имаше хора.
    Проклети ненормалници. Завързали са се вътре.
    Някаква фигура, покрита с тъмен дъждобран, се приведе над останалите. Вдигна нож в ръка и бясно започна да реже въжетата, които ги крепяха за лодката. Току-що срязани краища висяха и от собствените му китки.
    - Качвайте се! Качвайте се, преди да е потънала!
    Фигурите се приближиха към борда с протегнати ръце, но едва докосваха с пръсти стълбата. Мъжът с ножа успя да я сграбчи и остави другите да се качат преди него. Моряците се спуснаха да им помогнат. Последен в лодката остана въпросният мъж. Той хвана както можа стълбата, но докато се опираше на борда, за да успее да се засили, куката се отдели от дръжката си. Капитанът се опита да я поправи, но една вълна, по-висока от другите, повдигна кила на лодката, запращайки я срещу борда на Есперанса.i>
    Чу се изскърцване и вик.
    Капитанът изпусна канджата ужасен. Лодката бе ударила мъжа с ножа по крака. Сега той висеше от стълбата само на една ръка, с гръб, долепен към корпуса. Лодката се отдалечаваше, но беше въпрос на секунди вълните пак да я запратят срещу кораба и да го удари отново.
    - Швартовете*! – изкрещя капитанът на двамата моряци. – Срежете ги, за Бога!


    *Въжета за привързване на кораб. – Бел. пр.


    Единият от тях, този, който беше по-близо до борда, потърси в пояса ножа си и започна да реже въжетата. Другият се опитваше да отведе спасените към люковете на трюма, преди някоя вълна да ги е повлякла обратно.
    Със свито сърце капитанът започна да рови в нишата под борда, където едно мачете ръждясваше от две десетилетия.
    - Отдръпнете се, Паскуал!
    Синкави искри излязоха от стоманените кнехти, но звукът от ударите почти не се чуваше заради нарастващия грохот на бурята. В първия момент не се случи нищо.
    След това последва сблъсъкът.
    Палубата се разтресе под краката му, когато лодката, освободена от въжетата, се повдигна и се разби на трески в носа на Есперанса. Капитанът се надвеси над борда, убеден, че ще намери само танцуващите краища на стълбата. Но грешеше.
    Корабокрушенецът все още бе там; търсеше опипом с лявата си ръка стълбата, в желанието си да се залови отново с две ръце за нея. Капитанът му протегна дланта си, но имаше повече от два метра разстояние между онази отчаяна фигура, която бе на косъм да се изпусне, и върховете на пръстите му.
    Можеше да направи само едно.
    Прекрачи с единия си крак през перилата и се вкопчи в стълбата с ранената си ръка, мърморейки някаква странна смесица от молитви и проклятия към този Господ, който настоятелно се опитваше да ги удави. За момент залитна опасно, но Паскуал го хвана навреме. Слезе три стъпала, точно толкова, колкото да успее да се захване за протегнатите ръце на моряка, ако изгубеше опора. Повече не посмя.
    - Хванете се за ръката ми!
    Корабокрушенецът опита да извие тялото си, за да го достигне, но не успя. Един от пръстите, с които се бе вкопчил в стълбата, се изпусна.     В продължение на една безкрайно дълга секунда всичко, което крепеше онези двама мъже на клатушкащата се стълба, бяха девет пръста, един ботуш със захабена подметка и огромно количество воля.
    После корабокрушенецът успя да се завърти достатъчно, за да се хване за тялото на капитана. Закрепи се някак си на стълбата и двамата започнаха изкачването.


