Дребничката възрастна дама посягаше към пазарската си количка и вадеше бутилка, увита в хартиена торба. В това не би имало нищо лошо, само дето подозирах, че бутилката не съдържаше литър безалкохолно. Миришеше на 30-градусова домашна скоросмъртница, която беше ферментирала в нечие мазе през последните две хилядолетия.
        Докато тя продължаваше да опъва гълтоци от тази вредна течност, аз се чудех дали да се изнижа на друга седалка, или просто да продължа да наблюдавам очарована. Но влакът бе претъпкан и нямаше мърдане.
        Следващите двадесет минути от пътуването прекарах в разглеждане на списанието, като се преструвах, че съм завладяна от съдържанието му. Накрая го напъхах в чантата си и чак тогава забелязах един плик, скрит на дъното й. Взех го и започнах да изучавам предната му страна, където „Зоуи” бе изписано с почерка на майка ми.
        На четиридесет и четири години майка ми беше относително млада, поне в сравнение с родителите на повечето от връстниците ми. Въпреки определението „необуздано дете”, което със сигурност са й лепнали, след като забременяла с мен едва на шестнадесет години, действителността – такава, каквато аз я бях видяла - доказваше точно обратното.
        Тя и татко набързо се венчали, преди да бъдат достатъчно големи, за да имат право да си купуват бира, смесена с лимонада. Бяха прекарали последните двадесет години, водейки един щастлив, обикновен и традиционен семеен живот.
        И макар че майка ми бе достатъчно млада, за да пазарува все още в модните магазини „Ривър Айлънд” и да посещава уроци по степ четири пъти седмично с Деси (най-добрия й приятел, който бе гей), в много отношения не бе по-различна от останалите майки. Когато съобщих, че заминавам на това пътуване, открих, че тя е доста закрилнически настроена, като оповести на всеослушание, че би предпочела да не ходя. А когато майка ми имаше мнение по даден въпрос, тя не се колебаеше да го изрази...

        „Скъпа Зоуи,
        Е, ако четеш това писмо, значи си довела нещата докрай и сега пътуваш за Америка.
        Вече знаеш какво мисля по въпроса и затова няма да се упражняваме отново в спорове.
        Ако смяташ, че трябва да направиш това, то тогава очевидно трябва да го направиш. Лично аз смятам, че би било много по-удачно да покажеш среден пръст на тази „долна свиня”, като останеш тук. Нима има по-добър начин да му покажеш, че животът продължава и без него?
        Между другото, Деси е съгласен с мен. А той би трябвало да знае най-добре, защото в сравнение с неговия любовен живот „Отнесени от вихъра” е направо постен откъм драматизъм. Тази сутрин след часовете по степ отидохме да пийнем по кафе с мляко и той ми призна, че Джейсън винаги му е напомнял на онзи тип, когото докара у дома след почивката си на Слънчев бряг в Боливия преди няколко години (дали пък не беше България?). Нали го помниш? Симпатичен младеж само с един крак. Говореше за това как щял да отваря бар заедно с Деси, но избяга с един продавач на вестници от Южен Шийлдс. Деси беше съсипан. И макар че това не би могло да се сравни с преживяното от теб, мисълта ми е, че не си сама. Около теб има много хора, които знаят какво изпитваш.
        Ох, няма смисъл да нищя стари работи.         Единственото нещо, за което ще те помоля, е да обърнеш внимание на съветите на човек, който е живял на този свят малко по-дълго от теб.
        Първо – отваряй си очите за терористи. Ако видиш някой, който се държи подозрително, незабавно ми се обади (или се обади на полицията). Второ – ако смяташ да се възползваш от тая работа с пътуването и да си направиш татуировка, то поне се увери, че няма да е един от онези безвкусни арабски надписи, каквито има Анджелина Джоли. Споменавам го само заради това, което се случи с Манди от работата (онази от счетоводството, която участва в „Стани богат”, а не онази от отдел „Маркетинг”, която оплешивя). Тя все се чувства объркана, след като нейният Бриан се върна от пътуването си до Австралия с татуировка на коала на задника. Дори да се почувстваш леко изкушена от това, моля те, Зоуи, просто затвори очи и си я представи как ще стои на задника ти, когато станеш на деветдесет.
        Освен това - и моля те, не го възприемай погрешно - трябва да следиш теглото си. Преди имаше прекрасни крака. Знам, че в момента съвсем не ти е до диети, но вероятно и Бритни Спиърс някога е смятала така.
        Както и да е, казах, каквото имаше да казвам. Следователно единственото нещо, което остава да кажа за последен път, е сбогом. Сбогом, мое скъпо дете, мое малко момиченце. Ще ми липсваш.
        Обичам те и те целувам!
        Мама
        15 юни”

        Когато приключих с четенето, вдигнах поглед и осъзнах, че се намираме на няколко минути от Бостън. Започнах да прибирам нещата си, когато се случи нещо неочаквано.
        Влакът се раздруса. Дамата до мен, онази с бутилката огнена вода, безспорно не беше в най-добрата си форма и краката никак не я държаха. Тя политна напред, като едва не падна от седалката си. Наведох се, за да й помогна, но влакът отново се раздруса и този път тя полетя в обратна посока към седалката.
        За съжаление не бе единственият човек, който полетя назад. При второто раздрусване бутилката се изплъзна от ръката й и се понесе към мен. Движението й изключително много напомняше на това, което Том Круз направи във филма „Коктейл”.
        Съдържанието й се изля не само върху косата, лицето и дрехите ми, но сякаш се просмука във всяка една от порите ми. Бях зашеметена и не можех да асимилирам нищо повече от факта, че сега миришех така, сякаш през по-голямата част от живота си бях мила подмишниците си с шотландско уиски. Бях слисана:
- Аз... ъъъ... как...
- Проклет машинист! – изръмжа тя, без въобще да ми обърне внимание, като размахваше юмруци във въздуха. Тя напомняше на кръстоска между мис Марпъл и Линда Блеър от филма „Екзорсистът”.
        С усилие преминах покрай нея, като влачех багажа след себе си и се набутах заедно с него в тоалетната, разположена в края на вагона. Имах само няколко минути, преди влакът да спре на гарата. Кабината бе отчайващо малка, но знаех, че единствената ми надежда бе да промуша ръце през ципа на куфара, за да измъкна дрехи и да се преоблека.
        Натиках ръката си все по-навътре, като едва не пусна кръв, и започнах да ровя. Знаех, че единствената дреха, която можех да докопам, щеше да бъде най-горната. Обзе ме паника, отметнах косата си, прогизнала в алкохол, и накрая измъкнах някакви дрехи.
- О, господи! - мърморех аз, докато ги разглеждах. – О, господи, о, господи, о, господи!
        Но влакът започна да намалява хода си. Разполагах с две възможности. Първата бе да остана в това състояние: прогизнала, с прозиращ потник и носеща се от мен воня, която единствено може да се опише като одеколона на изтрезвителното. Втората бе да се преоблека в единствените одежди, до които успях да се докопам, независимо от това, че бяха изключително неподходящи за случая.
        Гарата наближаваше. Беше дяволски близо. Чудех се дали втората възможност бе наистина за предпочитане, когато започнах да се напъхвам с усилие в чистите дрехи, усещайки как влакът се изпразва.
        Единствената положителна мисъл, която блуждаеше в съзнанието ми, бе, че поне Джейсън не можеше да ме види. Това само щеше да го убеди, че наистина бе постъпил правилно, като ме бе зарязал.
        О, боже! Госпожо Р. Милър, надявам се да сте разбрана жена. Дано е така.

        Веднага стана ясно, че човекът, който държеше табела с моето име, не беше госпожа Р. Милър. Причината не бе в това, че на табелата бе написано „Зоуи Мур” с толкова огромни черни букви, че вероятно се виждаха и от космоса; нито в това, че въпросното лице не ме чакаше точно под часовника, както ми бяха казали от агенцията; нито дори в това, че двете деца, които подскачаха наоколо, не пасваха добре на описанието на Руби и Самюел. Тя се криеше в нещо друго. Лицето, което държеше табелата с моето име, беше мъж.
        Естествено не можех да се издам, че това ме бе объркало – първото впечатление и всичко останало, – и затова закрачих през тълпата, като се опитвах да изглеждам ентусиазирана, уверена и преди всичко толкова изключително професионална, че можех да засенча и Хилари Клинтън.
        Той прикова поглед върху мен. Изражението му бе сурово, но не бе непривлекателен. В никакъв случай. Всъщност той бе... Божичко... той бе зашеметяващ. Плашещо красив.