    Шест минути по-късно, присвит на две и повръщащ в трюма, капитанът все още трудно успяваше да повярва на късмета, който всички бяха изкарали. Полагаше усилия да се успокои. Още не можеше да проумее как некадърникът Рока бе успял да даде гръб на бурята, но вълните вече удряха корпуса по-леко и беше ясно, че Есперанса ще се измъкне от това изпитание.
    Моряците го гледаха съсредоточено - полукръг от изтощени и напрегнати лица. Един от тях му подаде хавлия. Гонсалес я отблъсна с жест.
    - Почистете тази кочина – каза той, като посочи пода, и се изправи на крака.
    В най-тъмния край на трюма се бяха скупчили корабокрушенците, целите вир-вода. На мъждукащата светлина на единствената крушка, която осветяваше помещението, едва можеше да се различат лицата им.
    Гонсалес направи три крачки към тях.
    Един от корабокрушенците пристъпи напред и му протегна ръка.
    - Danke schцn.
    Като останалите си другари и той беше покрит от глава до пети с черен дъждобран с качулка. Една подробност го отличаваше от другите – на кръста си носеше колан. На него проблясваше ножът с червена дръжка, с който бе срязал въжетата.
    Капитанът не можа да се сдържи.
    - Проклет кучи син! Всички можехме да умрем!
    Замахна с ръка и удари корабокрушенеца по главата, поваляйки го. Качулката падна и откри една руса глава, лице с остри черти и едно синьо око, което го гледаше хладно.
    Там, където трябваше да е другото, имаше празнина, обградена от набръчкана кожа.,
Корабокрушенецът се изправи и нагласи върху окото си парчето плат, което се бе отм    естило от удара.     - Danke schцn.
    Капитанът се усмихна твърде неохотно. Този проклет шваба беше смел като лъв. Клатейки глава, му подаде ръка.
    - Откъде, по дяволите, се взехте?
    Другият сви рамене. Беше ясно, че не разбира нито дума испански. Гонсалес го изучаваше внимателно. Трябва да беше на около тридесет и пет или четиридесет години, а под черния дъждобран се виждаха тъмни дрехи и дебели ботуши.
    Капитанът направи крачка към другарите на едноокия в желанието си да разбере за кого бе рискувал кораба и екипажа си, но непознатият протегна ръце и леко пристъпи към хората си, заставайки по този начин между него и тях. Стоеше твърдо или поне се опитваше да изглежда така. Струваше му усилия да стои на крака, а в погледа му се четеше молба.
    Не иска да оспорва авторитета ми пред моите хора, но не е склонен да ми позволи да се приближа към мистериозните му приятели. Е, много добре, пази си ги, мамка му. Ще се разберат с вас в комендантството, помисли си Гонсалес.
    - Паскуал.
    - Сеньор?
    - Кажете на лоцмана да се отправи към Кадис.
    - На вашите заповеди – каза морякът и изчезна през люка. Капитанът се готвеше да го последва и да се прибере в собствената си каюта, когато гласът на немеца го спря.- Nein. Bite. Nein Cadis*.


         *Не. Моля ви. Не Кадис (нем.). – Бел. пр.


    Лицето на немеца се беше променило напълно при споменаването на града.
    Защо си примрял от страх, шваба?
    - Komm. Komm. Bite** – каза немецът, като му правеше знаци да се приближи. Капитанът се наведе и онзи го помоли, шепнейки: – Nein Cadis.Portugal. Bite, Kapitдn***


    **Елате. Елате, моля (нем.). – Бел. пр.
    ***Не Кадис. Португалия. Моля ви, капитане (нем.). – Бел. пр.


    Гонсалес се отдалечи малко от немеца и остана загледан в него повече от минута. Беше убеден, че не може да научи от този човек повече от онова, което вече бе узнал, защото собствените му познания по немски се ограничаваха до думите да, не, моля и благодаря. Отново бе изправен пред дилема, в която най-лесното решение беше това, което най-малко му се искаше да вземе. За пореден път си казваше, че вече бе направил достатъчно, спасявайки им живота.
    Какво криеш, шваба? Кои са приятелите ти? Какво правят четирима граждани на най-могъщата нация с най-голямата войска в света, прекосявайки протока с лодка? Нима сте имали намерение да стигнете Гибралтар с това корито? Не, не вярвам, та там е пълно с англичани, които са ви врагове. И защо да не идете в Испания? Под свирката, на която свири нашият генералисимус, скоро ще пресичаме Пиренеите, за да ви помагаме да избивате франсетата с камъни, предполагам. При положение че сме като дупе и гащи с вашия фюрер… Освен ако не сте точно тези, за които се представяте, разбира се.
    Мътните да го вземат.
    - Наблюдавайте тези хора – каза той, като се обърна към екипажа. – Отеро, погрижете се да получат одеяла и нещо топло за ядене.
    Капитанът се върна на мостика, където Рока поемаше курс към Кадис, измъкнал се от бушуващата вече във вътрешността на Средиземно море буря.     - Да, да, Рока. Много благодаря. Има ли кафе?,br>     Рока му поднесе една чаша, от която се издигаше ароматната пара на току-що сварено кафе и капитанът седна да му се наслади. Свали си непромокаемата наметка и пуловера отдолу, който също бе подгизнал. За щастие в кабината не беше студено.
    - Промяна в плана, Рока. Един от швабите, които взехме, ми подшушна нещо. Изглежда, банда контрабандисти се подвизава в устието на Гуадиана. Ще отскочим до Аямонте, да видим какво ще научим.
    - На вашите заповеди, капитане – каза лоцманът, леко притеснен, че ще трябва да хване друга посока. Гонсалес с безпокойство заби поглед във врата на младежа. Имаше хора, с които не за всичко можеше да се говори, и се запита дали Рока не бе предател. Това, което се канеше да направи, беше незаконно. Можеха да го тикнат в затвора или дори нещо по-лошо. Но нямаше да успее без старши помощника си на борда.
    Между две отпивания реши, че може да се довери на Рока. Неговият баща бе убит от националистите след превземането на Барселона преди няколко години.     - Не, сеньор – каза младежът, без да се обърне.
    - Прекрасно място, на три мили нагоре по Гуадиана. Има хубаво вино, а през април ухае на портокалови цветчета. На другия бряг на реката е Португалия.
    Отново отпи от чашата.
    - На един хвърлей разстояние, дето се вика.
    Рока се обърна учуден и капитанът му отправи вяла усмивка.