        Имаше тъмноруса коса, проницателни сини очи и въпреки че бе няколко години по-възрастен от мен, тяло, от което щяха да ви омекнат коленете. Бе висок и стегнат, с широки рамене, без да бъде прекалено мускулест. Телосложение, което бе далеч по-забелязващо се, отколкото на Джейсън, далеч по-агресивно, но не по-малко привлекателно.
        От друга страна, майка ми едва ли би определила този красив непознат като „добре облечен”. Очевидно не се беше бръснал от седмица, а тениската и дънките му вероятно са били прани по бреговете на река Ганг. Но въпреки това този вид му подхождаше. Той бе много красив, но в същото време разчорлен и раздърпан. Неговият тип красота бе груба и неизлъскана, почти мръсна. Много различен от... О, господи, защо сравнявах всеки мъж, когото срещнех, с Джейсън?
- Здравейте! – промълвих машинално, докато приближавах.
        Но той не помръдна и не се усмихна.
        Нямаше съмнение, че децата бяха негови. И двете притежаваха същите поразяващи очи и характерен цвят на косата. Тази на малкото момиче се спускаше по гърба на вълнисти букли, косата на брат й беше по-къса, но неподдържана и рошава.
        Насочих се към тях. Едва когато бях на няколко метра, осъзнах, че изражението на баща им беше тревожно.
- Вие трябва да сте... Зоуи? – започна той почти неохотно.
- Същата! – отвърнах аз доста по-високо, отколкото възнамерявах. Пуснах куфарите и подадох ръка. – Наистина много се радвам да се запознаем – продължих аз, докато енергично разтърсвах ръката му. – Как разбрахте, че аз съм Зоуи? Предполагам сте чували за известния английски усет към стила, нали? – Погледнах надолу към дрехите си. Нищо чудно, че не бе впечатлен.
        Панталоните ми бяха долнището на пижама, която пралеля Айрис ми бе купила като подарък на сбогуване. Като изключим очевидния проблем, това дори не беше хубава пижама, макар че подобно изявление ме караше да се чувствам ужасно. Бях убедена, че беше направена от сто и четирийсет процента полиестер, и знаех, че беше купена от една от любимите й сергии от пазара Сейнт Джоунс, онези специалните, където се продаваха сутиени с размерите на прилична двуместна палатка. На всичкото отгоре и десенът – флуоресцентно розово каре.
        Искаше ми се да можех да заявя, че блузата ми компенсира карето. Но ако сребристият ми прилепнал потник без презрамки щеше да предизвика фурор в дискотека „Гарландс”, когато се събирах в тридесет и осми номер, точно в този момент изглеждах така, сякаш се бях облякла за първия си работен ден, обвита в готварско фолио.
        Загърнах се по-добре в дънковото яке, докато в съзнанието ми бръмчаха разни приемливи обяснения за тези одежди: експериментирах с новата визия, която бе наречена от списание „Вог” „ексцентричен шик”; във Великобритания всеки се возеше на влака, облечен в маскараден костюм; бях се побъркала.
- Последвайте ме – разпореди се той, грабна куфара ми и отпраши, а децата галопираха след него.
- О, много... мило от ваша страна – измърморих аз, като се стараех да не изоставам. Той стигна пръв до колата, метна куфара в багажника, сложи коланите на двете деца. Двигателят вече работеше, преди да успея да се освободя от раницата си и да се довлека до предната седалка.
        Когато потеглихме от паркинга, сърцето ми биеше учестено от вълнение и напрежение (въпреки че почти не ми се вярваше, защото бе минало толкова дълго време, откакто бе изпитвало подобни емоции) и от искрица похот.
        Отчасти за да отклоня вниманието си от очертанията на ръцете му, реших, че сега бе подходящият момент, за да изясня нещата.
- Такааа... къде е госпожа Милър?
        Той присви очи и за миг заприлича на Терминатор, който обмисляше дали да откъсне нечий крак, а после отговори:
- Това някаква шега ли е?
- Не – начумерих се аз. – Искам да кажа, че тъкмо разговарях с агенцията за бавачки и те ми казаха, че ще работя за госпожа Р. Милър.
- Съжалявам, скъпа. Аз съм Р. Милър. Раян Милър. И както виждаш, не съм ти никаква госпожа.