    Петнадесет часа по-късно палубата на Есперанса беше безлюдна. От трапезарията, където моряците се наслаждаваха на своята ранна вечеря, ехтеше смях. Капитанът им бе обещал, че ще акостират в пристанището на Аямонте след вечеря, и много от тях вече усещаха под краката си стърготините от пода на кръчмите. Както можеше да се предположи, самият капитан стоеше на мостика, докато Рока охраняваше четиримата корабокрушенци.
    - Убеден ли сте, че това е необходимо, сеньор? – попита щурманът изплашен.
    - Само леко ще те цапна. Не бъди страхливец, човече. Трябва да изглежда като истинско. След това остани за малко на пода.
    Чу се лек удар и една глава се показа през люка на трюма, последвана веднага след това от корабокрушенците. Започваше да се смрачава.
    Капитанът и мъжът с ножа спуснаха на вода спасителната лодка от лявата страна на кораба – откъм най-отдалечения от трапезарията край. Корабокрушенците се настаниха вътре и изчакаха едноокия с ножа, който отново бе покрил лицето си с качулката.
    - Двеста метра по права линия – му каза капитанът, като жестикулираше по посока на Португалия. – Оставете лодката на сигурно място на плажа, защото ми трябва. Ще я прибера по-късно.
    Немецът отново сви рамене.
    - Знам, че не разбирате и дума. Вземете – каза Гонсалес, като му върна ножа.
    Другият го пъхна в колана си с лявата ръка, докато с дясната ровеше за нещо под дъждобрана. Извади малък предмет и го сложи в ръката на капитана.
    - Verrat – промълви той, като докосна с показалец гърдите си. – Rettung – каза след това, докосвайки гърдите на испанеца.
    Гонсалес внимателно огледа подаръка. Беше медал, при това много тежък.
Приближи се до фенера, който висеше от кабината, и предметът засия в жълтеникав отблясък, който не можеше да бъде сбъркан.
    Бе направен от масивно злато.     Но нямаше кой да го чуе. Лодката вече се отдалечаваше и никой от пътниците в нея не поглеждаше назад.


    До края на дните си Мануел Гонсалес Перейра, бивш капитан от Испанската армада, посвещаваше всяка свободна минута, която му оставаше след работа, на изучаването, и то със забележителен интерес, на онзи златен медал. Орденът представляваше двуглав орел върху кръст от желязо. Орелът държеше меч, над главата му стоеше числото 32, а на гърдите му беше инкрустиран огромен диамант.
    Откри, че това е масонски символ от най-висок ранг, но всички експерти, с които се консултира, му казаха, че вероятно е фалшив, най-вече поради факта, че за направата му е използвано злато. Германските масони никога не употребявали благородни метали за медалите на своите Велики Майстори. Размерът на диаманта, доколкото бижутерът бе способен да прецени, без да го сваля, позволяваше камъкът да бъде датиран между края на XIX и началото на XX век.
    През дългите безсънни нощи книжарят размишляваше върху разговора, който бе провел на палубата с „тайнствения едноок”, както нежно го бе кръстил малкият му син Хуан Карлос.
    Детето не се изморяваше да слуша историята отново и отново и измисляше невероятни теории за самоличността на корабокрушенците. Но най-вече се вълнуваше от онези последни думи. Беше изкопчил значението им от един немски речник и ги повтаряше бавно, сякаш така можеше да ги разбере по-добре.
    - Verrat – предателство. Rettung – спасение.

Hey, that post lveaes me feeling foolish. Kudos to you!

JeXVpz <a href="http://eqmamkvlowga.com/">eqmamkvlowga</a>

J4MfxZ , [url=http://flhxjsinfgmp.com/]flhxjsinfgmp[/url], [link=http://fhejkvthikfr.com/]fhejkvthikfr[/link], http://ltixkhlgsjwp.com/

afCmpo , [url=http://evuqzopdgtwd.com/]evuqzopdgtwd[/url], [link=http://jhnlrdfkqxtz.com/]jhnlrdfkqxtz[/link], http://qqzkzqmphkvb.com/